Проекцията като защитен механизъм в любовта

През годините съм била във вътрешните светове на много двойки, търсещи помощ и подкрепа. Обикновено всички те са стигнали до дъното в отношенията си. Съвсем буквално. Чувстват се сякаш мостовете им един към друг са взривени или безследно изчезнали. Всеки от партньорите се е свил в пашкула на собствената си самота и отчуждение.

Работата с двойки е трудна, защото в нея има да се извървява двоен път – път към собственото Аз на всеки от партньорите и път един към друг. Една от дълбоките причини, които водят до тази адски задънена дупка в отношенията е използването на защитния механизъм проекция. Той не е единственият, разбира се. Другите ни защитни механизми в любовта ще са обект на моите следващи материали.

Първата категоризация на защитните механизми прави дъщерята на основоположника на психонализата Зигмунд Фройд – Ана Фройд. В своята книга “Егото и защитните механизми“ тя детайлно ни въвежда в света на собствените ни защити, в света на собствените ни опити да се скрием от себе си другите и света.

Каква е свързващата нишка при всички защитни механизми, които използваме в отношенията си с другите? Тя е, че всички те се случват в дебрите на нашето подсъзнание, без да си даваме съзнателно сметка за това. Защитните ни механизми сами по себе си са опит да предпазят нашето его, нашата самооценка, от нараняване, да изтласкат назад тревожността, която изпитваме, да подържат нашия имидж пред нас самите и пред другите.

В сърцето си защитните механизми са опит за спасение, който в краткосрочен план облекчава нашите трудни чувства, но в дългосрочен план задушава безцеремонно връзката ни с нас самите и с другите. Като сажди.

Защитните механизми се зараждат обикновено в нашето детство. Те са опитът на нашето несъзнавано да ни спаси от болката, унижението, страховете ни на едно дефицитно настояще. Те са нашият опит да оцелеем психически като безпомощни деца в нашите трудни времена.

Как работи проекцията като защитен механизъм в любовта?

Любовта е една от най-уязвимите територии. Чрез нея можем да летим в безкрайното небе, но и да падаме в дълбоки преизподни. Самата любов започва с една проекция, каквато по своята същност е влюбването. Влюбвайки се, ние фантазираме да човека срещу нас по идеализиран начин.

Влюбването е едно „ти“ в кавички. Фройд пише, че се влюбваме в някого, когото сме срещали в далечно преди. Първообразът на нашите бъдещи отношения е в отношенията с нашите собствени родители. Във вида привързаност, която ще изградим като малки.

Има два вида проекция – идеализирана и негативна. При идеализираната проекция пълним фантазията си с нашите собствени мечти за правилния партньор. Влюбването е желанието да се слеем отново с другия, да изпитаме безграничността на близостта, точно както някога в топлата майчина утроба – аз и ти като едно неразривно свързано цяло, свързано чрез пъпната връв.

Точно както в старогръцкия мит за андрогините – в началото човек е бил едно цяло, обединявайки мъжкото и женското начало в себе си. После обаче безмилостните богове са се ядосали и са ни разделили. Оттогава насетне всеки търси своята изгубена половинка. Влюбването е нашата вяра, че сме намерили изгубената си цялостност отново. Когато сме влюбени сякаш постоянно довършваме изреченията на половинката си. Искаме това опиянение да продължи вечно. Представяме си старините с този човек – как седим един до друг в залезите си и знаем, че всичко в живота ни е имало смисъл.

Само че в даден момент влюбването се сблъсква челно с реалността. Нашите проекции няма как да живеят вечно. В един момент реалността настъпва динамично като нов сезон. Има една много точна мисъл – хората не се променят със времето, те се разкриват. Всеки ден ние се сблъскваме с новото ни познание за другия. Въпросът - това същият човек ли е започва все по-често да се появява на екрана на съзнанието ни?

Негативната проекция се случва, когато обвиняваме другия или другите за неща, качества, които самите ние притежаваме, но не искаме да признаем за тях пред себе си. Можем да ги обвиним другите, че ни изневеряват, че не ни обичат, че ни смятат за непривлекателни, че ни мамят за всичко. Чрез негативната проекция ние се опитваме да проникнем зад кулисите на другия, но без да сверяваме с реалността нашата вяра и дълбоки убеждения. Без да търсим обратни връзки от тях и външната реалност и така цикълът на самоосъществяващото се пророчество се задейства.

Ако ние, на дълбоко ниво, имаме желание да изневерим на партньора си, можем да екстернализираме този свой подтик вярвайки, че той самият ни изневерява. Когато ние не се обичаме и харесваме, можем да упрекнем партньора ни, че не ни обича, уважава и цени. През проекцията ние неистово бягаме от своите собствени сенки в терминологията на мъдрия Карл Густав Юнг. А колкото повече бягаме от себе си, толкова повече губим пътя към собствените си дълбини и към другия.

