Любовта към себе си може да изглежда егоистична, но бори нарцисизма

Любовта към себе си изглежда като проява на егоизъм, но всъщност може да е обратното на нарцисизма, съобщи "Медикъл Експрес".

През 2023 г. изследователите Ева Хеншке и Петер Зедълмайер правят серия интервюта с психотерапевти и други експерти по въпроса какво всъщност представлява любовта към себе си. Те стигат да заключението, че тя има три основни характеристики: грижа за самия себе си, себеприемане и обръщане на внимание на себе си.

"Любовта към себе си" може да изглежда егоистична. Но ако се практикува правилно, тя е обратното на нарцисизъм."

"Да обичаш това, което си, нещото, което си ти самият, е все едно да прегръщаш нажежено до червено желязо", казва психоаналитикът Карл Юнг.

Днес някои психолози твърдят, че новото поколение, децата на социалните медии, изглежда не се бори с любовта към себе си. Но дали погледът към себе си, който толкова лесно се открива в TikTok и Instagram, е видът себелюбов, от който се нуждаем, за да се развиваме и да се чувстваме добре?

Езикът на позитивната психология може да бъде - и често е - присвояван за всякакви видове самовнушение, както и за цинични маркетингови стратегии.

Да обичаш себе си обаче, подчертават експертите по психология, не е същото като да се държиш егоистично. Съществува категорична граница между здравословните и подходящи форми на любов към себе си и злонамерените или нарцистични форми. Но как да ги разграничим? Ние и без това все по-често се питаме дали в нашето индивидуалистично общество вече не отделяме твърде много внимание на себе си?

Социо-културен контекст

Изследователката по психология Ли Минг Сюе и нейните колеги, изследвайки понятието "любов към себе си" в китайската култура, твърдят, че "западните философи смятат, че любовта към себе си е добродетел". Но това е много голямо обобщение.

В християнската традиция и в голяма част от европейската философия, казва философът Разван Йоан, самолюбието се осъжда като дълбоко вредна черта.

От друга страна, много от големите християнски философи, опитвайки се да осмислят наставлението да обичаме ближния си като себе си, са признавали, че някои форми на самолюбие са добродетелни. Изглежда, че за да обичаш ближния си като себе си, трябва да обичаш себе си.

В западния философски контекст, твърдят Сю и нейните колеги, любовта към себе си е свързана с индивидуалните права - "обществото като цяло служи само за насърчаване на щастието на индивида".

Те предполагат, че тази индивидуалистична, загрижена за себе си представа за любовта към себе си може да идва от древногръцките философи. По-специално Аристотел. Но Аристотел е смятал, че само най-добродетелните, които носят полза на обществото около тях, трябва да обичат себе си. Правейки тази връзка, той избягва да отъждествява любовта към себе си с егоцентризма. Според него трябва да обичаме себе си не от суета, а заради способността ни да правим добро. Дали тогава Аристотел дава принципни основания за разграничаване на правилните от неправилните форми на себелюбие?

Възможно е Аристотел да е поставил твърде висока летва. Ако само най-добродетелните трябва да се опитват да обичат себе си, това се сблъсква директно с идеята, че любовта към себе си може да ни помогне да се усъвършенстваме и да станем по-добродетелни - както твърдят философите Кейт Абрамсън и Адам Лейте.

Що е то "любов към себе си"?

Много психолози твърдят, че любовта към себе си е важна за изграждането на добро и състрадателно възприятие на себе си, което е от решаващо значение за преодоляване на състояния, при които самокритиката е самонараняващо ни оръжие - като клиничния перфекционизъм и хранителните разстройства.

В по-широк план някои твърдят, че състраданието към себе си е необходимо, за да се подпомогне честното разбиране на собственото поведение. Те смятат, че се нуждаем от топла и състрадателна саморефлексия, за да избегнем защитната реакция, която идва със страха от осъждане - дори ако сме в ролята на собствения си съдия.

Поради тази причина често е необходима състрадателна форма на любов към себе си, за да следваме съвета на Сократ "опознай себе си", казва философът Ян Брансен. Положителната любов към себе си, по тези данни, може да ни помогне да израснем като хора.

Но не всички са съгласни, че е необходимо да се обичате, за да израствате. Покойният философ Освалд Ханфлинг е дълбоко скептичен към тази идея. Всъщност той твърди, че идеята за любов към себе си е погрешна и глупава. Идеите му са отхвърлени най-вече от философите на любовта.

Когато обичаш някого, казва той, си готов да пожертваш собствените си интереси заради тези на любимия. Но според него идеята да жертваш собствените си интереси е безсмислена - което показва, заключава той, че не можем да обичаме себе си.

Той пише: "Мога да пожертвам непосредственото удовлетворение в името на моето благополучие в бъдеще, както в случая с отказа от пушене. В този случай обаче мотивът ми не е любов, а личен интерес. Това, което разкривам, отказвайки се от тютюнопушенето, не е степента на любовта ми към себе си, а разбирането, че дългосрочните ползи от отказа вероятно ще надхвърлят настоящото удовлетворение от това да продължа да пуша."

Често имаме противоречиви интереси (всички познаваме хора, които се измъчват в избора между две кариери, две професии) - и съвсем не е странно да жертваме определени интереси в името на други.

Това не е просто въпрос на жертване на краткосрочни желания в полза на дългосрочно благо, а въпрос на жертване на нещо ценно в името на крайната ви полза (или поне така се надяваме).

Състрадание към себе си

Ханфлинг не отчита ролята на състрадателната любов към себе си. Макар че може да разбираме, че е в наш интерес да направим нещо (например се сдобрим с някого, с когото сме се скарали), може би е необходимо състрадателно и открито отношение към себе си, за да разпознаем какво е в наш интерес.

Това съчувствие към себе си може да ни е необходимо и за да признаем провалите си - така че да преодолеем защитната си реакция и да видим ясно как не успяваме да действаме в наш интерес.

Самоприемането в този контекст не означава да си даваме разрешение да нарушаваме грубо интересите на хората около нас, нито да оправдаваме недостатъците си като "валидни", вместо да работим върху тях.

Обичта към себе си - такава, каквато я насърчават съвременните психолози, - означава да имаме състрадателно отношение към себе си. И в тази идея няма нищо противоречиво.

Точно както се стремим да развиваме подкрепящи, мили отношения с хората, за които ни е грижа - и точно както това не включва безкритично одобрение на всичко, което правят - състрадателната любов към себе си не означава отказ от основателна самокритика.

Всъщност състраданието към себе си има обратен ефект. То насърчава комфорта при критичната самооценка, която ни помага да израстваме - което води до устойчивост. То поражда обратното на нарцистичното самовглъбяване.