Живот с ракети над главата. Пътни бележки от военновременен Киев. I част

Зумерът на приложението „Дигитален Киев“ се отличава от всички останали в телефона ми. Избръмчава само веднъж, но достатъчно отчетливо, за да скоча като пружина, да наметна върху пижамата яке, да нахлузя маратонките на бос крак и най-важното - да сложа на гърба раницата, в която са паспортът с герба на България, всичките ми пари и кредитни карти, лекарствата, които си нося, Macbook-а и 3-4 акумулатора за телефона. Едва минута след това, когато вече съм готов и почти до вратата, с някакъв неразбираемо спокоен женски глас висоговорителят в стаята съобщава бааавно на украински и английски: „Внимание, въздушна тревога. Слезте незабавно в укритието“.

Майданът, Площадът независимостта с графити на Banksy "Прекъснато детство" малко преди комендантския час.

Още при настаняването предния ден рецепционистката на 4-звездния киевски хотел е обяснила правилата за безопасност, показала е маршрута към скривалището (обозначен и със стрелки по пода) и е предупредила да не се ползва асансьор по време на ракетните атаки. За повече от 420 дни за украинците поведението при въздушна тревога се е превърнало в рутина, голяма част от столичани не стават от леглата си или, както ми обяснява колежка редакторка в една от телевизиите с апартамент на 11-ия етаж, просто спазват правилото за вътрешните стени – застават някъде в коридора.

В четиризвездния хотел и убежището е четиризвездно - с легла с бели чаршафи, кафе машина и диспенсъри с вода. Но за жителите на Киев най-надеждното скривалище е метрото.

„Колко време след алармата следва „прильот“ (така наричат долитането на вражеското средство за въздушно нападение)?“, питам спътничката си украинка в самолета София – Варшава, а отговорът ме обезкуражава. „Зависи, от 40 секунди до минута и половина“. Долу-горе колкото от сектора Газа до най-близкия град в Израел, според това, което съм чел. Но моята спътничка е от Запорожие, а до Киев, накъдето съм тръгнал, врагът стига, в зависимост от това с какво се придвижва, за няколко десетки минути и дори до час. В четиризвездния хотел и скривалището е четири звезди – машина за кафе, столове, фотьойли и дори легла с бели чаршафи и завивки. Но това, което липсва, е информацията какво се случва навън. В социалните мрежи и новинарските сайтове отдавна отсъства конкретна информация за „прильотите“ и за това в кой квартал е било шумно. Половин час по-късно в укритието се разнасят два силни трясъка, някъде отвън. Първо си мисля, че са се хлопнали някакви метални порти, после вече навън ще разбера, че ПВО е свалила ракети някъде наблизо.

Отделям 349 думи за горното описание не за да фокусирам текста върху личните си притеснения, страхове или страдания, а за дам първия отговор на въпроса какво е войната за жителите на градовете в украинския тил и столицата. Това не са само сражаващите се и загинали на фронта бащи, синове и братя, не са само загиналите при въздушни атаки майки, сестри и дъщери, не са само разрушените домове, училища, болници и гари и изгубени работни места, а на първо място продължаващ повече от година психологически терор от страна на Русия. Най-често нощем, в различни часове, с различна честота. 

По-ужасно от самата въздушна атака е само очакването тя да се случи. Поглеждаш часовника и се чудиш: да вляза ли под душа? А ако обявят тревога? Украинците са свикнали да разпознават "симптомите на лудостта" и приблизително знаят кога господарят на Кремъл и военната му върхушка ще ударят. Това се случва най-често при големи военни неуспехи на руската армия, при нанесени сериозни удари от ВСУ. Съобщенията на генщаба за съсредоточаване на руски кораби с ракети на борда също са белег за предстояща атака. Сбъдват се и очакванията за удар срещу сакралната за Москва дата 9 май.

Антракт за крилата ракета и дрон

В репертоара на националната опера "Тарас Шевченко" вървят "Кармен" от Жорж Бизе и "Лилея", украински балет от Константин Данкевич. При обявяване на въздушна тревога и трупата и зрителите слизат незабавно в скривалището, а след отбоя, представлението продължава оттам, където е излязло в "ракетен антракт". Подобно е и положението в телевизиите и радиостанциите. Там слизането в бомбоубежището е задължително и за неизпълнение на заповедта за действие при въздушни атаки има глоби. За една реклама време или за едно музикално парче журналистите, операторите и тонрежисьорите имат време да се преместят на безопасно място, където има оборудвани студия и да продължат програмата си оттам.

Този месец в Националната опера поставят "Кармен" и "Лилея".

