Войната в Украйна през погледа на руски войник: бъркотия, посредствено командване и нежелание да се убива
Измина месец и половина, откакто се върнах от войната. Знам, че не можеш да кажеш думата "война", тя е забранена. И така, това е войната: нашата руска армия стреля по украинската, а украинската отвръща на удара, избухват снаряди и ракети. При това загиват военнослужещи и от двете страни, както и цивилни, които са имали "късмета" да живеят там, където са решили да започнат войната, наричайки я "специална операция".
Така започват спомените на руския военнослужещ Павел Филатиев, които той публикува след завръщането си от Украйна. Част от тях могат да бъдат намерени на сайта "Важные истории".
Павел Филатиев е 33-годишен парашутист от Волгоградска област, който е служил в Чечения през 2010 г., а през август м.г. е решил да подпише нов договор за служба поради проблеми с работата и липсата на пари. Участва във войната в Украйна като член на 56-и въздушнодесантен полк. Подразделението му е изпратено да щурмува Херсон в първите дни на инвазията.
Заради раните, които получава на бойното поле, Филатиев е евакуиран за лечение и повече не се връща на фронта. Сега Филатиев се обявява против войната: казва истината за това, което е видял със собствените си очи. Той описва спомените си в книгата си "ZOV".
За бъркотията в руската армия преди войната
След като неуспешно работих на различни места, (през август миналата година) реших да се върна в армията, на 33-годишна възраст все още нямам собствен апартамент. Получих заповед да пристигна в моята част (в Крим). След 10 дни ми дадоха униформа, но само лятна, нямаше барети с подходящ размер, затова отидох и си купих. На сутрешната проверка бях ужасен: на плаца се вееха две скъсани руски знамена и на въздушнодесантните войски. От високоговорителя звучеше химнът, но половината от военнослужещите не го пееха.
В средата на октомври започват да издават полусезонни и зимни униформи, но само изтъркани и без размери. Отказвам да взема овехтяло облекло, което не пасва на нито един размер, а това обтяга отношенията с командването - тук не обичат бунтовници. След скандал с офицера отивам и си купувам. Командирът започва да си отмъщава, като ме изпраща на работа всеки втори ден.
Пристигнахме на площадката за (тренировъчни) скокове с парашут, през нощта беше студено, пътувахме с открити КамАЗ-и, всички пристигнаха премръзнали. Много войници бяха без топли дрехи: някои не бяха получили такива, други отказаха да получат износени или не по размер униформи.
Събудих се на следващия ден и имах температура, двустранна пневмония. ....в рамките на една седмица около тридесет войници от моето подразделение бяха приети в инфекциозното отделение с диагнози остри респираторни вирусни инфекции, бронхит, възпалено гърло.
Омръзна ми от тази каша и пиша жалба до Министерството на отбраната: "Командирът ми във военно поделение 81 505 не спазва правата ми на военнослужещ. Сам трябва да си осигуря половината от униформата...
След отговора на Министерството на отбраната на моята жалба, в който ми пожелаха здраве като парашутист и ме посъветваха да се дисциплинирам, нямах никакво желание да служа в това лудо царство. А това са въздушнодесантните войски - елитът, резервът на върховния главнокомандващ! Страшно е да си представим как стоят нещата в другите единици.
Как започна войната
(На 24 февруари) се събудих около два часа сутринта (на задната седалка на КамАЗ), колоната беше подредена някъде в средата на нищото, всички бяха с изключени двигатели и фарове. Чувам грохот, грохот, виждам, че небето е светло от залповете: отдясно и отляво на нашата колона работи ракетната артилерия. Не беше ясно какво се случва, кой стреля, откъде и по кого. Чу се тихо мърморене: "Започна се." Чувствах тревога, че няма да има сценарий "Крим-Наш", имаше ясно предчувствие за провали.
Не можах да разбера: стреляме ли по настъпващите украинци? Може би в НАТО? Или нападаме? Към кого е насочен този адски обстрел? Армията е устроена така, че няма на кого да се задават въпроси, никой няма да ми обясни нищо. Единственото, което мога да направя, е да хвърля оръжието си, да избягам и да се превърна в страхливец или да последвам всички. Сега разбирам, че съм бил използван.
Конвоят се вдигна и започна бавно да се придвижва напред. Моят "Урал" бавно премина през разбития митнически пункт Крим - Украйна. Докато преминавахме границата, виждах изпочупените, пушещи или надупчени от куршуми коли. Видях табели, надписи на украински език, украински знамена.
Изведнъж спираме рязко на някакъв безлюден път и се чува командата "На бой!". Всички рязко, но неумело слизаме от колите и се разпръскваме покрай пътя, заемайки бойни позиции: някои на колене, други легнали, а трети глупаво стоят, защото не искат да се изцапат. Добре, че командата беше фалшива, иначе един обучен противник щеше да ни надупчи.
