Репресия или превенция е решението за агресията в училище

Вчера ученик от пловдивско училище пострада след агресивна проява на негови съученици. Случаят коментира психологът Станислав Пандин:

Фактите около този случай недвусмислено показват, че има много механизми за противодействие на агресията, но всички те следват събитията, вместо да ги предотвратяват.

Предприети са всички мерки: училищното ръководство е уведомило съответното РИО, проведен е педагогически съвет, на който се решава да бъде уведомена ДАЗД, направен е извънреден инструктаж по безопасност, спрямо Правилника за вътрешния ред в училището, сезирани са органите на реда, уведомена е районната прокуратура в гр. Пловдив, която започва проверка по случая.

Много свършена работа, но тя е след събитията.

А това не е решението.

Не са решение и предприетите мерки от педагогически съвет към ученика -  преместване в друго училище или преминаване към самостоятелна форма на обучение.

Защо те не работят?

Защото, отивайки в новото училище, ученикът вероятно ще попадне в благодатна среда за подобни прояви. Самостоятелната форма на обучение, от друга страна, означава ученикът да си остане вкъщи и да остави социализацията му с неясно бъдеще.

В Наредбата за приобщаващото образование се казва, че всички ученици подлежат на обща и пълна подкрепа. На допълнителна подкрепа подлежат децата със специални образователни потребности, на обща педагогическа подкрепа подлежат всички ученици от едно училище без изключение. Това е много ценно указание, но то не е неприложимо.

Според въпросната наредба, в началото на всяка учебна година, на учениците трябва да бъде проведен скрининг, защото през дългата лятна ваканция може да се е случило нещо сериозно с едно дете – да е претърпяло срив, да е било обект на агресия и пр. Затова в началото на учебната година училищните специалисти сме задължени да направим подобно обследване на децата. Фактите обаче говорят красноречиво, че училищният психолог е с вързани ръце и ние попадаме в Параграф 22. Няма как да имаме тази информация за всеки един ученик, защото се изисква изричното писмено съгласие от родител за осъществяване на подобни превантивни действия.

Въпросът е как може училищният психолог и педагогическият екип да свършат адекватно своята работа, когато нямат информация за ученик, който може да е станал проблемен през изминалия период.

Много често колегите се опитват да получат информация чрез входните нива, но от тях може да се извадят само съответните изводи за моментното емоционално състояние на един ученик. Емоционално-поведенческото състояние, особено при деца в по-голяма възраст, няма как да се прецени, защото не може да се реализира психологична работа, без изричното съгласие на родител.

Механизъм за противодействие за ученическия тормоз има и той е разписан много отдавна, като в него ясно се казва, че всеки педагогически специалист, та дори и непедагогическият персонал в училището, наблюдават за съмнително поведение, актове на агресия и съответно веднага трябва да бъде уведомено училищното ръководство.
Индикации за училищното поведение трябва да бъдат съблюдавани през цялата учебна година на всички нива и да се определят децата в риск.

Непрекъснатият мониторинг е от изключително значение, защото в юношески период на развитие, промените се случват изключително бързо. Буквално за седмица един юноша може да изпадне в силен депресивен период или в някаква криза.
За да има превенция обаче трябва да развържем ръцете на училищните психолози и педагогическите екипи, за да вършат своята работа постоянно.

Колеги от съседни държави споделят, че в техните образователни системи, нямат подобни на нашата практика. Психолого-педагогическа работа се започва веднага при необходимост, за да не стигат нещата до ескалация. Развитите демокрации са възприели именно демократичния, а не репресивния модел на работа. При нас репресивните модели са много добре познати, което е абсолютно погрешно.

Изходът е само един – и това е само превенцията.

Ако се върнем към конкретния случай – необходима е работа с целия клас, защото няма само двама агресори в това деяние. Има и наблюдатели, които не са предприели нищо. Този, който снима, също проявява форма на агресия, която стимулира агресора. Проблемът не опира само до един или двама ученици, той е много по-сериозен и трябва да се работи с целия клас и с цялото училище.

Но как да се работи, когато работата на училищните психолози са възпрепятствана?!

Има много случаи на уволнени колеги, защото са предприели психологическа работа с дете, което според тях е в риск и на момента не е уведомен родителя.

Когато видим, че напрежението ескалира и две деца посиняват очите си, не бива да се намесим ли?
Крайно необходимо е да се спрат спекулациите по темата и да се позволи на специалистите да работят.

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.