Животът ти е в моите ръце. Болницата в Изюм още пази страшни спомени от руската окупация

Животът ти е в моите ръце. Това са последните думи, които чува 70-годишният патолог Федир Здебски, преди четири куршума да надупчат тялото му. Дошли са от оръжието на руски окупатор - чеченския войник Ахмед. 

Споменът за смъртта на Федир Здебски преследва персонала на болницата в Изюм, преживял руската окупация. Колегата му Валентина Бачанова става свидетел на разстрела. Здебски е всеотдаен лекар, който не е позволил на протезата си да му попречи в работата.

Историята е част от репортажа на Асошиетед прес от болницата в Изюм.

Здебски редовно минава с фолксвагена си през неравния участък, за да стигне до моргата и да опише мъртвите, въпреки бушуващата в града война, разказва Бачанова. Един ден чеченски войник решил, че колата му трябва, като отхвърлил предложението на Здебски да го закара.

"Заради теб спя на влажната земя", казал войникът.

Здебски изгубил самообладание след забележката на Ахмед, който гордо обявил, че е воювал цели 26 години.

"Вие сте виновни, какво правите тук? Дойдохте на моята земя, дойдохте да убивате и да грабите", казал патологът.

Последвала репликата от началото и пет изстрела - два в главата, два в стомаха и един в тавана. 

Последното, което свидетелите на смъртта му чуват, е, че тялото му е пренесено през границата в Белгород, Русия. Командирът на войника дошъл да вземе показанията им, но те не знаят какво се е случило с убиеца на патолога.

"Той винаги се грижеше. Хората умираха, но той се грижеше за техните деца, роднини, майки. Винаги казваше: "Това е нечий син, нечий баща, нечий съпруг", казва Бачанова и въздъхва дълбоко. "Е, разбира се, няма смисъл да се опитваме да доказваме каквото и да било на човек с оръжие".

Малцината лекари, медицински сестри, фелдшери и патоанатоми, които остават по време на окупацията, намират сили да приемат руснаците сред тях.

Серхий Ботсман с горчивина иска да забрави тези дни, най-лошите за него като фелдшер. Докато една котка се усуква около глезените му, погледът му се напряга при спомена за една жена, която крещи, докато лежи безпомощна под две тела. Нараняванията ѝ в крайна сметка костват крака ѝ - ампутация, извършена в операционната в мазето.

Но поне е оцеляла. Ботсман не може да се отърси от спомена за разпилените черва на шестгодишно момче, което го моли да помогне на майка му. Нито майката, нито синът оцеляват през този ден.

"Няма никой, който да иска да дойде и да ни облекчи", казва той. "Аз съм уморен. Толкова съм уморен. От седем месеца никой не е дошъл да ни замени. А как бих могъл да си тръгна, като знам, че никой няма да дойде да ни помогне?"

Хирургът-травматолог д-р Юрий Кузнецов също се бори със спомените си. Той вижда рани от бомби, куршуми и шрапнели, както и хора, пристигнали за помощ с наранявания, които отказват да обяснят, но които приличат на изтезания.

"Това е като при снайперист, когато го питат дали вижда в сънищата си всички онези хора, които е ликвидирал. Може да полудееш", каза той, а тъмните кръгове под очите му се огромни. Той вече няма дом, в който да се върне - бомбите са се погрижили за това.

До юли Кузнецов просто живее в мазето на болницата. Две носилки, качени на колела, и ниско легло служели за операционни маси. Помещението било толкова студено, че "за да инжектираме разтворите, трябваше да ги загреем с телата си", спомня си той. - Електротехникът, който успяваше да поддържа осветлението с дизелов генератор, беше също толкова важен, колкото и хирургът в тежката обстановка", допълва той.

"От време на време всички бяхме ужасно депресирани. Плачехме, проклинахме. Не искахме да правим нищо", продължава Кузнецов. "С всеки спасен човек, с всеки спасен живот растеше увереността (в правотата), че сме останали тук. ... Бяхме убедени, че не всичко е било напразно".

Когато бомбардировките намаляват и руските сили поемат контрола над Изюм, той намира импровизиран дом извън болничния комплекс и премества операционната на първия етаж.

Все още работи там, в единственото крило със здрави стени и непокътнати прозорци. Когато термометърът падне под нулата, той очаква отново да премести всичко обратно в сутерена, където е студено, но температурата поне е постоянна.

Лекарите се подготвят за студените дни в мазето. Тази година те вече са прекарали там четири месеца в операции - от първите дни на войната до началото на руската окупация на Изюм.

Надяват се поне генераторът да има достатъчно запаси от гориво, дори и да не е подходящ за зимния въздух, който ще нахлуе през прозорците без стъкла и срутените стени на болницата на върха на хълма в Североизточна Украйна.

Тази болница беше единственото медицинско заведение, което остана отворено, когато руските войски превзеха Изюм в началото на март, малко след нахлуването в Украйна. Градът се върна в украински ръце миналия месец по време на контраофанзива, която нанесе удар по военните цели и престиж на Москва.

Табелите около целия болничен комплекс, предупреждаващи за мини, изчезват една по една, докато украинските сапьори старателно разчистват всяка педя земя. Белезите от случилото се тук върху сградите и хората, които са получавали и получават грижи, ще се лекуват много дълго.

Мъртъвците са прибрани отзад, в моргата, която остава без ток и където миризмата е силна, но не е смъртоносна. Тогава аутопсиите са били невъзможни и все още са; персоналът от трима души е на ръба да напусне, защото просто няма смисъл повече от него.

Сенките в моргата прикриват дупката в тавана от куршума на чеченския войник.

В другия край на болничния комплекс се намира помещението на парамедиците, което също е без ток. Главният фелдшер през сълзи разказва за шестте месеца под руска окупация, когато всеки ден носи нов ужас.

Изоставена е разрушената сграда в средата, в която се е помещавала руската военна болница. Там са разпръснати празни бутилки от алкохол и детски рисунки за кураж. По пода се въргалят мръсни униформи, а до стените са опрени окървавени носилки.