Диагноза вместо присъда. Как Путин възражда "психиатричните" методи на КГБ

Новата руска власт прилага позабравените методи на КГБ - използването на психиатрията за политически цели. 

Това става ясно от разследване на "Радио ЕС. Европейская станция", публикувано в dsnews.ua. 

Публикуваме текста със съкращения. 

Използването на психиатрията за политически цели е позабравена традиция на съветското КГБ, която, както става ясно напоследък, започва да бъде прилагана все по-често и в днешна Русия.

Въпреки че подобна практика се наблюдава в царска Русия още в края на 19-и век, злоупотребите с психиатрията за постигане на политически цели стават систематични в СССР в периода в до- и околовоенните години на XX век, а през 60-те години на миналия век психиатрията е един от основните инструменти репресии в страната. Тя започва да се използва като метод за отстраняване от общественото полезрение на политически опоненти или дисиденти – най-общо на хора, открито изразяващи мнения, противоречащи на официално заявените норми.

Обявяването на неудобните лица за невменяеми позволява на властта да ги изолира в психиатрични клиники, без при това да привличат вниманието на световната общественост, което би станало например чрез повдигане на обвинение срещу дисиденти.

Много от хората, лекувани принудително в психиатрични клиники в СССР, са били съвършено здрави, както фактически, така и по всички международно приети норми за медицина и психиатрия. Но не и по госстандарта на СССР. Там биват утвърдени критерии за психичното здраве sui generis, като за инакомислещите дори бива синтезирана нова диагноза: „вялоразвиваща се шизофрения“.

Размитите диагноистични критерии, отсъствието на стандарти за диагностика и наличието на собствена класификация на формите на шизофрения позволяват на властта да вписват в рамките на болестта индивидуални личностни прояви, и да признават за душевно болни практически напълно здрави лица.

След като получават картбланш да използват нововъдената номенклатура от заболявания, много от психиатрите се увличат по новите диагнози, а държавата започва да ги използва за политически репресии. Принудителните мерки от медицинско естество в СССР се регулират официално от отделна глава в Наказателния кодекс.

Но в същото време съществува и друг вариант за развитие на събитията – хоспитализация без възбуждане на наказателно преследване, изцяло в рамките на здравоохранителни процедури, които практически легитимират извънсъдебното отнемане на свобода и насилие над здрави лица по произволното решение на властта. За разлика от арестанта или политическия затворник, „институционализираният“ няма никакво право на съдебна защита, на услуги на адвокат, както и на съдебен контрол върху недобороволната му хоспитализация.

В рамките на концепцията за „вялоразвиващата се шизофрения“ всяко едно е отклонение от нормата – по личната оценка на медицинско лице – можело да бъде разтълкувано като шизофрения. При това тази диагноза не съответства ни най-малко на приетите на Запад критерии за шизофрения. Нещо повече – водещи съветски психиатри (главно представители на киевската и ленинградската школа) дълго време решително протестирали против концепцията на проф. Снежневски, използвана масово в Московските психиатрични институти, и свързаната с нея хипердиагностика на шизофрения. През 50-те и 60-те години, представители на ленинградската психиатрична школа отказвали да признават за душевноболни дисиденти, получили в Москва новата диагноза „вялоразвиваща шизофрения“.

В същото време, предвид характера на политическия живот в СССР и социалните стереотипи, сформирани покрай него, каквото и да е несъгласие с властта – или просто опит да се противостои на които и да са системни норми – в тази страна изглеждало странно, и подобна странност в много случаи искрено се квалифицирала от психиатри като шизофрения. Този своеобразен параграф 22 станал изключително удобен в онези случаи, когато отсъствали каквито и да са законни основания за задържане, както и тогава, когато властите имали интерес да избегнат съдебен процес, който би могъл да стане център на обществено внимание.

