България осъдена за втори път в Страсбург от психично болен мъж

България е осъдена за втори път пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург от психично болен. Мъжът е бил поставен под запрещение и държан без неговото съгласие в дом за възрастни с психически разстройства. Бил му е отказан достъп до съд за възстановяване на дееспособността му въпреки констатацията на психиатър, че той е в дълга ремисия, не представлява опасност за другите и че може да се грижи за себе си.

Решението по жалбата на Стефан Станков е от 17 март 2015 г.

Досега българските власти не са съобщили за него.

Според Европейския съд въпреки че България е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, не е привела вътрешното си законодателство в съответствие с изискванията в нея.

България е осъдена да плати на Станков 15 000 евро плюс всички допълнителни данъци, които могат да бъдат начислени за неимуществени вреди, 6000 евро за адвокатски услуги.

На 17 януари 2012 г. България бе осъдена за първи път в Страсбург по делото "Станев срещу България". Случаят на Руси Станев е идентичен с този на Стефан Станков.

Фактите

Стефан Станков е роден през 1958 г. в Попово. Той страда от психично разстройство, което налага лечение и хоспитализирането му в психиатрична болница.

По молба на майка му (бащата е починал) Стефан Станков е поставен под запрещение от Окръжния съд в Търговище. Тя иска пълно запрещение с мотива, че Стефан страда от шизофрения и не може да се грижи за собствените си работи и интереси, но съдът го поставя под ограничено запрещение, защото има периоди на ремисия и състоянието му не е толкова тежко.

За попечител е назначена майка му.

Тя е попечител, но не и законен представител и няма правото да подписва самостоятелно от името и за сметка на сина си документи за настаняване. Въпреки това през 1999 г. по нейна молба Стефан Станков е настанен принудително в Дома за възрастни с психични разстройства в село Драгаш войвода, област Плевен.

Договорът за настаняването му е от 14 август 2002 г. На същата дата директорът на дома иска разрешението на социалните служби за настаняването на Станков, така че да му бъдат отпуснати социалните помощи, и посочва себе си като законен представител. В социалната анкета към молбата на директора се посочва, че Станков е общителен и може да се справя самостоятелно в ежедневния си живот, че няма информация за възможността неговите близки роднини да се грижат за него и че той няма връзки с тях. Заключава, че „е необходимо той да продължи да се полза от услугите на дома в Драгаш войвода”.

Няколко месеца по-късно директорът изпраща писмо до майката, с което я информира за евентуалното ограничаване капацитета за прием в дома и я кани да се яви, за да обсъдят възможностите за връщането на Станков в семейна среда. Майката не отговаря и така мълчаливо отказва да го изведе от дома. На 26 септември Станков е преместен в Дома за възрастни хора с умствена изостаналост в с. Русокастро, област Бургас.

С нотариално заверено пълномощно майката на Станков упълномощава социален работник от дома в Русокастро със своите попечителски правомощия да разполага с пенсията му за инвалидност, за да посреща разходите му за храна, облекло или други текущи нужди, както и да я представлява пред трети лица.

След преместването в Русокастро, по инициатива на директора на дома, на 18 ноември 2002 г. попечителският съвет отново определя майката за попечител. През март 2008 г. за попечител е определен директорът на дома, а през 2009 г. наследилият го нов директор.

През това време Станков прави опит да напусне дома. На 3 август 2006 г. изпраща молба до директора на дома в Русокастро за преместването му в друга сграда. Желанието му е да бъде по-близо до своите роднини и своя роден дом и счита, че полаганите в дома грижи не отговарят на неговите нужди.

Междувременно, от дома се опитват да върнат мъжа в семейна среда, но безуспешно. Социален работник пише до шурея му през 2006 г., след това попада в списък за настаняване в защитено жилище, а в последствие - в нов списък на хора, които могат да бъдат върнати в семейна среда. През 2012 г. от дома пишат и до майката на Станков с молба да поеме грижите за него, но отговор така и не е получен.

Дела

През това време Станков прави опит да възстанови дееспособността си, но той удря на камък.

През ноември 2005 г. по инициатива на адвоката му той е прегледан от психиатър, който посочва в доклад, че Станков е спокоен, общува лесно, разбира добре предмета на анализа и е отзивчив. Лекарят констатира, че е възможно да се приеме, че Станков страда от шизофрения, но неговата последна криза е била преди 10 г.

От една страна, става ясно, че в миналото мъжът е имал нестабилно поведение, но, от друга, както се посочва в съдебното решение от 21 май 1999 г. и други медицински удостоверения, това състояние не е било константно, а спорадично и с дълги периоди на ремисия. Психиатърът уточнява, че докато трае прегледът на Станков той безспорно се намира в състояние на ремисия, което му позволява да се грижи за себе си по един независим начин въпреки диагнозата. Той допълва, че жалбоподателят не представлява опасност за останалите.