Защо използваме проекцията като защитен механизъм?

Причините могат да тръгнат в различни посоки. Проекцията би могла да бъде ехо от това, че нашите родители са ни обичали условно. В тази условна любов ние е трябвало да действаме по определен начин, за да я заслужим. Да се борим за нея. Тук, в тази градина от нашето пътуване през живота, се завързва вярата, че за да заслужим любовта ние трябва да бъдем перфектни. Да слушаме. Да мълчим и да не възразяваме, когато ни се карат. Да изкарваме отлични оценки. Да отговаряме на очакванията на нашите родители, живеейки живота си според техните стандарти.

Условното обичане често е причина да започнем да бягаме от трудните си емоции, да "заравяме" цели свои части. Да искаме да ги "изрежем" от нас като с ножица. По този начин те остават заровени в несъзнаваното ни и излизат предимно през упреците и разочарованията ни към себе си и другите.

Разбира се, може другите наистина да ни лъжат, да ни изневеряват, да ни тъпчат. Въпросът обаче е в това, че е време вече ние сами да поемем отговорност за собствените си чувства и поведение. Никой няма силата да ни нарани, ако на входовете на Аз-а си не верифицираме това, което другите ни казват. Това е възможно да стане, когато имаме стабилна и зряла вътрешна самооценка. И в нея се ценим и обичаме, но и знаем, че няма как да бъдем перфектни, че наистина имаме своите слабости и няма как всички да ни обичат и харесват. Ще ни виждат, чуват и приемат, тези които са близо до нас, по трасето на живота ни.

Важно е да знаем и да си позволим да почувстваме, че вече не сме уязвими както някога там - в градината на детството ни. Нашето оцеляване вече не зависи от партньорите ни. Време е в един момент сами да поемем управлението на корабите си в реалността. Да поемем отговорност за живота си (и в частност за връзките си) означава да пораснем и израснем.

Как можем да разпознаем кога проектираме в отношенията си?

Това е възможно като се запитаме дали това, което толкова не харесвам в партньора ми не ми напомня на нещо в мен самия? Дали наистина за пръв път виждам в другия тези страни или те са били често срещани и в предишните ми връзки?

Понякога собствените ни проекции и проекциите на другите към нас ни карат да се усещаме все едно нямаме никакъв правилен ход. Карат ни да се чувстваме все едно сме били омагьосани от някоя лоша вещица някога и това проклятие ще продължава да има своята власт над нас завинаги. Чувстваме се все едно всеки път попадаме на едни и същи хора. И това наистина често е така.

Дори и това наистина да е така, винаги можем да излезем от такива трудни взаимоотношения. В крайна сметка ние избираме как да живеем собствения си живот и няма нужда да се чувстваме постоянно като негови жертви. Оцеляването ни вече не зависи от партньорите както някога. Юнг твърди, че в истинската любов ние можем да живеем един без друг, съзнателно избираме да бъдем заедно, защото по този начин и двамата в двойката израстват като личности.

Не мисля, че е лесно да сменим мисловните си лещи, когато години наред сме вярвали в една и съща история, живели сме в един и същ филм. Като начало е важно да осъзнаем, че в крайна сметка ние сами държим дистанционните за нашите собствени филми. Можем сами да избираме програмите и филмите, които да гледаме.
За да видим филма, в който сме, първо трябва да излезем от екрана му и да заемем малко по-отдалечена позиция в киното на живота ни.

Това става възможно през осъзнаването. Самото то вече има силата да блокира собствените ни проекции и отваря пространство за различна комуникация в двойката. И нова комуникация в самите нас.

Осъзнаването – за него се иска наистина да сменим мисловните си лещи. Да повярваме, че има изход от лабиринта, в който сме попаднали и имаме правилни ходове. Всеки лабиринт има изход. В живота ни има безброй врати, които можем да отворим. Стоят и ни чакат. Чакат нас, но такива каквито сме наистина, с нашето всичко, дълбоко свързани с реалността.

Самият факт, че сме се родили на планетата Земя, означава, че сме несъвършени, но тези несъвършенства не ни правят по-малко хора. Те са част от нас и вместо да се сочим с пръст и да обвиняваме себе си и другите е време да ги прегърнем.

В момента, в който спрем да бъдем осъдителни към себе си и другите, имаме шанс за срещи. От тези, истинските. Да срещнем себе си точно такива, каквито сме към дадения момент и да срещнем другите със всичките им несъвършенства. Без да се сравняваме с другите и техните пътища. Всеки е там където е. Двойката е там, където е по пътя си. Спрем ли да се сравняваме с другите, започваме с пълни дробове да дишаме собствената си свобода.

Понякога за първи път.

