За живата вода и конкуренцията
Като малка имах една фантазия – с раница на гърба обикалям планина след планина и търся вълшебния извор, от който тече жива вода.
Много архетипова фантазия, пресъздадена в митовете и приказките.
Но и днес понякога се питам къде в нас тече този вълшебен извор?
От малки сме научени да се конкурираме. Самочувствието ни се вписва в координатната система на обкръжаващите ни други. По-долу или по-скоро горе или пък по средата?
Или пък каква е ножицата между реалното ми Аз и идеалното ми Аз?
Само-чувствието всъщност в началото се ражда от чувствата и мислите на другите спрямо нас. Когато сме мънички нямаме нито опита, нито височината да оспорваме мнението на възрастните спрямо нас. Особено зловещата като готически замък конструкция : ти си. Това е може би най- окастрящата възможна форма. Като спукан балон свива възможните ни измерения.
И когато вече сме пораснали тези имплементирани гласове продължават да говорят в нас и да ни водят по пътя.
Гледаме снимките на приятелите си във фейсбук, на другите чуваме думите за планирани пътешествия и забравяме, че те навън комуникират само една малка част от света си - най- справящата се. И в такива мигове се смазваме и се чувстваме сами в своя си път.
Една от най-големите илюзии, които психиката създава е именно обобщения образ на справящите се други и нашия собствен образ спрямо тях.
И се почва едно бясно догонване, което никога не води до психично благополучие.
Преди месец бях в моето село, сгушено в розовата долина. Обичам да се разхождам в средногорскитете баири. Мирише на бор и безкрай.
След дълга разходка го открих. Толкова много беше покрито от листа, че едвам го забелязах.
Изворчето от детството ми. Старателно го разчистих от листата и онемях от красотата му. Тихичко бълбука, в абсолютна хармония със себе си. Блика си водата.
Изведнъж мислите се загониха бясно в мен.
Това изворче не се конкурира с други по-големи или по-скоро малки изворчета.
То е. То е себе си и затова е толкова красиво и вълшебно.
Живата вода блика, когато спрем да се конкурираме с другите. Аз съм там, където съм.
Точка. Ще се местя през живота си в различни позиции, но сега съм тук. Живата вода се ражда наново и наново, когато спрем да се конкурираме.
Можем да даваме на другите много по-лесно подкрепа и състрадание. Както и да се радваме от сърце на успехите им. Защото сме вън от постоянното съпоставяне.
Това ражда една специфична свобода. Свободата от себе си в стълбица.
Изворчето ми. Боровата горичка го пази. Толкова е мъничко, почти незабележимо. Но за мен е истински вълшебно.
Отпивам шепа жива вода и потеглям по нов път в мислите си.
--------------------
Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".
Специалист е в сферата на социалната и консултативната психология. Била е водеща на специализирани психологически тренинги на водещи фирми в сферата на информационите технологии и е водила специализирани рубрики редица български медии.