Както става например с известната „седяща стачка“ от 25 август 1968 г., когато осем руски интелектуалци организират акция на Червения площад в знак на протест против намесата на СССР и въвеждане на войски на Варшавския договор в Чехословакия няколко дни по-рано. По време на разгонването на тази скромна демонстрация сътрудниците на КГБ избиват предните зъби на Виктор Файнберг. Поради публичния характер на събитието, съдебният процес против инакомислещите получава значителен обществен резонанс и гласност. За да избегнат риска пострадалият Файнберг да демонстрира жестокостта на КГБ при побоя над него, той дори не стига до съд, тъй като по време на ареста бива диагностициран и отправен на насилствено психиатрично лечение.

В диагнозата му не се и споменава акцията-протест, където Файнберг е задържан; вместо това надълго и нашироко се описват така наречени негови личностни странности, формиращи „синдром на неспокойна личност“. Като потвърждение на описания синдром в диагнозата се прилага фактът, че „пациентът чете книги на английски език“.

Документирани са много случаи на принудителна хоспитализация на политически затворници, в частност активисти-правозащитници, представители на национални движения за независимост, желаещи да емигрират граждани, религиозно инакомислещи, участници в неофициални групи или дори лица, отстояващи свои трудови права. В документи на правозащитната организация Московска хелзинкска група се отбелязва следното:

„Само от приемната на Върховния съвет на СССР милицията изпраща средно 12 души дневно на дежурните психиатри; в допълнение още 2-3 души от опитващите се да влязат в нечие посолство; неопределен брой лица от други места на протест, а често – направо от улицата. Почти половина от изпратените за освидетелстване биват хоспитализирани“.

Два пъти в годината лицата, стоящи на психиатричен отчет, биват принудително хоспитализирани в психодиспансери, като това става не по медицински норми, а по указания на властите. Две седмици преди големите съветски празници – 7 ноември и 1 май – райкомите и градските комитети на КППС изпращат секретни разпореждания на главните лекари на психиатричните клиники със списък на лицата с „непредсказуемо поведение“ – в т.ч. инакомислещи и вярващи, „с цел да се обезпечи обществения порядък по време на празниците“. По време на партийните конгреси, както и на посещения на чуждестранни държавници, много дисиденти биват „настанени“ в психодиспансери от общ профил за 1 или 2 седмици, а понякога за месец.

Всичко това преследва една единствена цел, описана в разсекретени документи на КПСС относно „наказателната психиатрия“ – очистване на обществото от лица, които биха могли да разрушат красивия, но крехък образ на хармонично социалистическо общество. Трудно е обаче да се намерят точни цифри за количеството на жертвите на тези психологически репресии. Предвид липсата на системна лустрация и самоанализ след разпада на СССР, не са провеждани никакви задълбочени изследвания по темата в самата Русия.

Да разгледаме по-подробно един от най ярките случаи.

През 1971 г., младият украински психиатър Семьон Глузман провежда задочна съдебно-психиатрична експертиза по делото на генерал Пьотр Григоренко, участник в дисидентско движение, правозащитник и основател на Украинската хелзинкска група.

Експертизата му доказва неправомерността на диагнозата, поставена от представители на казионната психиатрия. Резултатите от експертизата му се публикуват в самиздат, за което Глузман бива осъден на седем години в лагер при строг режим, с последващо заточение от четири години. 

Намирайки се по-късно в САЩ (тъй като бива лишен от съветско гражданство), Пьотр Григоренко през 1978 г. се обръща към известния психиатър д-р Уолтър Райх с молба да проведе нова съдебно-психиатрична експертиза. 

Президентът на Американската психиатрическа асоциация проф. Алън Стоун, изследва обстойно Пьотр Григоренко, но не намира никакви признаци на психическо разстройство нито в момента на изследването, нито в миналото (не са открити никакви параноидни симптоми дори в най-слабата им форма). Подобни изводи са потвърдени от изследвания на биометрическата лаборатория при Института за психиатрия на щата Ню Йорк, проведена независимо на основата на видеозаписите на разговорите на комисията с Григоренко.