В доста от заведенията също не се налага да се местите, ако Москва атакува по въздух, защото ресторантите са приспособили зали за гости в мазетата и скривалищата под тях. В кримско-татарския ресторант "Музафир" музикантът Церап разпъва акордеона и акомпанира за явно популярна татарска песен на посетителка на заведението. Моля го да изсвири нещо и за нас, нещо татарско. Тръгва ръченица, която не можеш да сбъркаш с никакъв друг танц. Абе, приятел, това е българска мелодия? Не, татарска е, настоява на своето Церап. Пращам клипа на Георги, преподавател по акордеон. "Не го показвай, вика, на други, че ще кажат македонците, че сме татари". И кухнята в "Музафир" е като българската в североизточния ни край. А и съдбата на кримските татари и етническите българи в СССР по време на втората световна война е нерадостно еднаква.

"Уж война, а на софра, ядене, пиене и музика, да живее войната", пише ми жена под клип с изпълнението на Церап. Струва ми се, че излизането на заведение, танците на открито миг преди комендантския час или поредната въздушна атака са начин на киевчани да реагират срещу непрекъснатия стрес. В подобна посока са усилията на държавните и на градските власти в Киев и по-малките градове, в които щетите от руските атаки се възстановяват за броени часове и дни, за да не създават образите на разрушенията допълнителни травми на и без друго страдащото общество. Така е в Киев, така е в Буча, Бородянка или Ирпен, за които ще разкажа следващия път. Така е по стъкления "мост на Кличко", открит през 2019 във Владимирския парк и разрушен частично при една от руските атаки през 2022. Днес по него отново рецитират поети, минават влюбени, свирят музиканти, а стотици изпращат деня с красивия залез над Подол и река Днепър.

Изглед към Подол и р. Днепър от ремонтирания "мост на Кличко" в парка на Владимирския хълм

Утрото след атака

На сутринта по улиците на Киев от войната няма почти и следа. Преди да започнат работните срещи по програмата „The Europe – Ukraine Desk“, проект на германската организация за трансгранична журналистика n-ost, правя бърза разходка към Владимирския хълм и Софийския площад, за да сравня пейзажа с познатия ми от лятото на 2019 преди коронавируса и войната от февруари 2022. Първото, което се набива на очи, е че ги „няма“ Княгиня Олга и Богдан Хмелницки – паметниците им са скрити изцяло с торби от пясък, които да ги предпазят от шрапнели при евентуални атаки. Така е с всички паметници в Киев, само Свети Владимир със светещия си нощем кръст се издига на едноименния хълм, сякаш да предпази украинците от руското зло.

Паметникът на Княгиня Олга, както и повечето от останалите паметници в столицата са опаковани с чували от пясък, за да ги предпазят от шрапнели.

На входа на бившия ЦК на украинската компартия, сега Министерство на външните работи, се виждат автоматчици, а в основата на колоните са струпани в правилен зид чували с пясък. Сградата на някогашното КГБ, сега седалище на Службата за безопасност на Украйна, изглежда така, сякаш някой снима филм за втората световна война. А останалото – забързани за работа хора с автомобили, камиони на комуналните служби си вършат работата, закусвалните работят на пълна пара, входовете на спирките на метрото поглъщат хиляди киевчани по маршрутите им.

Бившият ЦК на Украинската компартия, днес седалище на Министерството на външните работи на Украйна.

Метрото, което е третото в бившия СССР, открито на 6 ноември 1960 година, е и най-надеждното скривалище срещу въздушните атаки на Кремъл след 24 февруари 2022 година. Има 52 станции, в които дежурният ще пусне нуждаещите се от скривалище и в часовете, когато влакчетата не се движат. Вече е било сцена на концерти, както и място за провеждане на пресконференции на президента Володимир Зеленски.

Внимание, вратите се затварят

Комуникациите и езикът на съобщенията в киевското метро са в някаква степен отражение на историята на Украйна през десетилетията на съветска власт и на независимостта. През 60-те години на миналия век още по времето на СССР лаборантката от Киевския университет Ивга Кузнецова успява да се пребори в Киев съобщенията в метрото да са само на украински език. Поне така пише в Летописа на киевския метрополитен. През 80-те години обявленията по станциите са само на руски. От ноември 1987 до 16 юли 1990, когато е приета Декларацията за държавния суверенитет на Украйна съобщенията са на два езика: пристигането на влакчето на съответната станция се обявява на украински, отпътуването му за следващата – на руски. И така до август 1990, когато остава само украинският. От 2012 и до днес спирките се обявяват на украински и на английски.

