Хирошима, 6 август 1945 година: разказ от първо лице

Днес се навършват 70 години от първата атомна бомбардировка в света. На 6 август 1945 г. американският бомбардировач B-29 пуска бомбата "Little boy" ("Малчугана") над град Хирошима в Япония. Жертвите са над 100 000.

Йошитака Кавамото е на 13 години, когато бомбата пада. Сега работи като директор на Мемориалния музей на мира в Хирошима. Това е неговият разказ за една от най-големите трагедии в световната история:

"Един от съучениците ми, мисля, че се казва Фуджимото, промърмори нещо и посочи към прозореца и ми каза „Идва B-29”. Посочи навън с пръст. Понечих да стана от стола ми и го попитах „Къде е?“. Гледайки в посоката, в която сочеше, застанах на крака, но не бях се изправил съвсем, когато се случи.

Всичко, което помня, е блед светкавичен проблясък, който продължи 2 или 3 секунди. След това припаднах. Не знам колко време мина преди да се свестя. Беше ужасно, ужасно. От отломките се издигаше пушек. Навсякъде хвърчеше прах. Бях прикован под развалините и изпитвах ужасна болка, може би затова се свестих. Не можех да помръдна нито сантиметър.

Тогава чух как десетина от оцелелите ми съученици пеят училищната песен. Помня, че чувах плач. Някой викаше майка си. Но оцелелите пееха песента колкото дълго могат. Мисля, че се присъединих по време на припева. Помислихме, че някой ще дойде да ни помогне. Затова пеехме училищна песен толкова силно. Но никой не дойде и един по един спряхме да пеем. Накрая аз пеех сам. Тогава усетих, че страхът се прокрадва. Започнах да напипвам и да избутвам отломките малко по малко, като използвах цялата си сила. Накрая успях да разчистя около главата ми. Когато се подадох навън осъзнах мащаба на разрухата. Небето над Хирошима беше тъмно. Нещо като торнадо или голяма огнена топка вилнееше из града. Бях ранен единствено около устата и ръцете. Изгубих доста кръв през устата, но иначе бях наред. Помислих, че мога да се измъкна, но бях уплашен от мисълта да избягам сам. Бяхме преминали през ежедневни военни учения и ни бяха казали, че да избягаш сам е проява на страх, така че помислих, че трябва да взема някого със себе си. Лазих по развалините, за да намеря някой все още жив. Тогава намерих един от съучениците ми да лежи, още дишаше. Повдигнах го на ръце. Трудно е да се каже, черепът му беше разбит, а плътта висеше от главата му. Беше останал с едно око и то ме гледаше. Първо промърмори нещо, но не можах да го разбера. Започна да гризе нокътя си. Извадих пръста от устата му и го хванах за ръката, след това той посегна към бележника в предния си джоб и го попитах „Искаш да взема това и да го дам на майка ти?“. Кимна. Щеше да припадне, но все още чувах виковете му „Майко, майко“. Помислих, че мога да го взема със себе си. Предполагах, че тялото му от кръста надолу е потрошено. Долната част на тялото му беше заклещена под развалините. Той просто отказа да тръгне, каза ми да се махам.

Същевременно друго крило на училищната сграда или на това, което беше училищна сграда, се беше подпалило. Опитах се да достигна площадката. Дим изпълваше въздуха, но успявах да видя бялата песъчлива земя. Помислих си, че това трябва да е площадката и започнах да бягам в тази посока. Обърнах се и видях как съученикът ми Уада ме гледа. Все още помня ситуацията, тя се появява в сънищата ми. Стана ми жал за него, но това беше последният път, в който го видях. Докато бягах ръце се пресягаха да хванат глезените ми, искаха да ги взема с мен. Тогава бях единствено дете и се ужасявах,че толкова много ръце искат да ме хванат. И мен ме болеше. Единственото, което можех да направя, е да се отърва от тях. Потресаващо е да се каже, но ритах ръцете им настрани. Все още се чувствам зле заради това. 

Отидох до моста Миюки за вода. Видях толкова много хора, строполени на брега. Малките стъпала, водещи до реката, бяха претъпкани от хора, опитващите се да се доберат до водата. Бях малък, така че успях да се провра. Реката беше пълна с трупове. Трябваше да разбутам телата настрани, за да пия от калната вода. По това време не знаехме нищо за радиоактивността. Стоях във водата и толкова много тела се носеха по течението, че нямам думи да го опиша. Беше ужасяващо. Почувствах страх. Покатерих се на брега. Не можех да се движа и да намеря сянката си. Погледнах нагоре. Видях облака, гъбовидния облак, който се разрастваше в небето. Беше много ярък и нагорещен. Пречупваше светлината и показваше всеки цвят на дъгата. Поглеждайки назад във времето, странно е, но бих казал, че беше красиво. Докато гледах облака помислих, че никога няма да видя майка си отново, нито по-малкия ми брат. И тогава изгубих съзнание. Беше около 19 часа вечерта, когато се свестих. Бях в транспортното бюро в Южина. Лежах на пода на склад и стар войник ме гледаше в лицето. Удари ми лек шамар и ми каза „Ти си момче с късмет“. Разказа, че бил в един от камионите, с които са събирали труповете от моста Миюки. Товарели са телата като чували. Взели са ме от брега на реката и ме хвърлили върху купчината. Тялото ми се е плъзнало и когато ме хванали за ръката, за да ме качат отново в камиона, усетили пулс. Затова ме прехвърлили в камиона с оцелелите.

Имах късмет, но не можех да стоя прав една година. Бях толкова слаб. Космите ми опадаха, даже тези в носа. Оплешивях след две седмици. Загубих зрението си, навярно не заради радиацията, а защото отслабнах толкова. Не можех да виждам три месеца. Но все още бях на 13 години, бях млад и растях, когато падна бомбата. След около година си възвърнах здравето. Както виждате, все още работя като директор на Мемориалния музей на мира в Хирошима. Сега предавам послание на децата, които го посещават. Искам да научат за Хирошима и като пораснат да предадат това послание с точна информация на следващото поколение. Искам то да има правилната преценка, за да не доведе човечеството до унищожение. Това е нашата отговорност."