Путин разказа спомените на родителите си от Отечествената война

Дни преди отбелязването на 70-годишнината от Деня на победата руският президент Владимир Путин разказа спомените на своите родители от войната.

В статия за списание „Руски пионер“ Путин обяснява, че въпреки всички ужаси на войната, хората от това време не са изпитвали омраза към врага, за разлика от следващите поколения.

Публикуваме текста на Путин:

Баща ми не обичаше, честно казано, дори да се докосва до тази тема. По-скоро беше така. Когато възрастните си говореха помежду си и си спомняха за нещо, аз просто бях наблизо. Цялата ми информация за войната, за това, което се е случило със семейството ми, се е появяваше в тези разговори между възрастните. Но понякога те се обръщаха и направо към мен.

Баща ми е служил в Севастопол, в четата на подводниците, бил е моряк. Започнал е служба през 1939 г. След това, след като се е върнал, е работил в завод, с мама са живели в Петродворец. Даже според мен са си построили някаква къщичка там.

Войната започнала, а той е работил във военно предприятие, където се намира т. нар. „резерви“, които са освободени от задължителна военна служба. Но той написал заявление за влизане в партията, а след това още едно заявление – че иска да го изпратят на фронта. Изпратили го диверсионния отряд НКВД. Това бил малък отряд. Той казваше, че в него е имало 28 души, които изпращали в тила за провеждане на диверсионни атаки. Отрязване на мостове, железопътни линии... Но те почти веднага попаднали в засада. Някой ги предал. Те отишли в едно село, след това си тръгнали, а когато се върнали, там вече са ги чакали фашистите. Преследвали ги в гората и той останал жив, защото влязъл в блато и няколко часа останал там, като дишал с помощта на камъшит. Това вече го помня от неговия разказ. При това той казваше, че когато е стоял в блатото и дишал през тази тръбичка, чувал как немците минавали наблизо, буквално на няколко крачки от него, как лаели кучетата...

Било е, вероятно, началото на есента, т.е. вече е било студено... Добре си спомням как ми казваше, че начело на тяхната група е бил немец. Съветски гражданин, но немец.

Любопитно е, че преди няколко години от архива на министерството на отбраната ми донесоха делото на тази група. В дома ми, в Ново-Огарево, имам копие от това дело. Списък на групата, фамилиите, имената, бащините имена и кратки характеристики. Да, 28 души. И начело – немец. Точно както ми разказа баща ми.

От 28 души от линията на фронта са се върнали четирима. 24 са загинали.

А след това са ги изпратили в действащата армия – и на Невски пятачок. Това е било вероятно най-горещото място от цялата блокада. Нашите войски са държали неголям плацдарм. Четири километра широк и малко над два дълбочина. Предполагало се, че това ще е плацдарм за бъдещ пробив на блокадата. Но така и не се наложило да го използват за тази цел. Блокадата е пробита на друго място. Въпреки това са държали мястото дълго, там е имало тежки боеве. Много тежки. Немците също са разбирали, че именно там може да има пробив и се стараели да изтрият Невски пятачок от лицето на земята. Има данни колко метал има на всеки квадратен метър на тази земя. Там и досега има много метал.

Баща ми разказваше как са го ранили там. Бил е тежко ранен. Той до края на живота си имаше шрапнели в крака, така и не ги извадиха. Кракът го наболяваше. Малките шрапнели предпочели да не ги вадят, за да не раздробят костта. И слава богу, успели да съхранят крака. Можеше и да да го отрежат. Паднал му се е добър лекар. Беше инвалид, втора група. Като инвалид от войната в края на краищата му дадоха апартамент. Това беше нашият първи отделен апартамент. Малък двустаен апартамент. Наистина, преди това живяхме в центъра и се наложи да се преместим. Не съвсем в покрайнините, наистина, но в нов блок. И това се случи, естествено, не веднага след войната, а когато аз работех вече в управлението на КГБ. На мен тогава не ми дадоха апартамент, но на баща ми най-после му отпуснаха. Това беше огромно щастие. А ето как е бил ранен. Той и негов приятел се приближили с лазене към немците... А след това е и смешно, и тъжно: приближили се до немски бункер, оттам излязъл як мъж, разказваше баща ми, погледнал ги... а те не могли да се вдигнат, защото били под прицел. „Мъжът ни погледна внимателно, извади граната, след това втора и ги хвърли по нас“, разказва баща ми. Животът е такова просто нещо и жестоко.
Какъв е бил най-големият проблем като се събудил? В това, че вече било зима, Нева била скована в лед, трябвало е някак да стигне до другия бряг, до помощта, квалифицираната медицинска помощ. Но той, разбира се, не можел да върви сам.

