Омраза и канибализъм в една полудяла страна

Централноафриканската република е страна без излаз на море, която навлезе в криза след преврат през март 2013 г. на бунтовническата коалиция, наречена Селека. Новата власт издигна своя лидер Мишел Джотодия за първия мюсюлмански президент в страната. Той не беше в състояние да контролира бойците, които започнаха да избиват, изнасилват и разграбват и накараха християните да образуват свои групи.

С това обяснение фоторепортерът Ксавие Бургоа започва репортажа си от Централноафриканската република (ЦАР) за агенция "Франс прес", озаглавен "Омраза и канибализъм в една полудяла страна". Ето и неговият репортаж:

Самолетът каца около 7 часа сутринта в Централноафриканската република, страна в криза. Както обикновено, сутрешната светлина е величествена, но нещо се е променило от последното ми посещение. Тук сега има 100 000 души – разселени, които спят до летището в Банги, някои съвсем до пистата.

Странно, но мизерията, която се шири в цялата страна, изглежда много красиво от въздуха.

Докато слизаме от самолета, шумът от лагера е прекъснат от стрелба. Членове на Африканската интервенционна бригада разпръсват събралите се да протестират срещу нашето пристигане.

Един мъртъв.

Вземам чантите си и след няколко крачки виждам тримата си колеги – Кати, Бенвеню и Мигел, с каски и бронирани жилетки. „Радваме се да те видим“, казват те. „И въпреки всичко, добре дошъл“.

В хотела, душ и отиваме на пресконференция. По пътя научаваме, че „нещо“ се е случило на един от главните пътища в Банги. Ускоряваме темпото по посока на северния изход на града. По пътя група от „анти-балака“ бойци – някои от християнските военни, изправили се срещу бунтовниците Селека, които завзеха властта миналия март, ни спряха. Те са окичени с големи талисмани, много развълнувани и най-вече мнго млади.

Казват ни, че отговарят на атака. Изглеждат неспокойни. Говорят високо и размахват мачете. Застанал срещу светлината, ми трябваше момент да разбера, че един от тях държи човешко стъпало, прясно отрязано.

Тялото лежи, голо, отстрани на пътя. Лицето на трупа лежи в локва кръв, която се абсорбира бавно от прашната земя на Банги.

Двама мъртви.

Тръгваме и след малко сцената се повтаря с още един труп. Един човек държи отрязана ръка. Друг, който е още дете, размахва отрязан пенис.

„Свършихме добра работа!“, крещи той. Правим снимки, заснемаме видео. Това ни е работата, затова сме тук и истинския ужас от това, на който сме свидетели, изисква повече от няколко думи, за да бъде разбран.

Трима мъртви.

Разбрах, че отсега нататък е по-добре да не ги броя. Тук съм за 15 дни и това е само малка част в сравнение с това, с което трябваше да се справи страната през последните дни, когато една сутрин край пътя бяха открити стотици тела.

Изображенията са брутални. Фотографът Мигел и фото бюрото в Париж ще трябва да избират внимателно, за да намерят кадрите, които едновременно ще свидетелстват за това, което се случи, и ще запазят достойнството на жертвите. Не, че има нещо достойно в тези сцени.

Един ден преминава в тези отвратителни условия. Прекарах Коледа на патрул с френската армия, преди да се присъединя към колегите ми. На следващия ден имаше анти-френски демонстрации, след това сблъсъците между една въоръжена група и друга военна сила ни изпратиха отново на път.

Ние никога не знаем какво точно се случва, но гледаме мъртвите. Понякога те са мюсюлмани, понякога са християни. Някои от телата са били връзвани. Хората ни казват, че има масови грбове, но е твърде трудно да получим достъп и да проверим твърденията.

За да пишеш за Централна Африка, трябва да поставиш нещата в техния контекст, а не просто да ги ограничиш до религиозен конфликт. Аз съм тук от достатъчно дълго, за да знам, че нещата са далеч по-сложни от това. Трябва да обясниш различните сили в играта, „анти-балака“ военните, „бившите бунтовници“ Селека, Африканските интервенционни бригади, които включват контингенти от Чад, обвинявани във връзки със Селека, и разбира се, Сангарис, които според мюсюлманите са свързани с бойците „анти-балака“.

Ние говорим с всички и правим всичко възможно да сме добре дошли във всички групи – мюсюлмани, християни, бойци, хора, бягащи от насилието. Някои дни са по-трудни от други, когато темпераментите се възпламеняват и нещастието се превръща в чувство на неудовлетвореност, неудовлетвореността - в раздразнение и раздразнението – в насилие.

Минават петнадесет дни. Изморен съм, но ще остана още една седмица. Една вечер, по време на патрул с френските войски, виждам нещо. Край пътя в един от потъналите в мрак квартали виждам суматоха. Виждам тяло.

Има викове на омраза и на лудост. Не разбирам сцената и ми е трудно да проумея напълно какво се е случило.

„По дяволите, те ядяха човека“, казва един войник с очила за нощно виждане.

На следващия ден или на този след него всички говореха за мюсюлманина, когото християните бяха изяли. „Ние ще направим същото на президента Джотодия, ще го изядем!“, каза един усмихнат протестиращ преди оставката на президента.

Най-мрачните табута са разбити.

След оставката на президента има сцени на радост по улиците и хора, стрелящи с пушки във въздуха. Но нищо не е приключило.

По пътя се натъквам на полицай, който се превръща в приятел, и на няколко християни, които отварят бира, за да празнуват. Има още анти-батака бойци, които ми се усмихват, прилепени до оръжията си, мислещи, че техният час е дошъл. Има и приятел мюсюлманин, който преди няколко дни ми предложи талисман.

Тези талисмани, или амулети, са странно нещо, свързващо Селека и анти-балака. Всички те ги носят. Моят очевидно ме прави невидим на моменти и спира куршумите, идващи към мен, така че нямах нужда от тежката бронежилетка, която носех три седмици. Имайки предвид броя на хората, ранени от куршуми или мачете, които съм виждал в болницата, реших да подаря бронежилетката.

Обичам Централна Африка. Наслаждавам се на това да казвам на войниците и на журналистите, които познават страната в хаос, че съм я познавал преди това. Бил съм наивен да си мисля, че тези ужасни неща не могат никога да се случат тук.

Преди пишех с хумор, сега е по-трудно. Кой знае, може би нещата ще се върнат към нормалното някой ден. Няма да правя никакви прогнози.