Кабул: Денят, в който градът падна

Роденият в Афганистан журналист Муджиб Машал обикаля Кабул в деня на оттеглянето на американските сили и описва случващото се. Препечатваме репортажа му за "Ню Йорк Таймс".

В часовете преди талибаните да влязат в Кабул и двайсетгодишният опит за изграждане на демократичен Афганистан да се препъне в страха и несигурността, излязох от дома на родителите си и се качих на автобус да обиколя града. Излизането ми не беше с цел репортаж. Беше лично.

Онази сутрин, 15 август, се бях събудил с чувството, че прозорецът към Кабул, какъвто го познаваше моето поколение, се затваря. Град след град падаше под властта на талибаните с толкова удивителна скорост, че колегите ми, които изпращаха репортажи от войната, не смогваха да ги изброят. Докато картата се променяше, възможностите за столицата се сведоха до две: Кабул отново да бъде превърнат в руини в упорит опит да се спасят хората във властта; или Кабул да падне в ръцете на екстремистите, които по време на последния им период на власт управляваха с репресии и потъпкаха някои от най-основните свободи.

Бях момче, когато талибаните бяха надвити през 2001 година и израснах тук, когато в руините на столицата, дълбоко белязана от гражданска война, се вливаше нов живот. В продължение на години светът сякаш се отваряше за много от нас, макар и на фона на все по-кървава война и тревожното усещане, че корупцията и лошото управление ни плъзгат към нещо зловещо.

Сега, в навечерието на новата смяна на властта в Кабул, се върнах отново в града, прекъсвайки работата си в бюрото на "Ню Йорк Таймс" в Ню Делхи. И знаех - всички тук знаеха, че ерата на надеждата, колкото и да бе неравна и погрешна, бе на път да приключи.

През следващите дни светът щеше да впери поглед в последната катастрофа с тази малка нация, след като години наред едва забелязваше ужасяващите ежедневни кръвопролития. Камерите щяха да покажат в близък план потока от човешки същества, стичащи се към кабулското летище с надежда да се качат на полет за евакуация - за където и да е; щяха да покажат кръвта на мъртвите, смесена с отпадните води пред летището, където са чакали спасение с документите си в ръка, преди бомбите на терористите да отнемат живота на 170 от тях.

Тези, които намериха място в самолета, внезапно щяха да се превърнат в изгнаници в далечни земи. Онези, които останаха, бяха изгнаници по нашите собствени улици.

Но преди всичко това, исках да видя града ни още веднъж, за последно - такъв, какъвто беше.

На главното кръгово кръстовище близо до дома ни, до неоново осветеното магазинче на ъгъла, в което през лятото се продава ръчно приготвен сладолед, а през зимата - пържена риба, украсяваха сватбена кола с цветя. Война или мир, браковете продължават.

На тесен участък от тротоара зад високите стени срещу взривове служителите в полицейския участък отваряха пункта за последния си работен ден, като един от тях поставяше книгата за посетителите до каска на масата. От тази страна на стената един общински служител в оранжев гащеризон разговаряше с пластмасовите цветя на фара на велосипеда си, с който събираше боклука. Той намести цветята и продължи да им говори.

В будката за обмяна на валута транзакциите бяха малко, но запитванията много: какъв е курсът на долара тази сутрин? Мъжът повтаряше един и същ отговор - валутата се е обезценила с повече от 10 процента за един ден.

Намерих място до прозореца в задната част на автобуса, който се движеше към центъра, пътниците бяха пред мен, а несигурността на града - около нас. Някои държаха документи, други скролваха екраните на телефоните си. Един осмокласник се беше вкопчил в учебника си по география - това беше последният му летен изпит.

На предпоследната седалка мъж на средна възраст въртеше в ръцете си стар телефон "Нокиа" и непрекъснато звънеше на някого. В Кабул все още се стичаха бежанци от други провинции, бягащи от последния участък на интензивни боеве, и той се обаждаше на приятели и роднини, предлагайки им да ги приютят.

"Двете стаи на горния етаж още са празни", каза той на някого и настоя семейството да остане при него, както вече бяха направили двама други приятели. "Разбира се, разбира се - за вас хиляди пъти, всичко, от което имате нужда."

Всички в автобуса изглеждаха напрегнати и не отне много време, за да се стигне до точка на кипене: млад мъж в задната част на автобуса за кратко свали под лицето си хирургическата маска (да не забравяме, че Ковид все още ни преследваше), за да сдъвче в бузата си щипка тютюн. Човекът с телефона го погледна и не се сдържа. "Това изобщо полезно ли е за здравето ви?", каза той, като направи жест към тютюна.

Младият мъж го изгледа, не каза нищо, и вдигна отново маската си. Но мъжът до него, адвокат на име Забихула, се намеси.

"Талибаните още не са дошли в Кабул, а ти следиш поведението на хората", каза той на мъжа на средна възраст.

Последва див и шумен скандал за какво ли не: корупцията, демокрацията, провала, промяната.

По-възрастният мъж каза, че талибаните могат поне да сложат край на клептокрацията и на това, което той нарече "пошлост" в обществото, и да въведат ред. Младият адвокат подивя.

"Мислите ли, че единственото нещо, което последните 20 години донесоха, е пошлостта? - каза той. - Аз също съм направен през последните 20 години. Мислите ли, че съм вулгарен?"