Той, наистина, все пак успял да се добере до своите от тази страна на реката. Но желаещите да го пренасят до другата страна били малко, защото там Нева била като на длан и била обстрелвана от артилерия. Почти нямало шанс да се стигне до другия бряг. Но съвсем случайно до него се оказал неговият съсед по къща в Петергоф. И този съсед, без да се замисля, го пренесъл. И го пренесъл до болницата. И двамата живи са долазили дотам. Съседът му го почакал в болницата, убедил се, че са го оперирали и казал: „Това беше, сега ти ще живееш, а аз отивам да умирам“.

И се върнал обратно. След това питах баща ми: „И какво, убили ли са го?“. И към този разказ той се е връщал няколко пъти. Това го измъчваше и него. Те си загубили следите и баща ми смяташе, че съседът му е загинал. През 60-те години, не помня точно годината, бях все още малък, но някъде в началото на 60-те години той се върна веднъж вкъщи, седна на един стол и заплака. Той е срещнал този негов спасите. В магазина. В Ленинград. Случайно. Влязъл в магазина да пазарува и го видял. Двамата отишли именно в този магазин в този момент. Шансът е един на милиони... След това те ни идваха на гости... А мама разказваше как е ходила при баща ми в болницата, където той лежал ранен. Те имали малко дете, на три годинки. Било глад, блокада... И баща ми й давал болничните си дажби. Тайно от лекарите и сестрите. Тя ги крила и ги носила вкъщи, за да храни детето. А той в болницата започнал да припада от глад, лекарите и сестрите разбрали какво се случва и спрели да я пускат.

А след това й взели и детето. Правели това, както тя казваше по-късно, за да спасят малките деца от глада. Събирали ги за следващата евакуация и не питали родителите.

Там той се разболял, мама казваше, че от дифтерия, и не оцелял. И даже не им казали къде е погребан. Те така и не разбрали. А миналата година непознати хора по собствена инициатива са търсили в архивите и са намерили документите на брат ми. Е това действително е моят брат. Защото знаех, че са живели при свои познати, след като избягали от Петродворец от настъпващите немски войски, знаех и адреса. Те са живели на Водния канал, както казват при нас. Знам със сигурност, че са живели там. Съвпадаше не само адресът, откъдето са го взели. Съвпадаше и името, фамилията, презимето, годината на раждане. Това, разбира се, беше моят брат. И беше посочено къде е погребан: на Пискаревското гробище. Беше посочен даже и гробът.

На родителите ми тогава нищо не са съобщили. Тогава, явно, не им е било до това.

Така че всичко, което родителите ми са ми разказвали за войната, е истина. Нито една дума не са си измислили. Нито един ден не са преместили. И за брат ми. И за съседа. И за немеца – командир на групата. Всичко е едно към едно. И всичко това по-късно по невероятен начин се потвърждаваше. А баща ми, когато са взели детето и мама останала сама, а на него му разрешили да върви, станал на патерици и си отишъл вкъщи. Когато се приближил до къщата, видял, че санитари изваждат трупове. И видял мама. Приближил се и му се сторило, че диша. И казал на санитарите: „Тя е още жива!“ - „Пътница е, няма да оцелее“. Той разказваше, че се хвърлил срещу тях с патериците и ги принудил да я върнат в апартамента. Те му казали: „Както кажеш, така и ще направим, но да знаеш, че няма да идваме тук още две-три-четири седмици. Тогава сам ще се оправяш“. И той я спасил. Тя останала жива. Доживя до 1999 година. А той умря в края на 1998 г.

След падането на блокадата те се преместили в родината на техните родители, в Тверската губерния, и до края на войната са живели там. Семейството на баща ми е било доста голямо. Той е имал шестима братя, а пет са загинали. Това е катастрофа за семейството. И роднините на мама са загинали. А аз съм късно дете. Родила ме е, когато е била на 41 години.

Не е имало семейство, в което да не е имало загинал. Изпитвали са мъка, горест. Но не и омраза към врага, това е удивителното. Аз досега не мога, честно казано, да разбера това докрай. Майка ми беше много мек и добър човек. Тя казваше: „Каква ненавист може да има към тези войници? Те са обикновени хора и също загиваха по време на войната“. Това е поразително. Възпитавани сме със съветски книги, филми... И ненавиждахме. А при нея това поради някаква причина изобщо го нямаше. И аз много добре запомних нейните думи: „Какво да ги правиш. Те са същите работяги като нас. Просто тях са ги пращали на фронта“.

Ето тези думи си спомням от детството.