''Изгубени в превода'' или къде се ''чупи'' комуникацията в двойката

Най-честата причина двойките да потърсят помощ е дълбокото чувство за „изгубеност в превода“, усещането, че думите не стигат, губят се някъде по пътя или биват интерпретирани неправилно.

Когато сме влюбени имаме чувството, че можем и говорим на един език с партньора си, често се случва да си довършваме един на друг изреченията. Можем да се "чуем" само с един поглед, с едно докосване да изречем всичките си чувства.

Често обаче, някъде по пътя, в двойката сякаш общият език се разпада и започваме да се чувстваме все по-самотни, думите ни стават все по-изгубени по трасето. Пътищата, по които може да се изгуби добрата комуникация в двойката, са многобройни, тук ще засегна само някой от тях, другите ще бъдат обект на следващи статии.

Един от механизмите по които може да се „счупи“ комуникацията в двойката е т.н. „четене на мисли“. Това се случва, когато предполагаме какво мисли и чувства другия, без да търсим обратна връзка от него. Този механизъм често прераства в „самоизпълняващо се пророчество“ – когато приемем за реалност това, че знаем какво мисли другия и започваме да се държим по начин, чрез който нашата първоначална версия става реалност наистина.

Колкото и дълго време да сме заедно всеки човек има уникална асоциативна система и колкото и да сме убедени, че знаем какво си мислят и чувстват партньорите ни е хубаво да останем любопитни към техните светове и да търсим обратна връзка от тях самите.

Мълчанието в двойката също е форма на комуникация. Има различни видове мълчание – от прекрасното чувство, че може дори да мълчиш в присъствието на партньора си, до тягостното мълчание, което се усеща като наказание. Този вид мълчание е пасивно-агресивна форма на комуникация и цели другият да се почувства виновен. На едно ниво ние предполагаме, че той ще разбере грешката си и ще се покае.

Често обаче той може въобще да не съзнава защо ние мълчим и да чувства само, че нещо не е наред. Не можем да бъдем сигурни, че другият има същите фокуси в реалността като нашите, и че неминуемо ще разбере защо го наказваме. Самото гадаене какво ние имаме предвид го кара да се отдалечава от нас. Наша е отговорността да изразим чувствата си и мислите си така, че да има шанс отсрещната страна да ни чуе и разбере.

Друг пряк път към това да се „разтроши“ комуникацията е абсолютизацията или мисленето и говоренето в категориите "винаги" и "никога". Обикновено това са генерализации, които не отговарят на истината. Между „винаги“ и „никога“ има още много нюанси. Хубаво е да можем, когато обсъждаме конкретна ситуация, да говорим само за нея конкретно. Така минимизираме шанса да "етикираме" другия и да го вкараме в мисловния коридор на нашия собствен абсолютизъм.

Другият проблем на този вид комуникиране е, че то сякаш не дава шанс на другия да се промени и да действа по различен начин. Надписали сме поведението му с етикета „винаги“ или „никога“ и по този начин, без да искаме, затваряме комуникацията в удобни кутийки. Никой не иска да се чувства обикновен, скучен и незначителен.

Друг също доста пряк път да се изгубим в комуникацията е като постоянно говорим на другия в „ти“ форма и така охарактеризираме неговото поведение. Когато слагаме тези етикети, в отсрещната страна се активират дълбоки защити и е възможно нашият партньор да не чуе посланието ни. Същото е много възможно да се случи, когато казваме нещата с повишен тон или крещим, или тропаме, или хвърляме в яда си предмети.

Понякога начинът, по който казваме нещата, става по-важен от самите неща. Особено когато става въпрос за комуникация в двойката.

За двете страни в една връзка е изключително важно да се чувстват дълбоко приети и споделени. Има едно правило – нарича се „пет към едно“. То гласи, че за да бъде една двойка хармонична, трябва да си казва пет неща, които са с позитивна насоченост и на този фон може да има максимум една критика. По този начин отсрещният човек се чувства приет и обичан и е много по-вероятно да отвори света си за нас. Крещенето, обидите, етикирането карат другия да затвори вътрешните си порти, а нас самите оставя с усещането, че сме неразбрани.

Ако искаме да избягаме от този път е много по ефективно през „аз“ формата да даваме обратна връзка за поведението на отсрещната страна (почувствах се тъжен/тъжна, когато ти...). Така увеличаваме в пъти шанса нашето послание да бъде чуто и правилно декодирано.

