Едно момиче по фронтовете на Украйна: Краматорск

Седя в едно кафене в центъра на Краматорск. В целия град само в него продават фрапе. В Украйна тази напитка хич не е популярна. Юли е, рано сутрин, един от онези много топли дни това лято.

До бойната линия има около 25 километра.

Нормално, с нищо не отличаващо се кафене, в жилищен район с еднакви пететажни блокове. Всичките им прозорци са заковани с шперплат, защото стъклата са избити. В Краматорск бомбардировките са ежедневие, няма смисъл да се сменят стъклата - ще издържат най-много няколко дни.

В ранния час сме само аз, продавачката и още двама клиенти. Пият кафе - в цяла Донецка област алкохолът е забранен.

На улицата има само трима души. Мъж и жена отвъд средната възраст вървят един срещу друг по широката улица. Продавачката в отсрещния магазин пуши пред него в очакване на първите клиенти.

Чуваме, че лети самолет. Ясно е, че е изтребител, там няма гражданска авиация. На секундата и тримата лягат на земята в ембрионална поза. 

Аз вече съм претръпнала. Била съм и по-близо до фронта. Там не може да залягаш при всеки гръм - иначе трябва само да лежиш. А и вярвам с съдбата - ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш.

Тътенът, който се разнася е оглушителен. Буквално оглушителен - гръмва и после пет минути нищо не чуваш. Удари ли са блок на 150-200 метра от мен.

Звучи абсурдно, но първото, за което се сещам е дано не са ударили колата, точно някъде там съм я паркирала.

От мястото на блока във въздуха се вдига сива гъба. Прахолякът и мирисът на изгоряло за секунди стигат до кафенето. В Краматорск постоянно мирише на изгоряло.

Тръгвам към колата да видя дали е цяла. Оттам ще се види и мястото на поражението. По протокол журналист няма право да отиде пръв на мястото където е паднала ракета. Първо трябва да пристигнат службите и да обезопасят района. Ако не ги изчакаш, може ти вземат акредитацията.

Освен това никое попадение не се снима и публикува преди официално разрешение от властите и преди края на тревогата. Ако го направиш има реална възможност руснаците да коригират целта и да ударят още нещо.

В това време телефонът ми звъни. Моите приятели знаят, че съм някъде в района, в който е паднала бомбата. Крещят в слушалката да се изнасям веднага. Доста по-нецензурно казано.

Слава Богу, колата е цяла. Обяснявам им, че нищо ми няма и тръгвам към Харков.

На 28 септември, когато е празникът на града, отивам пак там. Това ми е петото ходене в Краматорск. 

Краматорск, заедно със съседния Славянск, са последните градове преди фронта, в които все още има някаква цивилизация.

Местните го наричат с умалителното име „Крамаха“. Улицата "Олексий Тихий", по която се влиза в него, е широк четирилентов път с много хубав асфалт и непрекъснато се ремонтират. Навсякъде в Донбас пътищата са много хубави, по-хубави откъдето и да било в Украйна. Поддържат се така за по-бърза евакуация на ранените бойци.

По пътя се движат предимно коли на военни. Зелени, камуфлажни, черни - няма униформен цвят, важно е да не се виждат лесно от вражеските дронове. Профучават бързо. Там в Донбас всички карат бързо.

От двете страни се виждат разрушени сгради, заводи, бензиностанции. Тук-таме се издигат стълбове дим. Мирише на изгоряло.

В ляво е центърът на града. Той е напълно пуст. Алеята към площада е с пейки от двете страни, с различни на цвят рози и зеленина по средата. Въпреки войната - много добре поддържана.

Широкият площад е пред сградата на общината. Тя на пръв поглед изглежда цяла, но ракета е паднала отгоре и са останали само страничните стени. Покривът вече е възстановен, но отвътре сградата е куха.

На местата, където са били прозорците, са поставени талашитени платна. Така са повечето сгради в Краматорск.

Завивам по улица "Васил Стус". Жилищни сгради с избити прозорци. Може да се надникне на първите етажи, да се видят остатъци от живот. Хорта, останали да живеят там, са закрили прозорците си. Други домове са отворени. Бели пердетата се веят като във филм на ужасите. През избитите прозорци се виждат разпилени играчки, останали без стопаните си котки и кучета. На пода през един от прозорците виждам червен том на Ленин.

Много апартаменти са горели от обстрелите. В тях вътре всичко е черно…

Дупки от ракети се виждат из улиците на града. Навсякъде има изпочупени стъкла.

Почти на всеки ъгъл са поставени бетонови укрития, защото там тревогите са много, а времето за реакция е малко, заради близостта до фронта.

В града е трудно да си намериш хотел, повечето са разрушени от бомбардировките. Например хотел „Краматорск“ е напълно разбит.

До него е имало магазин, който споделя същата съдба. Там са наредени снимки на хората, които са загинали при тази атака.

В парка „Юбилейни“ се вее огромно украинско знаме. Хора в парка, както принципно и в целия град, има много малко.

Работят хранителни магазини, павилиончета, където правят шаурма, няколко кафенета, бензиностанции, пунктове за ремонт на автомобили, военторгове (магазини за военно облекло и аксесоари).

Жителите на града преди пълномащабната война са били 147 145 души. През юли 2022 г. там са останали не повече от 40 000 души. След това някои са се завърнали и към момента там живеят около 75 000 души. Предимно възрастни хора, които нямат сили да се преселят в по-мирните градове на Украйна.

Аз вече трябва да се прибирам към Одеса. Автобусът ще мине през Покровск, градът чието име носи най-ожесточеното направление, по което руснаците атакуват.

Но за Покровск - следващият път.