Руският език продължава да е средство за неофициално общуване в Украйна и по-специално в столицата Киев и в това се убеждавам лично почти навсякъде: докато Вадим, шофьорът на Uber ми разказва как Украйна никога няма да се даде на Кремъл, на касата в закусвалнята от веригата за бързо хранене „Пузата хата“ или в пощенския офис, където търся пощенската марка, изобразяваща пътешествието на руският ракетен крайцер „Москва“ към отличителния орган на мъжкото тяло.

Пътешествието на "Москва" знаете по кой маршрут е вдъхновило създателите на водката "Непоборна" (Непобедима), родена, както е написано, в Украйна по време на съпротивата. Като завъртите бутилката, пред средния пръст на боеца крайцерът на руския черноморски флот отплува към дестинацията си.

Но най-голямата изненада е в алеята на най-високия хълм в Киев Андреевския, в подножието на храма, посветен на Св. Андрей. Там художници излагат своите картини дори сега, по времето на война, а в края на алеята артистична атмосфера добавят улични музиканти. И тук – изненада. „Ааа без Подола, наш Киев невозможен…“ На чист руски се разнася песента, чието авторство се приписва на кореняка киевчанин Леонид Духовний. Песента е нещо като неофициален химн на украинската столица. И тук идва прозрението. За изпълнение на песен на украински в анексирания Крим или окупираните Луганск и Донецк следва глоба, съд или публично видео разкаяние. Коментарите дори са излишни.

А къде е войната?

Снимките, клипчетата и живите включвания в профила ми във фейсбук от Киев предизвикаха дузина реакции, изразяващи съмнения изобщо към това, че в Украйна и нейната столица има война. Подреденият живот, чистите паркове, цветните лехи и младежите, танцуващи и свирещи на китари в същия Подол, купонджийското сърце на столицата, карат мнозина да се запитат – а къде е войната в Украйна, нещо съмнителна ми се вижда тази война. Поколенията, израснали с военни филми и прозата за Втората световна война си представят, че украинците ходят опърпани, гладни, с дажба от 150 грама черен хляб на ден и три бучки захар, за които четирите деца в многочленно семейство се карат кой да ги изяде.

На Майдана е пъстро и за миг човек забравя, че в страната върви жестока война за свободата и независимостта на Украйна.

Войната в Украйна е война в условията на пазарна икономика. Магазините в столицата не познават думата дефицит, в ресторантите предлагат от традиционна („Тарас Булба“), през татарска (Музафер) до молекулярна и авторска кухня върху украински мотиви „100 лет тому вперед“ на популярния мастър-шеф и социален активист Евген Клопотенко. Евген, чиито ястия имах възможност да опитам е автор и на популярния в Украйна кулинарен сайт klopotenko.com, популяризатор на украинската кухня на световната културна и кулинарна арена, а също така инициатор за включването на боршча към списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО като украинско блюдо.

От пастичката във формата на сапунче с надпис ВСУ аз получавам усмивка и превъзходен ягодов вкус, а въоръжените сили на Украйна 50 гривни за покупката на нов БТР. Дарителството е широко разпространено в Украйна в дните на руската агресия.

Заведенията за обществено хранене също се включват в борбата срещу руския агресор и отбраната на страната. Нито един чревоугодник няма да мине равнодушен покрай кафе-сладкарница на „Ярославский вал“ „Honey“. От всяка пастичка, която си поръчате там, 50 гривни, ок. 2 лева, или почти половината цена, отиват за покупката на БТР за нуждите на Въоръжените сили на Украйна.

Селфи с Путин на Крешчатик. През деня за място до руския президент се чака и опашка.

Ето я войната

На Майдана, на украински майдан е площад, а официалното име на най-известния майдан е Площад на независимостта животът е почти като преди войната. Докато гледам пъстрите лехи от лалета в няколко цвята и висящите от осветителните стълбове кашпи с цветя се сещам за въпроса на руските агресори: „А кой ви е разрешил да живеете добре?“. От другата страна на централния булевард „Крешчатик“ е градинката, която, не се срамувам, ме разрева.

Хиляди украински знаменца, забучени в земята и върху всяко едно от тях името или позивната на загинал в защита на страната си украински боец. Както и на воюващи в чуждестранния доброволчески батальон поляци, канадци, американци, грузинци, беларуси и други националности. „Прилича на поле от тъжни ириси“, написа под една от снимките, които споделих във фейсбук художничката проф. Ростислава Тодорова. Първите 55 флагчета бяха забити още през юни м. г. от близки на загиналите от полка „Азов“ защитници на Мариупол. 

Ранен военнослужещ от ВСУ с приятелката си край флагчетата с хиляди загинали негови братя по оръжие.

(следва)