Между ЕС и националните правителства: кой носи отговорност за жилищната криза?

Представете си, че работите на пълно работно време и получавате средна заплата за голям европейски град, но в края на месеца трябва да платите 116% от нея само за наем. Това не е математическа грешка, а реалността в части от Европа днес. Тази финансова тежест се оказва най-голямата пречка за младите поколения. 

„Ако нямате имотно наследство от родителите си или тяхната финансова подкрепа за първоначална вноска, вие сте практически изключени от обществото,“ предупреждава Ирене Тинагли, председател на специалната комисия по жилищната криза в Европейския парламент. Според нея Европа е достигнала точка на пречупване, в която правото на дом се е превърнало в лукс, достъпен само за малцина.

Жилището като "актив", а не като нужда

За първи път Брюксел решава да разчупи табуто, че жилищната политика е проблем единствено на национално ниво. Темата е сравнително нова за институциите на ЕС, но вече е придобила голяма политическа тежест. Още в началото на законодателния мандат няколко политически групи са настоявали нарастващите разходи за жилище да станат приоритет, тъй като пазарът е деформиран до неузнаваемост.

За да разплете този възел, Европейският парламент създава Специалната комисия по жилищната криза – временен орган с мандат от година и половина. Задачата ѝ е да назове истинските виновници за кризата. 

 „Това не е постоянна комисия като тези за икономика или околна среда. Тя се ражда само когато даден проблем стане критичен,“ обяснява Ирене Тинагли. Тя подчертава, че макар решенията за строителство да се вземат на ниво община или регион, движещите сили на кризата са на глобално ниво.

Според анализа на Тинагли, жилищният фонд днес е подложен на „хищнически“ натиск от три посоки. Първо, огромната мобилност на студенти и работници, за които липсват целеви общежития. Второ, експлозията на краткосрочните наеми за туристи, които буквално изяждат пространството за живеене. И трето - най-опасното, според нея - превръщането на домовете в чисто инвестиционни инструменти. 

„Днес имате милиони резервации всяка вечер и в някои райони голяма част от жилищата се използват за туристически цели“, каза тя. Това, по думите ѝ, намалява предлагането за постоянно живеене и изкуствено изтласква цените нагоре.

Проблеми има и от страна на предлагането. От една страна, строителството е ограничено, но от друга – съществува значителен брой необитавани жилища.

През последните 20-30 години жилищната политика е била пренебрегвана с тезата, че хората с по-високи доходи могат да се погрижат сами за себе си. Докато след Втората световна война тя е била стълб на социалната държава - наред със здравеопазването и образованието-, днес пазарът е оставен да се регулира сам, което не дава очакваните резултати.

„Не е нормално младите хора да отказват кариерни възможности само защото не могат да си позволят да живеят в града, където са тези възможности,“ подчертава Тинагли.

Къде са парите?

Тинагли призна, че подробностите около бъдещия европейски план за достъпни жилища все още не са напълно ясни, макар че Европейската комисия работи активно по него.

Един от най-спорните моменти винаги остава финансирането. Докато се говори за планове за 375 милиарда евро, Тинагли пояснява, че парите всъщност често са на масата, но държавите просто не ги вземат. Чрез кохезионните фондове и Плановете за възстановяване, правителствата имат достъп до огромен ресурс за социални жилища.

“Проблемът не е в наличността на европейски средства, а в готовността на държавите да ги използват. От тях зависи да кажат: 'Искаме тези пари да отидат за реални жилищни проекти, а не за други цели',“ пояснява тя.

Освен кохезията, тя споменава и програмата InvestEU, която чрез публични гаранции от Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) помага за привличането на частен капитал за мащабни жилищни проекти.

В същото време тя изрази подкрепа за създаването на специален европейски фонд за жилища, който да гарантира по-равномерен достъп до инвестиции, независимо от политическите приоритети на отделните правителства. Идеята обаче остава в сферата на преговорите.

Социалното въздействие на кризата и лимитите на Брюксел

Социалното въздействие на кризата разкрива дълбоко вкоренени неравенства в ЕС, които се проявяват по много различни начини.

Кризата удря най-силно младите хора, като ги принуждава да напускат родителския дом средно на 26-годишна възраст. В някои държави почти 70% от хората между 18 и 34 години все още живеят с родителите си, което ги принуждава да отлагат важни житейски решения като създаване на семейство или местене в друг град за кариерно развитие.

Данните на Европейския парламент показват, че семействата с ниски доходи са също сред най-засегнатите, като над 27% от тези домакинства са изправени пред прекомерно финансово натоварване и тежки жилищни лишения.

Проблемът с пренаселеността също е осезаем - 17% от европейците живеят в домове, които не осигуряват дори минималното адекватно пространство от една стая на човек или двойка. Тази ситуация е още по-чувствителна за мигрантите и етническите малцинства, като над 33% от гражданите извън ЕС живеят в пренаселени жилища, а 19% са притиснати от непосилни разходи. Същевременно, липсата на подходяща среда засяга сериозно и хората с увреждания, като едва под 29% от тях споделят, че домовете им отговарят на техните специфични нужди.

На фона на тези тревожни данни, мандатът на специалната комисия изтича през юли, като Ирене Тинагли остава реалист за нейните граници – Брюксел не може да променя националните закони за частната собственост или да решава проблеми с незаконното заемане на имоти. Ролята на комисията остава стратегическа: да идентифицира механизмите на спекулацията и да притисне правителствата към координирани действия.

Следете новините ни в GoogleNews