А вие знаете ли къде е Кабо Верде?
„Ще ходим в Кабо Верде, а?“, гласеше съобщението във Фейсбук, което получих в един особено лепкав и дъждовен априлски следобед, докато главата ми бръмчеше от поредните сблъсъци покрай украинската криза.
„Кабо Верде ли? Ама това е в Африка? Как така заминаваме за Африка?“, последва моята нелогична поредицата от въпроси, придружена от бурна еуфория и радостни възгласи. Оказа се, че кандидатстването ми по една леко позабравена европейска програма най-накрая е дало резултат и силна група от 12 студенти по журналистика заминаваме за Кабо Верде. Държава, за която тогава не знаех почти нищо освен за наличието на няколко неземно красиви острова, Атлантическия океан, палми, плажове с бели пясъци и вкусни питиета. Оказах се права, донякъде...
Кабо Верде или „Зеленият нос“, в превод от португалски, е архипелаг от 10 вулканични острова, намиращи се на 570 км от западния бряг на Африка. Страната е с обща площ от близо 4000 кв. км и почти 500 000 души население т.е. е толкова малка, че е невъзможно да се види с просто око на атласа, което отчасти обяснява слабата й популярност.
През 15 в. португалските завоеватели акостират на кабовердианска територия и превръщат дотогава пустеещите острови в основен център на търговията с роби между Африка, Северна и Латинска Америка и Европа. Сблъсъкът между влиянията на различните континенти е силно осезаем и днес – население с африканско самосъзнание, носител на латиноамериканска култура, възприемащо Европа като част от миналото и бъдещото си.
Кабо Верде става една от най-проспериращите по това време португалски колонии и така е до 19 в., когато поради залеза на търговията с хора настъпва сериозна криза в островите от Атлантическия басейн. Обедняването и спадът на инвестиции води до недоволство и бунтове на местните заселници, предимно от креолски произход. Така в хода на движенията за независимост на тогавашната Португалска Гвинея или настоящата Гвинея-Бисау, на 5 юли 1975 г. Кабо Верде официално обявява своята независимост от Португалия.
Първите години на политическа свобода са белязани от катастрофална суша, водеща до огромна вълна на емиграция. Повече от един милион кабовердианци напускат родината си в търсене на препитание и по-добро възнаграждение. Тази тенденцията се запазва и до днес, тъй като липсата на природни ресурси и питейна вода превръща живота в Кабо Верде в изключително скъпо удоволствие на фона на масовата безработица.
Въпреки това Кабо Верде е сред малкото африкански страни, които могат да се похвалят с бърз икономически и социален прогрес. С упоритата помощ на ЕС и капитали от САЩ и Китай, през последните „Зеленият нос“ отбелязва икономически ръст от 6%, придружен от строежа на три международни летища и стотици километри нови пътища. През 2008 г. островите стават втората държава след Ботсвана, която успява да се измъкне от черната класация на ООН за най-бедните страни в света. Културният живот и образованието процъфтяват, а свободата на медиите според последния доклад на „Репортери без граници“ надминава положението в страни като Великобритания, Франция, САЩ и Австралия.
Това, в общи линии, беше информацията, с която тръгнах към островите от „Зеления нос“. След няколко бързи ваксини, ден и половина летищно безсъние и три сменени полета, групата ни от 12 развълнувани пътешественици кацна в Прая, столицата на Кабо Верде.
Гледка към залива на Прая, столицата на Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
Разположен в югоизточната част на о. Сантяго – най-големият от островите, градът събира 1/5 от населението на страната, без да се броят няколкото хиляди имигранти, предимно от Западна Африка. В качеството си на столица Прая е най-мащабното, най-живото и съответно най-мръсното и опасно място на островите, където е концентриран целият политически и институционален живот на Кабо Верде.
Същинският център, наречен „Плато“, е с размерите на Борисовата градина и няма абсолютно нищо общо със същинския облик на града. Сравнително спокойно и чисто място, „Плато“ е за туристи, както казват местните. Сред основните забележителности попадат сградите на прокуратурата, Съдебната палата, няколко доста приятни ресторанта с жива музика, симпатично площадче с Wi-Fi и емблематичното за града кафе „София“. Тоест нищо ново и интересно за изследователското ни любопитство.
Главната улица на централната част "Плато", Прая, Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
Сградата на Съдебната палата, Прая, Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
Ето защо още на втората вечер от пристигането ни, привлечени от музика и поток от хора, се озоваваме в района на пазара „Сукопийра“ или едно от местата в Прая, където не искаш да си по тъмно. След около 10 минути лутане и спорове дали да се връщаме в хотела, се натъкваме на Руи – усмихнат мияч на коли със съвсем непринудено криминално излъчване, който ни посрещна с репликата „Добре дошли на моята улица. С мен сте в безопасност.“ Оказва се, че в близост има фолклорен фестивал, на който ще ни ескортира срещу сумата от 200 ешкудос (2 евро). Както той сам каза, не всеки ден в района пристигат 12 чужденци, окичени с фотоапарати. От разказите на Руи добиваме следната представа за града:
Ако се надявате на спокойна почивка сред тишина, екзотика и палмови дървета – Прая не е вашето място. Градът със сигурност не е подходящ за усамотени разходки или пък за експерименти с местната кухня. След залез слънце (а и не само) съществува реален шанс да ви оберат или понабият, а с храната шега не бива, освен ако не сте се уверили, че ресторантът е надежден от хигиенна гледна точка.
