Що е то перманентна демокрация и как младите виждат да се случи тя у нас

Перманентна демокрация. Термин на професор Дичев, който събра петима млади хора в Софийския университет.

Имената им са Илина Мутафчиева, Калоян Велчев, Мила Станчева, Иван-Асен Иванов, Владислав Петков. Някои от тях са докторанти, всички до един са обществено активни, но най-важното - те са от онези млади хора, които са "добрата новина" на днешния ден. Виждаме ги по протестите, виждаме мненията им в социалните мрежи и гласът им заслужава да бъде чут.

Какво е перманентната демокрация? Как да оказваме контрол, как да бъдем активни? Какво бъдеще си представяме?

В понеделник (28.09.2020 година) излъчихме първия от серията дебати "За да има демокрацията бъдеще в България", наречен "Перманентната демокрация: младежите и гражданският контрол".

А днес ще ви представим петимата млади участници в дебата.

Илина Мутафчиева

Разсъждавам над това какво е перманентна демокрация и граждански контрол, както и участието на младите хора в този процес.

Перманентната демокрация можем да определим като устойчива. И когато говорим за нещо устойчиво, понякога забавяме, че то ни е много важно. Например здравето ни. Когато сме здрави, забравяме, че трябва да го пазим. По същия начин стои и ситуацията с демокрацията. Някак си си представяме, че тази демокрация ще я има... Тя е извоювана от нашите родители през 90-те години, нея ще си я има и няма нужда да правим нищо.

Калоян Велчев

Живеем в напрегната ситуация, в която сякаш имаме дефицит на бъдеще.

Сякаш сме загубили генералния път, по който да вървим. От друга страна демокрацията сякаш започва да губи своето обаяние.

Покрай глобализацията, покрай отварянето на света сякаш се натрупа страх и демокрацията със своите сложни и объркани механизми отстъпва пред авторитарните тенденции – и в света и в нашия регион. Нашата цел е да помислим как да върнем това обаяние на демокрацията, защото демокрацията, освен нормативен режим е и ценност, която трябва да бъде осъзната и да се защитава, включително и от гражданите.

Владислав Петков

Перманентната демокрация първоначално ме стресна като понятие.

„Перманентно“ ми звучи като нещо, което е доста статично. Тоест – достигаме до един модел на демокрация, в който всичко горе–долу функционира и не го пипаме повече. На практика демокрацията, която имаме днес – аз я наричам „някаква демокрация“, – хем отговаря на някакви базисни критерии, за да бъде демокрация, хем при всички случаи не работи за всички. Според мен дори сега си представяме, че след протестите или ще има успех или не, но и в двата случая ще се върнем към старото ни състояние. Само че то, този вид демокрация, не работи за всички. Има редица социални групи, за които в момента демокрацията не работи. Поради тази причина съм малко скептичен към понятието „перманентна демокрация“ – тази, сегашната демокрация, не работи за мен.

Мила Станчева

За мен това, че не е било правено нищо и за това има криза, не е вярно.

Например през 2007, когато двама души решиха да разтурят една седянка и покрай това решиха да разтурят и Френската гимназия, в която аз учех. Събрахме се разни ученици, решихме да протестираме, но бяхме малко и усетихме, че родителите на нашите съученици не разбират какво се случва.

Опитахме да ги съберем на родителска среща, за да им обясним какво става, но така или иначе работата замря.

А целта беше покрай „разтурянето“ да пенсионират нашата директорка. За това беше протестът.

През 2013 единият от двамата герои от "седянката“ пак се появи отнякъде (нарочно не споменавам имена).

Тогава с друга група мои приятели, освен че ходехме на протести, решихме да окупираме и университета. Отново очаквахме масова съпричастност и отново това не стана.

Задавахме си – и аз, и ние – въпроса – защо хората не идват, защо не ни подкрепят? Ами така се получава понякога.

Така стигнах до извода, който е доста елементарен иначе – във всички действия, които съм предприемала, съм била там най-вече заради себе си. И да очаквам, че другите ще са съгласни с мен, е доста погрешно очакване. И дори вредно за този, който се опитва нещо да направи. През годините имаше много акции, много протести и винаги имаше хора, на които някой пречеше.

Смятам, че една голяма част от обществото не може и не бива да бъде убеждавана в това, заради което примерно аз съм излязла да протестирам.

Иван-Асен Иванов

Вероятно под влиянието на медийната среда ние се фокусираме върху някои дребни детайли на протеста, като в цялата тази стихия ние забравяме какво точно трябва да ни каже един протест.

Към настоящия момент основната критика към протеста е, че той не може да формира една реална алтернатива, която да изведе българската демокрация към един нов бъдещ път. Въпросът обаче, от политологична гледна точка, на един протест е дали възпроизвежда някаква алтернатива? Или това е някакъв тип мислене, към който ние биваме тласкани да разсъждаваме?

Моето мнение от политологична гледна точка е, че протестът няма подобна роля и никога не би трябвало да има. Протеста не е метод да бъдат създадени нови политики, чрез които държавата да поеме по нов път. Целта на протеста е проблематизация на случващото се в обществото.

Илина Мутафчиева

Много от нас си мислят, че гражданският контрол е само и единствено под формата на гласуване. Или формата ‚протест“.

