Промените в образованието: Не какви, а към какво

Не знам за вас, но аз ясно помня как в гимназията - преди 30+ години – с приятелите ми размишлявахме за проблемите и недостатъците на учебниците, училището и образованието по принцип и мечтаехме някой ден – в не твърде далечно бъдеще – всички те да станат по-полезни, по-смислени и по-градивни.

И повярвайте, времето, в което собствените ни деца учат и завършват тази система, изглеждаше мнооого далечно.

Днес то е тук. Най-големият ми син вчера приключи с гимназията, след няколко години и дъщерите ми. А мечтите за смислено образование се отместват за още по-далечно бъдеще.

О, разбира се, промени имаше много. Включваха се и отпадаха произведения по литература – но така и не се намери подход, който да стимулира учениците да четат, да разсъждават и да пишат. Разместваха се уроци по математика – но така и не излязохме от рамките на еднообразието и препускането напред въпреки клатещите се основи, а цялата интересна математика и логика оставихме извън училище, кой знае защо под името „състезателна“. Съкращаваха се уроци по история – но вместо излишни дати и имена, отпаднаха свързващите изречения, а причинно-следствените връзки и общата картина на развитието на цивилизацията са все така обвити в мъгла. Сбихме биологията в 3 (или 2) години в гимназията – но не помислихме как младите хора ще се научат да се грижат за собственото си здраве, а някой ден и за това на децата си. Включихме философия още от 8 клас, но я оголихме от смисленото философстване и психологията – от себепознанието, а в тъй нареченото (и инак много важно) гражданско образование в 11 и 12 клас бягаме като от огън от актуалните проблеми на съвремието. Въведохме НВО, за да оценяваме състоянието и проблемите на системата и на отделните училища, както и резултатите от реформите, а после ги превърнахме в инструмент за кандидатстване в гимназия. Искахме по-голяма свобода в избора на учениците, а им наложихме задължително профилиране, което донесе много повече ограничения (и неимоверен стрес), отколкото ползи и удовлетворение.

Общото през годините – освен трайната неспособност на училището да бъде смислено и полезно за подрастващите – е че винаги, с изумително постоянство правим промени, без да анализираме нуждите, дългосрочните си цели и последиците.

Всяко лято се потрисаме от резултатите от собствените си изпити, а през няколко години – от международните. И веднага запретваме ръкави за нови реформи. Но тъй като не можем да се разберем за приоритетите и важните неща в това образование, неминуемо приключваме с преместване на една глава от „Под игото“ от 10 в 9 клас или преформулиране на модулите за НВО. Плюс военно обучение.

Неслучайно мъдрите хора казват, че ако не знаеш къде отиваш, доникъде няма да стигнеш. И неслучайно всяка успешна образователна реформа по света започва с въпроса: „Какво всъщност искаме да постигнем?“ Само ясният му отговор може да ни насочи към правилните и устойчиви реформи.

Този отговор трябва да бъде достатъчно общ, за да отразява принципи и ценности (а не тесни, краткосрочни задачи), и достатъчно конкретен, за да очертава рамки, в които да работим. Той трябва да посочва общите ни цели, но и да дава достатъчно свобода на индивидите, защото децата ни не са бурмички, а личности – и светът се нуждае от личности, не от бурмички. И разбира се, трябва да бъде припознат от учащите, педагозите, родителите, университетските преподаватели, бизнеса, политиците, от анализаторите в най-различни сфери – защото днешното образование предопределя живота не след година или две, а след десетилетия. Изобщо, от цялото общество.

Fun fact: няма родител, който оставя детето си извън масовото училище, без да си отговори на този въпрос и да очертае ценностите и дългосрочните цели на образованието му; да помисли за крайъгълните камъни и измерителите на напредъка; постоянно да следи за проблемите и да търси нови решения. Но някак си не се замисляме над всичко това, когато се доверяваме на системата. И не ни минава през ум, че „държавата“ също не го прави.
Резултатът е видим за всички. Не само в резултатите от изпитите, а и в недостига на специалисти в ключови области, в глада на бизнеса за кадри, в безхаберието на всички нива, във войната по пътищата дори.

Струва ми се, че вече е въпрос на оцеляване да поставим тези въпроси на масата. Да не говорим за изпити, за елитни и неелитни училища, за отсъствия и оценки. Да не се хващаме за броя учебни часове, да не спорим за автори и заглавия. А да обсъдим какво всъщност искаме от образованието на децата си. Да се обединим около същностните си цели и ценности. Да очертаем идеала, за да знаем към какво се стремим.

За мен идеалното образование:

- Способства за развиването на личности, които се възприемат и действат като създатели на собствения си живот, на общността си и на обществото с цялата произтичаща от това свобода и отговорност.
- Мотивира и помага на децата и младежите да градят нужните знания и умения, за да живеят разумно, да се грижат за себе си и за другите и да ценят мира, природата и интелектуалното наследство, което им се дава заедно с шанса да го надградят.
- Учи ги и ги насърчава да разсъждават принципно, логично и критично.
- Напътства ги, за да опознават вътрешния си и външния свят и да растат като здрави и пълноценни личности във физическо, емоционално и духовно отношение
- Насърчава фундаментални ценности и нагласи, в това число състрадание, взаимопомощ и стремеж към учене и развиване през целия живот.

Ако се замислите, ще видите, че в тези цели се крият всички „учебни предмети“. Но по-важното – крият се устойчиви знания, умения и израстване.
Това искам за своите деца.

А вие?