И най-накрая, официалната посмъртна съдебно-психиатрична експертиза, проведена през 1991-1992 г. в Санкт-Петербург, потвърждава несъдържателността на съветските експертизи по делото Григоренко и неоснователността на дългогодишното „лечение“ на генерал в психоклиники при строг режим. Важно е да се отбележи също, че още през 1969 г. след ареста на ген. П. Григоренко в Ташкент комисия от местни лекари под ръководството на професор Ф.Ф. Детенхоф стига до извода, че пациентът не проявява признаци на психозаболяване – нито в момента на изследването, нито в периода на извършване на инкриминираните му престъпления. Въпреки това Гриоренко бил прехвърлен за освидетелстване в Москва, където бива признат за невменяем. В диагнозата му е посочено, че генерал Григоренко
„страда от психическо заболяване във форма на патологическо (параноялно) развитие на личността с наличие на реформаторски идеи, възникнали в личност с психопатически черти на характера и начални явление на артеросклероза на кръвоносните съдовете на главния мозък“. 

Политическите злоупотреби с психиатрията в СССР биват осъдени от световното психиатрично общество, което води и до напускането на Всесъюзното научно общество на невропатолозите и психиатрите от Световната психиатрична асоциация през 1983 г.

Системното използване на психиатрията в политически цели в СССР е прекратено в края на 80-те години.
Но в началото на 21 век в Русия тази практика се завръща на нови обороти.

При властта на президента Путин силовите ведомства не се стесняват да се възползват от традициите на миналото и ги прилагат доста успешно срещу неудобни за режима лица. Да разгледаме няколко конкретни примера.

Михаил Косенко е един от задържаните през май 2012 г. по време на митинга на площад „Болотная“ в Москва против встъпването на Путин в длъжност за трети президентски срок. Обвинен е в „нанасяне на най-малко един удар с ръка и един с крак по тялото на полицай“. Въпреки че спецназовецът от ОМОН, доведен в съда като потърпевш, признава, че не е виждал и не помни Косенко сред нападналите го лица, други двама спецназовци потвърждават версията на следствието.

По думите на адвоката на Косенко Шухардин съдебното решение е необосновано: пренебрегнати са позицията на защитата, показанията на свидетелите и видеоматериалите (на видеозаписите се вижда ясно, че Косенко е на значително разстояние от потърпевшия, а ударът е нанесен от съвсем друго лице). Съдът признава Михаил Косенко за извършител на обществено опасни действия в състояние на невменяемост и му бива назначено принудително лечение в закрито лечебно учреждение от общ тип.

Михаел е инвалид от 2-ра група поради психично заболяване вследствие на травма, получена в армията. Преди инцидента на „Болотная“ лекарите от психоневрологическия диспансер, които го наблюдават на отчет повече от 10 години, са го диагностицирали като адекватен и безопасен за обществото. Затова пък съдебно-психиатричната експертиза, проведена в рамките на наказателното дело от Института „В.П. Сербски“ през август 2012 г. го освидетелствува като невменяем.

В същото време специалистите от Независимата руска психиатрическа асоциация, която провежда анализ на въпросната експертиза, я поставя под съмнение, в резултат на което активисти от правозащитния Комитет на 6 май се обръщат към Световната психиатрическа асоциация с молба на Михаил Косенко да бъде проведена независима психиатрична експертиза.

„Амнести Интернешънъл“ признава Косенко за затворник по съвест, а международни експерти и правозащитници сравняват случая Косенко със съветската практика за използване на психиатрията за политически цели.

По подобен начин властта се опитва да реши казуса с Пьотр Павленский - художник, който протестира против намесата на Русия в Украйна през 2014 г. чрез подпалване на автомобилни гуми на мост в Санкт Петербург. Той бива изследван надълго и нашироко в различни психиатрични институти, като на няколко пъти го задържат за по 3 седмици с цел „изясняване на състоянието му“, но в крайна сметка са принудени да признаят, че Павленский е психически здрав. През 2016 г., след прекратяване на поредния опит да бъде освидетелствуван, Павленски се приковава за Червения площад в знак на протест против възвръщането на психиатричните методи за борба с инакомислещите.

