Вълк, вълк

От няколко години насам идеята да отидем с компанията на поход из Витоша и да обиколим хижите ми се струва все по-неприятна. Не защото смятам, че хижите са в лошо състояние, това никога не е било пречка. Не и защото смятам, че хижарите са негостоприемни. A защото имам необяснимото ужасно очакване, че няма да сме сами. И това очакване никога не ми е пречило из другите планини (Рила и езерата не се броят, понеже все повече приличат на малък Слънчев бряг заради посетителите си). 

Преди години бях с приятел в заслона на Темното езеро, където не се оказахме сами. Освен нас двамата, в малката постройка се появиха трима бургазлии (доколкото не ме лъже паметта), които бяха тръгнали на подобно приключение като нашето.  Прекарахме вечерта весело, понаучихме една две хитринки от по-опитните туристи, оставихме нещо в заслона за следващите посетители и заспахме спокойно. Ако случката се беше развила на Витоша, нямаше да заспя толкова спокойно и едва ли щях да съм толкова щастлив да не сме единствените хора в постройката.

Любимата столична планина все повече се превръща в уголемена версия на Борисовата градина – освен хората с кучетата, сладките тийнейджъри на пикник, спортягите и т.н. пристигат едни индивиди, които не споделят същото уважение и любов към природата. Да не говорим за уважението към личното пространство и спокойствието на околните. Рожден ден – на хижа, Осми декември – на хижа, петък вечер – на хижа.

Не казвам, че като бях на Камен дел това лято не съм пил бира или слушал музика. Просто не си хвърлях боклуците из гората, не бях надул Рамщайн, за да ме чуят в Строежа и се усмихвах на останалите туристи (доколкото мога да се усмихвам на непознати без да го сметнат за сексуална агресия). Мога да кажа същото и за приятелите си, които през годините са ми помогнали да доразвия това уважение към планината и нейните посетители.

Причината да ви разказвам тези неща е новогодишната случка на Черни връх. Не защитавам наемателя на чайната, когото аз ще виждам винаги като „хижар“, дори и това да не е титлата му, но имам идея защо не е посмял да пусне късните гости в чайната. Всички знаем приказката за лъжливото овчарче. Не познавам човека, но живея с идеалистичната представа, че щом доброволно се е качил в планината да работи в заслон, хижа или чайна, не е чак такъв боклук и знае, че в планината помощ не се отказва. Колко ли пъти е отварял през годините, за да види от другата страна не премръзнали туристи, а просто поредните, които са се качили на върха „щот може“? Колко ли пъти са крещяли „Вълк, вълк!“? Не, не защитавам постъпката му, но май че я разбирам.

Още като хлапе в четвърта група баба ми и дядо ми ме помъкнаха с тях по планините и ми показаха какво значи да покориш връх. Не беше лесно, но пък беше адски удоволетворяващо. Бумтящата печка с чайник отгоре след това беше нещо като лична награда за всеки от групата...

Колкото повече токчета стъпват около Рилските езера, колкото повече „студентски“ празници се изпразнуват по витошките хижи, колкото повече бутилки и фасове се изхвърлят и колкото повече планината бива превърната в курорт, откъдето можеш да се прибереш с такси, толкова повече вратите на чайните, хижите и заслоните ще остават затворени.