Понякога комуникацията може да се разпадне заради така нареченото „селективно възприятие“. При възникнал спор можем да взимаме селективно примери от миналото и да твърдим, че нашият партньор действа по даден начин, като се изтриват всички ситуации, в които партньорът ни е действал различно. По този начин редим пъзела на реалността по един „ изкривен“ начин, за да докажем собствената си правота.

Един от задължително "счупващите" комуникацията механизми се случва, когато използваме нещо съкровено, което другият ни е споделил в момент на любовна война срещу него. Тогава усещането за изключителна уязвимост го кара да се отчужди от нас и да започне да крие личните и трудни неща само за себе си. Това е механизъм, който със сигурност води другия до слагането на вътрешна точка (формално краят може и да дори да не настъпи). Но вътрешните точки са сърцето на разпадащата се комуникация. Слагайки ги ние решаваме, че няма да се опитваме повече да бъдем чути, означава, че се отказваме от самата любов. Понякога правим тази жертва, за да съхраним самите себе си в комуникацията.

В тази посока е и един друг пряк път към разпада на езика на двойката – липсата на валидация или подценяването на емоциите на другия (изказвания като „нищо ти няма", "това не е важно" и т.н). Много важно за любовта и за комуникацията в двойката е да валидираме чувствата и мислите на другия. Всеки има право на своите чувства и своите мисли, на своите акценти в реалността, дори да са много различни от нашите. Един от начините другият да се почувства „чут“ е като перифразираме с наши думи това, което той ни е казал ("ако правилно те разбрах", "чух").

Двойките и тяхната "изгубеност в превода". Дългият път от първоначалното довършване на изреченията до тоталния крах в комуникацията. Чувствата на двамата партньори, че са „невидими“, незначителни, необичани и честите комуникационни грешки в двойките. „Четенето на мисли“, „самоизпълняващото се пророчество” и загубеното любопитство към света на другия. Крещенето, етикирането, абсолютизма и дълбокото отчуждение до което те водят.

Прекъсването, неслушането, надговарянето и чувството ни за нарастваща комуникационната празнота, която се разширява все повече и завзема всекидневно нови и нови територии. Точно като в „ Приказка без край“.

Понякога краят на една връзка настъпва във партньорите дълго преди формалната раздяла. Вътрешният край е почти винаги свързан със „катастрофиралата“ комуникация във двойката. Целта на комуникацията е хората да се стигат, думите да пристигат в домовете си, максимално малко повлияни от шума по комуникационното трасе. Ние имаме вроден усет за истината. Със сигурност знаем и чувстваме, когато думите ни стигат или когато думите на партньорите ни стигат в нас.

Много важно е отношението, с което казваме нещата и от него зависи вътрешният баланс на любовта (докато е положителен, ние сме емоционално във връзката). Когато дълго време се усещаме необичани ние се затваряме в своите си светове и комуникацията може да стане формална, повърхностна, важните теми да крещят във всеки един поотделно. Да живеем буквално като съквартиранти. С хиляди вътрешни стени помежду си.

А всички искаме на едно ниво едно и също – да бъдем видени, чути, валидирани и споделени.

В едно прекрасно есе за любовта, в своите „Дневници“, Макс Фриш пише, че любовта свършва, когато решим, че познаваме другия и не му даваме шанс да метаморфозира. Като "надписваме" любовта с етикиращия абсолютизъм все едно затваряме светулки в буркан. Пак светят, но това ли е светлината, която омагьосва и очарова?!

Хубавото, е че можем да отворим буркана и светулките да заблестят отново в небето на двойката. Не мисля, че пътят е лесен, но знам, че преводът на комуникацията понякога може да спаси една връзка. И светулките да заблестят нежно в небето на близостта, уверени, че знаят своя път и мисия, колкото и мимолетни да са самите те.

Диляна Велева е магистър по психология и журналистика. Завършила е с пълно отличие образованието си в Софийския Университет "Свети Климент Охридски". Има множество специализации в областта на психологическото консултиране. Има 18-годишен опит като психолог консултант в няколко водещи терапевтични центъра. Работи в Център по психология и психотерапия "Промяна". Била е водещ на множество тренинги и обучения в областта на психологията за големи компании. Голямата ѝ страст, освен консултациите, е писането на статии в областта на психологията. През последните десет години тя е публикувала многобройни материали в областта на психологията във водещи у нас медии.