Улиците около пазара "Сукопийра", Прая, Кабо Верде. Автобусът на снимката е превърнат в ресторант, където през деня се продават местни специалитети. Въпреки това никой от нас не се осмели да ги опита. Снимка: Марина Юнакова
Поради естеството на програмата, първата седмица от престоя ни протече именно там – сред шумните пазари, лудите шофьори и амбулантните търговци, продаващи очила, часовници, бухалки, сувенири, леки наркотици и домашен алкохол. Прая обаче е идеалното място за всякакъв друг тип екшън приключения и търсене на силни усещания – от божествения грог (алкохол от захарна тръстика, подобен на ром с вкус на канела) през площадите, пълни с танцьори и музиканти, до претъпкания обществения транспорт тип „маршрутка“, където нищо чудно да се повозите редом с няколко кокошки или леген с риба. Изобщо градът е една шумна и цветна комбинация от особеностите на всички 10 острова плюс значително количество Сенегал и Гвинея–Бисау. Но пък определено няма да сте видели Кабо Верде, ако не сте ходили до столицата.
Прая по залез, о. Сантяго, Кабо Верде. Снимнка: Марина Юнакова
Шумна атмосфера кипи на централния пазар в Прая, къедто жени от целия остров прииждат, за да продават плодове и зеленчуци. Снимка: Марина Юнакова
Името „Прая“ означава „плаж“ както на официалния португалски, така и на националния креолски език. Плажовете в града обаче не са нищо особено на фона на райските пясъчни ивици, които могат да се видят по другите части на о. Сантяго. Въпреки това, ако попитате някой случаен минувач кое е най-интересното място в столицата, отговорът най-вероятно ще е „Кебра Канела“ – плажът, който се е превърнал в основно място за срещи и културни мероприятия. Именно там за първи път се запознавам с рапърите от “Paradise Fam.” – група енергични музиканти, които за кратко ни настройват на кабовердианска честота. Зад привидната лудница, кипяща в Прая, всъщност се крият безграничното спокойствие и безгрижност на местните жители. Например, нещо съвсем нормално е някой да закъснее за среща с половин час без да го направи на въпрос. Дори има шанс да ви се обидят, ако намекнете, че сте чакали определено време.
„Така е в Кабо Верде. Жегата е прекалено голяма, че да бързаш за някъде. А и дори да си навреме, със сигурност ще ти се наложи да чакаш другия. Няма смисъл. Тук се живее без напрежение“, разказва Пауло, с когото се запознавам на плажа в Прая.
Следобедите в Прая минават бавно под жарките лъчи на тропическото слънце. Снимка: Марина Юнакова
Напрежение обаче все пак има и то електрическо. Липсата на природни ресурси превръща производството на енергия в един от най-сериозните проблеми на островите. Покриваща едва 25 % от нуждите на населението, електроенергията е скъпа и рязко увеличава цените на предлаганите туристически услуги. Така например в Прая няма почти никакъв шанс да си намериш хотел под 25 евро за нощувка, топлата вода е неземна радост, а интернетът често е мираж. За да намали разходите за енергия, правителството инвестира над един милиард евро в проект за масова експлоатация на възобновяеми енергийни източници, който предвижда до 2020 г. Кабо Верде да се захранва само и единствено от „зелена енергия“. Дотогава обаче високите сметки за ток на фона на голямата безработица ще продължат да бъркат дълбоко в джобовете на населението.
Местните разказват, че островите на Кабо Верде са като отделни държави – всеки един от тях е с различна природа, релеф и култура. Сантяго например е предимно с планински пейзаж и зелени хулмове, по чиито склонове се отглеждат банани в плантации, папая, захарна тръстика и кафе. Съседният остров Майо пък е популярен с прекрасните си плажове и кристално чиста вода. Боа Виста и Сал са двете най-популярни туристически места, но заради високите цени не са достъпни за повечето кабовердианци. „Прекалено лъскави и пренаселени“, описва ги Пауло. „Слънчев бряг и Златни пясъци“, смеем се ние в отговор.
Из банановите плантации на о. Сантяго, Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
Групата ни обаче отдавна бе постигнала консенсус за следващата дестинация и няколко дни по-късно се насочваме към третия по-големина остров Фого, известен като „огненият остров“. Кабо Верде е държава с вулканичен произход, но само на Фого можеш да изкачиш издигащия се на 3000 м надморска височина действащ вулкан Пико де Фого (върхът на Фого). Или по-скоро два вулкана, като се има предвид, че през 1680 г. при последното голямо избухване на величествения масив от земята се появява Пико Пекеньо. Малкият връх (от исп.) също е активен, а последното му изригване е отпреди едва 23 години.