Но най-резонансно понастоящем е делото на Илми Умеров, заместник-председател на Меджлиса на татарите в Крим.
Историята започва след анексията на Кримския полуостров от Русия.

През август 2014 г. Умеров се оттегля от длъжността председател на градски съвет за Бахчисарайския район. От една страна, той няма възможност да продължи да ръководи района като представител на украинската държавна администрация, а от друга, отказва да встъпи в длъжност като представител на руската държава.

През януари 2015 г. арестуват един от най-близките до Умеров татарски активисти в Крим - заместник-председателя на Меджлиса Ахтем Чийгоз, който по съвместителство ръководи и районния Меджлис в Бахчисарай. През април 2016 г. Върховният съд на Крим, част от руската съдебна система, и непризнат в нито една държава по света, определя Меджлиса на кримските татари като „екстремистка организация“ и забранява дейността ѝ в Русия.

Ето какво пише в социалните мрежи на същия този ден Ильми Умеров:

„Меджлисът не е „обществено гражданско обединение“, не е „клуб по интереси“, а упълномощен изборен представителен орган на народа. Не признавам незаконния референдум от 16 март 2014 г.! Не признавам юрисдикцията на Руската федерация в Крим! Считам днешната власт в Крим за окупационна, а територията на Крим – за анексирана от Русия с помощта на военни формирования!“.

Месец по-късно срещу Умеров е заведено предварително наказателно производство по чл. 280 ал. 1 от НК на Русия – публични призиви към действия, насочени към нарушение на териториалната цялост на Руската Федерация. Поводът е както написаното от него, така и фразата, спомената от него в интервю за татарския телевизионен канал ATR – „Русия трябва да бъде принудена да напусне Крим и Донбас“.

Но очевидно перспективата за наказателно производство въз основата на тези думи на Умеров – особено само две години след „законното“ според самата Русия нарушение териториалната цялост на Украйна чрез „правото на самоопределение на жителите на Крим“ – не изглежда убедителна за властта. Затова пък наказателната психиатрия идва на помощ - именно в случаите, когато Наказателният кодекс по позволява репресия на чисто законова основа.

На 11 август, направо от залата на съда, Илми Умеров е отведен в линейка в кардиологията с подозрение за инфаркт. А на 18 август Умеров е прехвърлен в Републиканската психиатрична клиника в Симферопол. Обвинението настоява за принудителна психиатрична експертиза на Умеров и съдът я назначава. По мнението на защитата на Умеров високият обществен авторитет и влошеното здраве на Умеров правят нецелесъобразно за властите приключването на съдебната процедура с обвинение срещу него, затова и реалното му отстраняване от общественото полезрение за предпочитане следва да стане именно по методите на „наказателната психиатрия“.

На 7 септември 2016 г. Илми Умеров е освободен след три седмици изчерпателни „тестове на психичното му състояние“. Въпреки натиска от страна на следствието, психиатрите от Симферополската клиника го обявяват за напълно психично здрав. Това лишава властите от възможността за прилагане на „наказателна психиатрия“ в неговия случай и на 20 октомври му е предявено обвинение за призив към нарушение на териториалната цялост на Русия – престъпление, за което е предвидено наказание затвор до 5 години.

Опитът от близките няколко години обаче подсказва, че Русия ще продължи да опитва да прилага полузабравените методи на „наказателна психиатрия“ при всяка възможност, когато желае да скрие от общественото внимание определен неблагоприличен политически казус. Както и че тази практика може бъде парирана само от неподдаващи се на конюнктурен натиск руски специалисти-психиатри, както и от вниманието на международната общественост към всеки подобен опит.