През цялото време карах с куршум в пистолета, готов да застрелям всеки, който представляваше опасност. Къде отиваме, защо отиваме, не беше ясно. Беше ясно, че е започнала истинска война. (По-късно) научих, че сме получили заповед да отидем в Херсон, за да превземем моста над Днепър. Стана ясно, че атакуваме Украйна... Разбрах, че вече имаме ранени и убити. Тогава един изтребител прелетя ниско над нас. Командирът казваше, че няма никаква комуникация; нямахме никаква представа какво се случва, по дяволите.
За отношението на руските военни към цивилното население
В (украинските) селища ни посрещнаха малко хора и ни изпровождаха с мрачен поглед. В тези къщи се усещаше тревога и опасност, но същевременно и уважение към техния патриотизъм. Осъзнах, че ако сметна, че съм в опасност от някоя от къщите, ще стрелям, без да мисля. Невниманието или закъснението биха довели до смъртта на мен или на другарите ми, а съмненията са опасни. Но в същото време не исках да убивам никого...
Нещо започва да гори на позициите от дясната страна на пътя, а след около 10 минути огън се разгаря и от лявата ни страна. Някой е запалил сухи тръстики вляво и вдясно от позициите ни. Очевидно някой е направил това умишлено и определено не е наше дело. Разбирам, че сме неканени гости тук, но за тяхна собствена безопасност е по-добре да стоят далеч от нас. Затова се ядосвам и съм изненадан от поведението на цивилните.
(28 февруари) Чувам слух, че някой е стрелял по цивилна кола, която не е била спряна, с оръдие на БМД. В колата е имало майка и няколко деца, оцеляло е само едно. Смъртта на невинни цивилни граждани е имало и ще има във всяка война, но в душата става гадно. Докато нашите правителства се разбират помежду си как да живеят, а военните и от двете страни са техен инструмент, цивилни граждани умират, обичайният мир се разпада. Когато осъзнаете това, не знаете какво да правите. Захвърлете всичко и напуснете - тогава ще станете страхливец и предател. Продължавайте да участвате в това - и ще станете съучастник в смъртта и страданието на хората.
За липсата на необходими вещи и грабежите
Започваше да се стъмва и дойде командата всички да се окопаят. Беше много студено, започна да замръзва, някои започнаха да се опитват да заспят. Никой нямаше спален чувал, а вятърът духаше силно и студът смразяваше костите ни. Някои хора намериха парчета картон и парцали, с които да се покрият. Минавайки покрай частни къщи, видях, че една от тях е някак изоставена и не прилича на жилище. Поглеждам към съседната къща, която се намираше в същия двор, стоя и се боря с желанието да вляза вътре и да помоля за одеяла. Ако в къщата няма хора, просто влезте и вземете нещо, за да се стоплите...
(На следващия ден) пристигнахме на пристанището в Херсон. Всички изглеждаха изтощени и диви, всички започнаха да търсят храна, вода, душове и място за спане, някой започна да носи компютри и всичко ценно, което можеше да намери. Аз не бях изключение: намерих шапка в един разбит камион на територията на парка и я взех.
В офисите имаше столова с кухня и хладилници. Там ядяхме всичко като диваци: зърнени храни, овесени ядки, сладко, мед, кафе... Не ни пукаше за нищо, вече бяхме стигнали до предела на силите си, повечето от нас бяха живели на полето в продължение на месец, без никакъв намек за комфорт, душ или подходяща храна. Хората, без да им се дава почивка след това, бяха изпратени на война. Всички хаотично търсеха място за спане, имаше караница заради опашката за душ.
Искат ли руските войници да се бият?
Повечето военни не са доволни от случващото се там, не са доволни от правителството и неговото командване, не са доволни от Путин и неговата политика, не са доволни от министъра на отбраната, който не е служил в армията. По-голямата част от военнослужещите не искат да убиват никого и не искат война, но сме ограничени от патриотизма, от законите, от чувството за вина към другарите по оръжие, никой не иска да бъде страхливец. Не можем да хвърлим оръжията си и да избягаме.
Не виждам децата на Скабеева, Соловьов, Кисельов, Рогозин, Лавров, Медведев в окопите, но постоянно ги чувам да призовават да убиваме. Синът на кой депутат от Думата е на война? Дали техните деца са по-талантливи и по-интелигентни от децата на работниците и селяните? Или пък родителите им не им желаят същата съдба като нашата? Много от тях отиват там, защото това е шанс поне да си изкарат прехраната.
Всички ние сме станали заложници на много фактори като отмъщение, патриотизъм, пари, дългове, кариера и страх от държавата. Мисля, че сме преиграли. Ние не анексирахме ДНР и ЛНР, а започнахме ужасна война. Война, в която се разрушават градове и се убиват деца, жени и възрастни хора.