Русия не може да живее със Запада – и без него също

Лилия Шевцова, The Financial Times (Великобритания)

Статутът на велика държава и стремежът към международно господство отдавна са най-важните елементи от руската система на лична власт. Но спечелвайки си този статут, днес Русия не се ограничава до създаването на галактика от държави-сателити, както правеше Съветския съюз.

Ресурсите на Кремъл намаляват и в тези условия той все по-често прибягва към заплашване на либералните демокрации, опитвайки се да ги принуди да признаят великодържавните стремежи на Русия.

В същото време, страната е изправена пред следната дилема: как да остане световна държава, без да се лишава от възможностите да използва либералната цивилизация за собствените си цели.

Русия отдавна използва западния свят за свои цели. Две руски модернизации, в началото при Петър I, а след това и при Сталин, се провеждат с подкрепата на западните технически и интелектуални знания. „Амарика ни помогна за много неща”, заявява Сталин през 1933 г. След края на Студената война се оформя парадокс, при който либералните демокрации помагат не на руските преобразования, а на запазването в страната на чуждата западна ценностна система.

Сред европейските страни, съществено помагащи на Русия да запази своята система, особено място заема Германия. Например, немските репарации след края на Втората световна война помагат на възстановяването на съветската икономика. По-късната германска източна политика и подобряването на отношенията между СССР и ФРГ не само продължиха живота на недееспособния режим, но и създадоха основа за постокомунистическото сътрудничество между Москва и Запада. Днес Германия остава водещ купувач на руските енергийни ресурси, подпомагайки баланса в нейните държавни финанси.

Някои други западни страни също помагат на запазването на руската система. През Великобритания Русия има достъп до западния финансов свят, а Франция най-активно настоява за смекчаване на политиката към Русия.

По думите на бившия министър на финансите Алексей Кудрин, руската технологична изостаналост е сериозна „заплаха за суверенитета”. Действително, тя засилва зависимостта на Москва от либералните демокрации, постепенно подкопавайки не само великодържавните ѝ претенции, но и самата независимост.

Колкото и да е парадоксално, но именно взаимодействието със Запада се явява гаранция за оцеляването на руската система. В същото време, в стремежа си да интегрира някои елементи от западната система, Русия отслабва Запада отвътре.

Днес Кремъл е принуден да разреши противоречието между запазването на статута на велика държава от една страна, и използването на западните ресурси от друга. Този конфликт с пълна сила се прояви през 2014 г., когато Русия анексира Крим в опит да защити своето право на „галактика от сателити” и с надежда, че западните страни просто ще се примирят с нейните действия. Оказа се, че реакцията на Запада изненада Русия.

Днес пред Кремъл има две задачи: да засили антизападните настроения в руското общество и в същото време да запази сътрудничеството със Запада, убеждавайки либералните демокрации в ползата от него. Отделно от това Русия ще трябва да търси нови начини за съхраняване на малките съседни страни в своята сфера на влияние. Годишният бюджет на Русия от 250 млрд. долара означава, че тя не е в състояние да субсидира Белорусия с 10-15 млрд. долара.

Единственият начин за решаване на тези проблеми е сътрудничеството, но за да потвърди своята победа, Русия се нуждае от Запада. Обаче иронията се изразява в това, че вископарният национализъм на тръмпизма (в неговата американска и европейска версия) може да създаде за Русия проблеми, произтичащи от ограничаване на нейния достъп до западните ресурси.

Ако Западът се противопостави на руската политика, в рамките на която тя е едновременно и със Запада и против него, Москва ще повиши залозите. Разбира се, такава агресивност от страна на Кремъл ще бъде насочена не към засилване на конфронтацията. Нейната цел ще е да убеди Запада в необходимостта от сътрудничество при руските условия и в това, че с ядосана ядрена държава е по-добре да се играе преструвайки се. В края на краищата, не се ли занимава именно с това Западът в продължение на десетилетия?

Лилия Шевцова (родена през 1949 г.) е руски политолог, доктор на историческите науки, била е професор освен в московски висши училища, още и в Корнелския университет в САЩ, в Джорджтаунския университет в щата Вашингтон, САЩ, както и изследовател във Фонда „Карнеги“ за световен мир. Автор е на много книги и на десетки статии. Тя е научен сътрудник в Кралския институт за международни отношения по въпросите на Русия и Евразия.