Няколко месеца по-късно - пред юни 2006 г. - Станков с посредничеството на адвоката си се обръща към окръжната прокуратура, която да сезира окръжния съд с искане за възстановяване на неговата дееспособност с мотив, че здравословното му състояние позволява той да се грижи за собствените си интереси. На 9 август 2006 г. прокурорът отказва да предяви иск за отмяна на запрещението. Той подчертава, че съгласно приложимото законодателство Станков следва първо да се обърне към своя попечител и само в случай че той откаже да инициира процедурата, да потърси съдействието на прокуратурата. Прокурорът отбелязва, че психиатричната експертиза от 26 ноември 2005 г. не е била изготвена според законовата процедура и следователно не може да служи като доказателство в производството за отмяна на запрещението.

След отказа на България Станков и адвокатът му се обръщат към съда в Страсбург, където са констатирани редица нарушения.

Първо, ЕСПЧ отбелязва, че в противоречие с изискванията на вътрешното законодателство, Станков не е бил поканен да изрази своето мнение по повод настаняването му в дома в Драгаш войвода и преместването му в дома в Русокастро. Той не е бил информиран за продължителността на престоя му в дома в Драгаш войвода.

Съдът подчертава отново (същата е констатацията му и в делото "Станев срещу България"), че фактът, че едно лице е лишено от дееспособност, не означава непременно, че то е неспособно да разбира какво е неговото положение. В конкретния случай, националният закон предвижда известна тежест на волята на заинтересованото лице, което според Съда напълно разбира своето положение. Съдът отчита също, че, дори Станков да не е изразил изрично несъгласието си с настаняването, той го е демонстрирал чрез опитите си да напусне дома в Драгаш войвода.

Както в делото "Станев", Съдът прави заключение, че с оглед участието на отговорните органи в настаняването на Станков, както и с оглед режима на напускане на дома, продължителността на мярката и липсата на изрично съгласие у жалбоподателя, разглежданият случай се третира като лишаване от свобода по смисъла на чл. 5, параграф 1 от Конвенцията.

Съдът припомня, че по делото „Станев” е отбелязал, че приложимото българско право не предвижда достъпни възможности за правна защита на жалбоподателя и позволяваща установяване законосъобразността на настаняването му в дома за социални грижи за хора с психически разстройства.

Съдът констатира, че в действителност българските съдилища в нито един момент и под никаква форма не са участвали в настаняването на Станков, както и че националното законодателство не предвижда механизъм за осъществяване на периодичен и автоматичен съдебен контрол върху настаняването на едно лице в дом за хора с психически разстройства. Нещо повече – тъй като настаняването на жалбоподателя не се третира като лишаване от свобода от българското право, то не предвижда и никакво средство за защита с цел оспорване законността на тази мярка като лишаване от свобода. Освен това, установените в Семейния кодекс средства за правна защита срещу актовете на органите по настойничество и попечителство и на които се позовава Правителството, са преценени като неадекватни в контекста на чл. 5, параграф 4 от Конвенцията, която Съдът постановява, че е нарушена.

Съдът отчита принципната възможност на жалбоподателя да подаде иск за обезщетение пред националните съдилища. Въпреки това Съдът не остава убеден, че тези изменения могат да отговорят на нуждите на претенцията за обезщетение по смисъла на чл. 5, параграф 5. В действителност се оказва, че националните съдилища константно приемат, че измененията, отнасящи се до разпоредбите за отговорността на държавата, предоставят материално право на обезщетение и нямат обратно действие. Ето защо, за Съда изглежда малко вероятно, че националните съдилища ще присъдят обезщетение за събитията, случили се в периода между 1999 г. и 2012 г.).

В жалбата си Станков твърди, че е допуснато нарушение на чл. 6 от Конвенцията (нарушение на правото на справедлив съдебен процес) поради факта, че в българското право не е предвидена възможност за предявяване на съдебен иск за възстановяване на дееспособността. Съответните части на разпоредбата на чл. 6 гласят следното:

„Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения … има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”

По този начин жалбоподателят оспорва достъпа до съдебно преразглеждане на правния му статус, което твърдение е в основата на жалбата му по силата на чл. 6, параграф 1. Според нея българското законодателство не отговаря на изискванията на горепосочената разпоредба.