Само че има много и различни форми на граждански контрол и е хубаво ние да започнем да използваме всяка една от тях. Например петиции, Европейски граждански инициативи. Но най-важна е необходимостта да отстояваме принципите на демокрацията всеки ден и да защитаваме нейните устои. Често говорим за България като за прекрасна страна с лошо управление. Аз определям България като пита швейцарско сирене. Сирене, което има много дупки в него. Именно тези дупки са местата, където всеки един от нас прави своите каузи със своята мотивация. Крайната цел е тези дупчици да бъдат запълнени.

Калоян Велчев

Една от основните причини за кризата на демокрацията са политическите партии, които стават все по-малко разпознаваеми, все по-обвързани, все по-непрозрачни.

Така се подронва цялото доверие в демократичния режим. Картела между партии и държава, където партиите са гарантирали своята независимост от избирателите получавайки партийна субсидия, гарантирано ефирно време губят връзката със своя електорат и стават доста по - малко контролируеми от него. Другите два типа картел са между самите политически партии, които не допускат нови играчи да се появяват, както и картела между партии и корпорации – лобистки закони за сметка на електорални гласове.

Иван-Асен Иванов

Истината е, че алтернативата за да създадем една наистина консолидирана демокрация ще дойде при промяна на нашия начин на мислене и в нашите действия като български граждани. Защото всички помните протестите от 2013, а днес, 7 години по-късно, протестираме за същите проблеми, за същите дефекти в системата. И причината за това е и в нас, гражданите. Защото нашата роля не е само в периоди от време да излизаме по площадите и да скандираме разни неща, от които сме недоволни. Важното е във всеки един момент да търсим справедливост. А не да замитаме проблемите, които сякаш не ни засягат.

Владислав Петков

Струва ми се, че често си представяме гражданите като едно цяло, което има хомогенен профил. Притеснявам се, че говорейки за „гражданите около протестите“, си представяме един хомогенен профил. Защото гражданите са много повече, но не всички вярват, че това, което ще дойде след протестите, ще промени нещо за тях. Важно е да комуникираме борбата си за демокрация с тези, които вече толкова много пъти са били разочаровани.

Илина Мутафчиева

Искам да се върна към младите хора. Не знам колко от вас знаят, че според закона за младежта младите хора по дефиниция са хора между 15 и 29 годишна възраст. Само че законът за детето казва, че детето е на възраст до 18 години. Което води до объркване при младите хора между 15- и 18-годишна възраст. От една страна, държавата те разглежда като младеж, а от друга, продължава да те разглежда като дете. Тоест – от една страна държавата те защитава, а от друга страна очаква от теб като млад човек да имаш участие и да отстояваш своите права и интереси.

Ето ви една кауза. Има едни 2,5 милиона, които трябва да отиват към младите хора за превенция на агресията. Те обаче не отиват там. Тоест отиват, но само по документи. Ето пример как уж разходването на публичните средства не само не ни помага, а напротив, засилва проблемите, които имаме.

Калоян Велчев

Ще представя два типа утопии на базата на това дали партиите ще продължат да бъдат фактор в демократичния процес в бъдещето или няма да бъдат.

Представям си бъдещето като един демократичен свят, в който почти всичко е изнесено онлайн, но партиите няма да са загубили своето място в него. Те ще намерят начин да са интересни за избирателите си, общувайки оналйн постоянно. Видяхме наченки на това по време на COVID кризата.

Партийните лидери ще могат да застават пред избирателите си не със своето лице, а с аватари, като в игрите. По този начин да се представят като по-атрактивни и да задържат интереса към себе си. Бъдещите конфликти, базитани на технологиите, също ще станат част от новите партийни каузи – например за и против клонирането. Или нови работнически партии, които се борят срещу това машините да завземат все повече работни места.

В другия сценарий си представям, че технологията е толкова развита, че удовлетворява хората и се преминава към гласуване онлайн, но не за политици, а за политики. Опасността тук е утопията да не прерасне в антиутопия.

Иван-Асен Иванов

В търсене на решение за някои хора референдумът е решение за всичко, което се случва.

От друга страна, виждаме бързото развитие на всички технологии и възможностите за манипулиране на всеки вот, на всяко мнение, било то чрез социални мрежи, било чрез други похвати. Тоест – видимо е, че няма как със седене и с един глас нещата да се оправят и да потръгнат. Смятам, че най-ефетктивната форма е чрез една делиберативна демокрация, в която гражданите, чрез обществени обсъждания, чрез участие във вземането на решения и в процесите, които управляват ресурсите, да имат важна и основополагаща роля в това държавата да функционира правилно.

Владислав Петков

Не виждам голям потенциал в референдумите като инструмент за перманентна демокрация. Това изключва огромна част от хората да влияят върху дебата. Виждам потенциал във фрагментирането на общественото мнение, превръщащо се в граждански контрол.

Една утопична демокрация, в която има повече граждански контрол. има много по-сериозен контрол върху властимащите през цялото време, но този контрол е свързан с интересите на тяхната социална група. Да, това носи страх от фрагментиране, но аз виждам и потенциал – тези различни групи заедно или поотделно да държат властта отговорна за това, от което се интересуват.

Илина Мутафчиева:

В каква държава си представям, че искам да живея?

Искам да живея в държава, в която пациентите не са клиенти. Искам да живея в държава, в която качественото образование е достъпно за всяко едно дете. Искам да живея в държава, в която различните общности и различните групи намират начин да си говорят.