О. Фого се появи магически под ярките лъчи на залеза. Водният транспорт между островите на Кабо Верде предлага невероятно разнообразие от живописни пейзажи. Снимка: Марина Юнакова
Кратерът на вулкана "Фого", наблюдаван от океана. Снимка: Марина Юнакова
Въпреки опасността от повторна експлозия, населението от 55 000 души е пръснато из всички части на острова, включително в подножието на самия кратер. Плодородните почви на Фого го превръщат в основен земеделски център, известен най-вече с отглеждането на лозя и кафе. Производството на уникалното островно вино, гроздето за което расте в подножието на вулкана, е допълнително субсидирано от ЕС и е от малкото стоки, които се изнасят извън пределите на страната.
Първата ни спирка на Фого бе градчето Сао Филипе, намиращо се на западния бряг на острова и на близо 40 км от вулкана. Там ни чакаше Фабио – един от сертифицираните гидове на острова. За разлика от Прая, градът е изключително тихо и приветливо място с живописна гледка към съседния остров Брава. Малките градинки и ярки кафенета са препълнени с любопитни местни, играещи шах и табла под звуците на традиционната музика, наречена „морна“. Изобщо Сао Филипе носи в себе си летаргията на миналото, примесена с очарованието на кабовердианското спокойствие. Големите цветни къщи, някога принадлежали на португалските колонизатори, сега се превърнат в музеи или ресторанти, а под тях се ширят черните пясъчни плажове, които могат да се видят единствено на Фого.
Стръмните улички на Сао Филипе, о. Фого, спускащи се към центъра, разкриват спираща дъха гледка към съседния о. Брава.
Снимка: Марина Юнакова
Главният площад на Сао Филипе, о. Фого, Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
Изкачването на вулкана не е никак лесно начинание. Тук визирам най-вече ранното ставане в 3:30, тъй като самият преход трябва да започне най-късно в 5 сутринта. В противен случай има реална опасност от слънчев удар под изгарящите лъчи на тропическото слънце. Стигането до върха отнема минимум 5 часа ходене, катерене и накрая лазене, а с всеки следващ метър гледката назад те кара да повтаряш недоумяващо: „Ама аз наистина съм на остров и катеря вулкан!“. Въпреки че кратерът е отдавна запушен с почва и скали, все още могат се видят струйки дим, излизащи от земните недра. Размерите му са впечатляващи - широк е 9 км в диаметър със стени с височина 1 км. Огромната пропаст напомня за опустошителните поражения, нанесени от голямото изригване в края на 17 век, когато потоците от лава унищожават голяма част от ценната почва.
"Пико де Фого" и "Пико Пекеньо" - малкият и големият вулкан са разположени в самото сърце на о.Фого, Кабо Верде. Снимка: Марина Юнакова
От върха се разкрива зашеметяваща гледка към скалите от националния парк „Ча дес Калдейрас“, врязващи се в Атлантическия океан. Там някъде, между тях, сред потоците застинала лава, се намират селата Портела и Бангаейра, чиито жители отглеждат така известните „вулканични лозя.“ Обитатели на „Калдейрас“ имат общ корен – всички са потомци на един луд френски дук, който се преселва с многолюдното си семейството в края на 19 в., разказва водачът ни Фабио. Именно той полага основите на търговията с вино. Поради процъфтяващото по това време лозарство Фого е често посещаван от германци и французи, което до някъде обяснява светлата кожа и русите коси на „Калдейрас“.
Националният парк "Ча дес Калдейрас". Гледка от върха на вулкана "Фого", извисяващ се на 3000 м. от морското равнище. Снимка: Марина Юнакова
След около час на върха главите ни zaпочват да се замайват от разредения въздух. Оказа се, че единственият начин за слизане е да тичаме надолу. Tъй като целият вулкан е покрит със ситен черен пясък, при ходене човек затъва под тежестта си. 3000 метра спринт по почти пълен отвес в ситния вулканичен пясък определено беше едно от най-екстремните преживявания на островите. Миниатюрните късове прах и лава образуват естествена настилка, в която се плъзгаш надолу по величествените склонове на Пико де Фого. 30 минути по-късно вече бяхме под вулкана, целите покрити с черен прах и пясък, но покорили гиганта на острова.
Времето ни притиска, а на мен не ми се тръгва от Кабо Верде. Както се оказа, страната не е само бели пясъци, палми и вкусни питиета. Островите разказват отделни истории, пропити с духа на африканските традиции, латиноамериканската култура и европейския стремеж към развитие. Но както е казал известният португалски поет Еуженио де Андраде, „Ако не си тръгнеш, как ще се върнеш?“.
Текстът е реализиран по проекта за млади журналисти Beyond Your World.