По-възрастният пътник се опита да поправи казаното, да уточни какво е имал предвид, но адвокатът не спираше.

“Ако си мислите, че талибаните ще изповядват истинския ислям, грешите. Мога да споря с вас цяла нощ с доказателства и да ви покажа, че те изповядват талибанизъм, а не истински ислям", каза той.

Попаднахме в задръстване и с адвоката слязохме и тръгнахме пеш. Той се опитваше да занесе документите за последния си изпит за съдия. Завършваше двугодишен еквивалент на магистърска степен с много висока конкуренция - около 13 000 кандидати се бяха състезаваха за 300 места, каза той. Отделно от това той беше майстор калиграф, продължавайки умиращата традиция на калиграфията с тръстика и мастило. Показа ми образци от работата си на телефона си.

"Двайсет години усилия за нищо", каза ми на сбогуване.

"Пресен ябълков сок, пресен ябълков сок" - чу се от мегафона на една количка. "Пийте и освежете сърцата си!"

"Диня от Лашкар Гах, диня от Лашкар Гах!" - крещеше друг името на южния град, известен със своите плодове. Само три дни преди това той падна под властта на талибаните след седмици на коли бомби, въздушни удари и боеве от врата на врата.
Навлизането на талибаните в Кабул в този момент все още беше само вероятност. Но нещата се развиваха бързо.

Когато завих по тясната уличка, която води към Министерството на външните работи, в квартал с молове, правителствени сгради и много домове на елита, нарастващо чувство на паника се носеше от звука на ревящи двигатели. Автомобили за ВИП-ове, повечето от които бронирани, пореха пътя в двете посоки.

Вероятно действаха въз основа на информация, която ние все още нямахме - че висшият правителствен ешелон, включително президентът Ашраф Гани, са избягали, вземайки със себе си последната надежда за нормално предаване на властта, което би могло да задържи талибанските бойци пред портите на града.

Потоци от пешеходци я поеха, вървейки до високите стени срещу взривове, които ограждаха улицата, докато автомобилите преминаваха с ръмжене. Те стискаха документи и се отправяха по неотложни дела - за последно ходене до банката, за отчаяно търсене на чуждестранна виза. Продължаваха да вървят напред, почти механично, със сигурност знаейки, че делата им са напразни и че талибаните идват.

Една от последните ми спирки, преди талибаните да плъзнат в града, беше кафенето пекарна "Слайс". В нормален ден то щеше да е пълно с млади хора, дошли за чаша кафе - след като в първите години на войната бяха заменили традиционния зелен чай с множество нови енергийни напитки. Тук можеше да попаднеш на политически дебати, запознанства, флиртове с някой в другия край на помещението, игри на шах след работа или просто възможност да си поемеш дъх.

Кафенето бе празно с изключение на маса с две жени - и двете последна година студентки по медицина, както и още една жена, вече практикуващ лекар, и двете ѝ деца. Лекарката каза, че съпругът ѝ живее в чужбина. Сега мислите ѝ бяха заети с това дали, ако талибаните влязат в града и установят старите си правила, ще може да пазарува и да се справя с гледането на децата си без мъж.

"Никога не съм следила новините. Но последните две седмици телефонът е в ръката ми и постоянно скролвам да видя кои провинции са завладени. Хеликоптерите над нас увеличават страха ми", каза една от студентките по медицина, 22-годишна. "Университетът отмени днешните изпити, защото на последните няколко изпита всички изкараха много лоши резултати - никой не бе подготвен за изпит."

До следобед ставаше все по-ясно, че правителството се е разпаднало и че президентът и антуражът му са избягали. Знаците за това бяха в сърцето на слуховете, хората бързаха към къщи, страхувайки се да погледнат в посоката, откъдето се очакваше да влязат талибаните. Улиците се опразваха.

Хората се движеха бързо в търсене на сигурно място. По странно съвпадение те преминаваха през траурните улични чествания в навечерието на празника Ашура, който отбелязва деня, в който внукът на пророка Мохамед е бил убит мъченически. По улиците се чуваха изстрели, препускащи автомобили и дори танкове - никой не знаеше кое на кого принадлежи. По-късно талибаните заявиха, че вакуумът ги е принудил да влязат в столицата, за да предотвратят анархията, вместо да изчакат по-плавен преход.

В дните след това Кабул се превърна в парадокс, който в много отношения напомня за управлението на талибаните през 90-те години, независимо от по-мекия тон на публичните им изявления.

От една страна, дребната престъпност намаля, ходенето по улиците е по-безопасно, а талибаните изтъкват факта, че като изключим летището, жертвите на войната, които доскоро бяха 50-100 души дневно, вече са почти нула.

От друга страна, други сцени хващат света за гърлото. Млади афганистански мъже умират, падайки от американския евакуационен самолет, от който висят. Хиляди афганистански семейства събрани пред летището с надеждата за спасение в последните дни на изтеглянето на Запада. Кръвопролитие в резултат на поредния самоубийствен атентат и обещание за предстоящ хаос, дори за талибаните.

Много хора, включително и тези, които отчаяно се опитват да избягат, усещат пряка заплаха от талибаните. Но става дума и за нещо по-голямо: става дума за един народ, който се отказва от страната си.

След 40 години насилие и толкова много цикли на фалшива надежда и заблуждаващи затишия, това, което сграбчва сърцата на много афганистанци, е отчаянието: страхът, че този път няма да е по-различно, ако не и по-лошо.