Умора, тъга, гняв, но и вяра: Украйна рано или късно ще победи

Днес се навършват две години от началото на войната в Украйна. Две години на смърт, ужас, разрушения, бомбардировки, сълзи, кръв, разделени семейства, въздушни тревоги, обстрели…

За тези две години цели градове са изтрити от лицето на земята Мариупол, Бахмут, Авдеевка, Маринка, Соледар… Списъкът е дълъг!

Други са силно разрушени – Херсон, Харков, Днипро, Запорожие… Хиляди хора са преживели окупация, помним ужасите от Ирпин, Буча, Гостомел… Хиляди деца са отвлечени от Русия… Хиляди цивилни са загинали…

Но! Борбата на Украйна за свобода, независимост и право на избор продължава. Вече две години професионални военни и доброволци защитават населението и територията! Вече две години народът на Украйна е обединен от една цел. Две години хората даряват какво ли не за армията. И вярват в победата.

Днес е 730-и ден от тридневната „специална военна операция“. 730-и ден пълномащабна война в Украйна.

Вчера се разходих из центъра на Одеса. Милионен град, който от началото на войната значително увеличи населението си, тъй като много хора от окупираните територии дойдоха именно тук. В Одеса е сравнително спокойно. Понякога има обстрели с дронове и ракети. Но не може да се сравни с това, което се случва в Херсон, Днипро и други източни градове, които са значително по-близо до фронта. Не може да се сравни и с градове като Тернопол, Лвов, които са в западния край на страната – там е много по-тихо и спокойно.

Тук, в Одеса, от руските обстрели са пострадали централната катедрала, Художественият музей, няколко образователни институции, хотелът на Морска гара – един от символите на града, много блокове и къщи.

Последните две нощи също имаше бомбардировки с жертви и ранени. Тази снимка е от разрушенията, причинени от нашествениците тази нощ. На мястото е загинал човек.

Разхождайки се питах случайни минувачи „Какво си спомняте от началото на войната?“, „Как се промени животът Ви за последните две години?“, „Как си представяте Украйна след края на войната?“, „Какво ще направите първо след победата?“.

Ето какво отговориха:

„Помня всичко от началото на войната. Сирените за въздушна тревога. Ужасът. Животът ми се промени с това, че вече не съм цивилен. Украйна след войната си я представям независима, европейска държава. Ще прибера униформата си на място, където няма да я виждам. Ще облека нормални, цивилни дрехи и ще отида да запаля свещ за загиналите ми колеги“ – това споделя военен.

Таня и Славик са семейство, около 50 годишни:

„Въобще не беше весело в началото на войната. Животът ми се измени. Войната измени всичко. И животът се измени с войната. Украйна след войната си я представям без корупция, това е най-важното. А след победата какво ще направя? Ще живея, като цивилизован човек."

„От началото на войната помня опашките в аптеките, неопределеност в очите на хората, в магазините ужасни вълнения. Животът ми за последните две години се е изменил от неопределеността. Живееш днешния ден. Престанали сме да правим планове за бъдещето. Не знаеш какво ще бъде утре, затова днес си е за днес, а утре ще е утре. Дошло е утре, събудили сме се, живи сме и Слава Богу. Украйна след войната си я представям разбира се, самостоятелна, процветаваща, без корупция. Без корупция, ясно е, че е невъзможно напълно, но все пак има надежда. И с желание, всички украинци, които са заминали зад граница да се върнат и да възстановим нашата страна всички заедно. Какво ще направя първо след победата? Ще се напия. (Смее се).“

Възрастна жена на име Анна отговаря, че помни всичко от началото на войната.

„Моят живот не се изменил за последните две години. Както работех в Оперния театър, така работя и сега. Театърът работи. При децата ми също всичко е наред, всички работим, плащаме данъци. Украйна след войната е по-добре да не си я представя човек. Ще бъде тежко, много тежко. Колко инвалиди, само ако помислиш, колко пенсионери. Колко инвалиди ще има, даже не си и представям. Разчитаме на помощ, като циганите. А относно това какво ще направя първо след победата, даже не знам ще я доживея ли изобщо, защото войната е като безкрайна. Дано скоро да свърши. Жалко за хората. Ние сме стари вече, за нас не е така жалко, но за младите е много жалко…“.

„В началото на войната чувствах обърканост и неразбиране какво се случва. Но повече от всичко чувствах болка и загриженост за брат си. Как се измени животът за последните две години – разбрах, че трябва да живея живота днес, защото утре е неизвестно. Украйна си я представям след края на войната цъфтяща и свободна. А след победата първо ще кажа „Благодаря!“ на всички“, споделя Людмила, чиито брат е на фронта от началото на войната.

„Помня как започна всичко. На 24-ти февруари се събудих, както и всички, много шокирана от новините. Не знаех какво да правя. Това е като да те залят със студена вода. Не знаеш какво да правиш, къде да бягаш. И в това време, освен, че трябва да дойдеш на себе си, да си подредиш мислите, да събереш всичките си сили, емоции, трябва и да правиш нещо, независимо от всичко. Ние, с всички сили и възможности, казвам ние, защото имах малък екип от хора, започнахме да помагаме на хората. Сплотихме се. Гледахме всичко, което се случва. Помагахме както можем, доброволствахме из Украйна и не само. Помагахме на хората да заминат от тук. Помагахме на майките. Имаше хора, които се нуждаеха от помощ относно юридически въпроси. Помагахме им да ги решат и да заминат с децата. Ние бяхме шокирани, но се опитвахме някак да живеем. Животът ми за последните две години се измени най-вече по отношение на осведомеността. Като излязох от информационния балон, в който съм се намирала до този момент. Русийщината, голямото влияние на враговете ни върху нашата държава. Когато излязох и разбрах коя съм аз, и започнах повече да обръщам внимание на околните и да помагам. Това е най-най-главното, което е важно в момента. Помагането един на друг. Украйна след войната си я представям каквато вече е – силна, независима, самостоятелна и точно знаеща къде отива и какво иска. Какво ще направя първо след победата? Ще плача. Ще се радвам. И навярно много дълго ще се радвам за цялата страна“, казва Мария, която е млада журналистка.

Това е Одеса в момента. Хората си изморени и обнадеждени. Най-много от всичко ги плаши неизвестността. Неизвестността както за утрешния ден, така и за края на войната. Може да е след 1, след 2, след 3 години. Но край ще има. И Украйна ще победи. А до тогава, трябва да издържи. Заради собствената си свобода, и заради мира в цяла Европа.

Огромна благодарност към всички, които на фронта се борят за това, ние в тила да живеем нормално!