Когато спрем да проектираме, имаме шанс да поправим нещата в двойката. Или като кинцуги (японски метод за залепване за залепване на керамични съдове, бел. ред), да ги залепим красиво. При някой двойки тази среща ще се окаже първата истинска среща на две уникални и несъвършени човешки създания. При някои двойки срещата ще доведе до края на взаимоотношенията им.

Може би тогава, през тази нова среща, ще дойде любовта, онази, за която се раждаме на тази земя – дълбока и чиста като седемте рилски езера. Нея ние нямаме нужда да я заслужим. Тя е част от нашата истинска природа от самото начало, само че взаимоотношенията ни и раните ни от тях са я изместили по-навътре в нас самите.

Проекцията и опитът ѝ да ни предпази от собствените ни сенки. Проекцията като опит да се спасим от трудните ни части. Проекцията и счупената комуникация. Проекцията и страхът ни от интимност и хилядите бариери, които поставяме пред истинската близост. Проекцията и и ролите, които бясно заиграваме. Проекцията и постоянното бягане от истината за реалността. Проекцията и зверските скандали. Проекцията и пасивно-агресивното ни поведения.

Отвъд проекцията лежи шансът за автентични срещи. Чака ни шансът да бъдем капитани и да плаваме в откритото море, сутрин да срещаме изгрева с благодарност, вечер да посрещаме нощта с вяра. В крайна сметка ние избираме дали да бъдем котви или кораби.

Но не са ли създадени корабите да пътуват в откритото море? Не са ли създадени да опознават всичките видове вятър?

Ако си позволим да бъдем кораби в това море, трябва да имаме вяра, че в това открито, безкрайно море самият живот ни показва пътя. Да пуснем скапания контрол и да му се отдадем. Да му позволим да ни учи. На него – самият живот, такъв, какъвто е в действителност. Ще се срещаме по пътя си с различни видове ветрове. Някой път те ще бъдат спокойни, друг път опасни и мощни.

Проекцията в отношенията има потенциал да ни "напука" дълбоко. Да ни накара да се чувстваме "скъсани". Да ни накара да забравим какво сме обичали един в друг в началото на връзката ни. Да ни вкара в тресавището на дивата болка и разочарование. Да "натърти" доверието ни един към друг до образуването на дълбоки синини. Да ни накара да се затворим зад собствените си стени като в „Алиса в страната на чудесата“– понякога поставяме стени, за да видим дали на другия му пука достатъчно за нас. Да ни накара да крещим от невъзможност да осъществим контакт.

Сякаш се сблъскваме с желязна стена. Да ни накара се давим в собственото си море от сълзи и безнадеждност. Да се чувстваме сякаш партньорът ни е изтръгнал сърцето и сега зъзнем в студ и мраз като в хладилник. Да ни накара да се молим в безсънните ни нощи някой да ни спаси и да ни покаже пътя обратно. Да живеем като съквартиранти, които само споделят нещата от бита. Да се питаме има ли въобще смисъл да продължаваме да се мъчим един друг. Да сме загубили вярата, че можем да се намерим един друг някога отново. Да усещаме бъдещето си като равна кардиограма, в което няма близост, сякаш сме мъртви отвътре и в отношенията си.

Представям си загубената в превода двойка като в приказката на Братя Грим – "Хензел и Гретел". Тя някъде по пътя си се е изгубила в тъмната и страшна гора, но аз от сърце вярвам, че по хвърлените трохички тя има шанс да се върне отново у дома. Или всеки да тръгне по своя път сам.

Да се чувстваш в другия като в дом е прекрасно усещане. То е топлина, уют, канелени сладки, топли милувки, дълбоки разговори по същество. Няма как да сбъркаме усещането за дом. То е уникално, свързано през общите ритуали свещено пространство.

Струва си заради този истински дом да извървим целия този дълъг път. В купето на живота ни влизат и излизат хора. Но любовта е винаги наоколо. Мога да я видя как ни маха като маковете, които се покланят и поздравяват преминаващия влак. Като маковете, които напълно се отдават на вятъра. Нищо че са тук за малко. В другия сезон те знаят, че ще възкръснат отново. Ще горят и греят в деня и нощта. Като самата любов.

Диляна Велева е магистър по Психология и магистър по Журналистика. Завършила е с пълно отличие образованието си във Софийския Университет "Свети Климент Охридски". След това има множество специализации в областта на психологическото консултиране. Има 18 годишен опит като психолог консултант в няколко водещи терапевтични центрове. Към настоящият момент работи в Център по психология и психотерапия "Промяна". Работила е като водещ на множество тренинги и обучения в областта на психологията за големи компании. Голямата ѝ страст, освен консултациите, е писането на статии в областта на психологията. През последните десет години тя е публикувала многобройни материали в областта на психологията във водещи у нас медии.