Съображения на Съда в Страсбург

Приложимите принципи на съдебната практика са изложени в решението по делото „Станев”. И в него Съдът е достига до следните заключения, важащи и за настоящия случай:

Що се отнася до решение на Върховния съд от 1980 г., Съдът посочва, че макар и параграф 10, четвърто изречение, взето отделно, да създава впечатлението, че лицето, поставено под попечителство, има достъп до съд, по-нататък Върховният съд уточнява, че когато попечителят на лицето, поставено под ограничено запрещение, и органът по попечителството откажат да внесат иск за отмяна на запрещението, съответното лице може да поиска от прокурора да направи това. Според Съда необходимостта да се поиска намесата на прокурора се съчетава зле с прекия достъп до правосъдие на лицата под попечителство, тъй като решението за намеса е оставено на избора на прокурора. От това следва, че не може да се направи изводът, че в решението си от 1980 г. Върховният съд е потвърдил ясно наличието на такъв достъп в българското право.

От друга страна Съдът подчертава, че по отношение на достъпа до съд вътрешното право не прави никаква разлика между лицата, поставени под пълно запрещение, и онези, които, както жалбоподателя, са само под ограничено запрещение. Освен това вътрешното законодателство не предвижда никаква възможност за периодична автоматична проверка на причините, оправдаващи продължаването на попечителството. И накрая, в случая на жалбоподателя, тази мярка не е била ограничена във времето.

Съдът признава, че ограниченията на процедурните права на едно лице, поставено дори само под ограничено запрещение, могат да бъдат оправдани, когато се касае за неговата собствена защита и за защита на интересите на друго лице, както и за доброто функциониране на правосъдието. Упражняването на тези права обаче е с важност, която варира в зависимост от предмета на иска, който лицето би желало да заведе. В частност правото да поиска от съд да преразгледа поставяне под запрещение се оказва едно от най-важните за лицето, тъй като след като е започнато едно такова производство, то е определящо за упражняването на всички права и свободи, засегнати от поставянето под запрещение, включително що се отнася за ограниченията, които могат да бъдат наложени на свободата. Ето защо Съдът счита, че това право представлява едно от съществените процедурни права за защитата на ограничено запретените лица. От това следва, че в това отношение тези лица трябва по принцип да имат пряк достъп до правосъдие.

Съдът счита, че не би било несъвместимо с член 6, ако в тази област националното право предвиди някои ограничения за достъп до правосъдие с единствената цел да се избегне задръстване на съдилищата с прекалено много и определено неоснователни искания. Според съда обаче е очевидно, че някои по-малко рестриктивни средства от автоматичното лишаване от пряк достъп могат да бъдат приложени, за да се реши подобен проблем, например намаляване на периодичността на исканията или въвеждане на система за предварително разглеждане на допустимостта на всяко от тях.

Освен това Съдът отбелязва, че 18 от двадесетте проучени национални законодателства предвиждат пряк достъп до съдилищата за всяко ограничено запретено лице, което желае преразглеждане на неговия статут. В седемнадесет страни този достъп е отворен дори за лицата, поставени под пълно запрещение. Това показва, че на европейско равнище днес е налице тенденция на лицата, поставени под запрещение, да се предоставя пряк достъп до съд с цел прекратяване на тази мярка.

Съдът счита, че член 6 параграф 1 от Конвенцията трябва да бъде тълкуван в смисъл, че гарантира по принцип на всяко лице, поставено под ограничено запрещение, какъвто е случаят с жалбоподателя, пряк достъп до съд, за да може да поиска отмяна на запрещението си. В настоящия случай Съдът констатира, че относимото българско законодателство не гарантира с достатъчна степен на сигурност такъв пряк достъп. Тази констатация е достатъчна, за да се направи заключението, че в случая на жалбоподателя е допуснато нарушение на член 6, параграф 1 от Конвенцията.

Съдът не вижда значителни разлики между фактическите обстоятелства по делото „Станев” и делото, образувано по жалба на Стефан Станков. Приложимото законодателство, бидейки същото като това по делото „Станев” и доколкото българската държава не доказва, че националните съдилища разглеждат исковите молби, подадени от лица, поставени под ограничено запрещение, за възстановяване тяхната дееспособност, Съдът може единствено да констатира, че правната рамка в България не гарантира в достатъчна степен на сигурност пряк достъп до съда.
Съдът напомня, че вече е дал препоръки на ответната страна да предприеме генерални мерки, осигуряващи ефективен пряк достъп на лицата, поставени под ограничено запрещение, до съд. Ако българската държава посочва, че реформа в тази посока е в процес на разработване, то е ясно, че към днешна дата настоящото състояние на правото и практиката е останало непроменено. Поради тази причина Съдът не може да поднови вече направените препоръки.