Накъде след популиста?

Светлозар Колибарски

Текстът е публикуван на http://desnite.eu

Днес, както и преди десетина дни, когато се отпушваше масовата вълна от протести, основните въпроси – какво точно се случва в България и какво следва – продължават да висят във въздуха. Отговорите трудно могат да бъдат давани.

Очевидно е, че лесно захвърлената оставката на проваления кабинет Борисов не разрешава политическата криза, в която държавата внезапно потъна. Вместо да бъде развръзка на случващото се, разтурването на правителството служи единствено за пример, че и популистите също могат да бъдат разплаквани. Неотдавна пример за това стана италианският демагог и „голям приятел” на Бойко Борисов – данъчният мошеник Берлускони, – който бе натирен от властта и позорно осъден.

 Сега дойде ред и на неговия съмишленик по стил на управление да слезе от политическата сцена. И това стана факт, въпреки че подобно на Берлускони Борисов безсрамно намигаше на широките маси и флиртуваше с тях съсредоточавайки все повече власт в себе си. Тази неприлична игра, която обезличи институциите, се разгръщаше под звуците на фанфарни псалми на клакиращи медии, което оставяше впечатлението, че това управление ще пребъде навеки.

 Развръзката обаче бе друга и внезапна и трябва да е урок за всички политически апаратчици, които фантазират, че да имаш медийно влияние и да плещиш това, което много хора искат да чуят, е достатъчно, за да си на власт.

 Друга базова поука е да премерваш приказките, за да не те застигнат и заудрят по собствената ти глава. Пет години след като изрече с характерния си стил крилатата фраза, че само космонавтите не били протестирали против Станишев, Борисов бе отнесен от много по-мащабни протести от най-различен характер. Това е ирония на най-базово ниво. Вярно е, че и в предходния мандат имаше протести, палки и кръв. Това, което ГЕРБ успя да надстрои по време на целия си мандат обаче, не бе само по-големият размер на кризата, но и добавянето на нови щрихи в опитите да се манипулират спонтанни протести. Същото важи и за срамното съучастие в нагласени манифестации. Както в свикването им, така и в използването на административни лостове на властта и полулегалните корпоративни ресурси на приближени олигарси.

 Досега трайното усещане за апатия и меланхолия, както и липса на отчетлива алтернатива на Борисов, който мнозина считаха, че ще управлява с твърда ръка и много време, като че ли бе единият от факторите. Това остави мнозинството от политическите наблюдатели крайно изненадани от изригването на „търпеливия” народ и разплискалия се по улиците гняв. От доста време насам обаче сигурният социологически метод да уловиш накъде духа обществения вятър, като слушаш внимателно какво си шушукат хората из влаковете, казваше друго.

Именно влаковете са артериите, които извозват народните хора и любов. От първа ръка знам, че пътниците доста отдавна започнаха да упражняват своето вербално карате върху бившия премиер, чийто черен колан очевидно не му помогна много. Именно във влаковете за първи път започна да се разплита харизматичната осанка на премиера – строител. Чисто и просто, защото в последната година БДЖ бе доразнебитено и рухна пред очите на всички, ползващи редовно вече мечешките му услуги.

В момента влак да дойде навреме и всичко да е наред, се среща горе-долу с честотата на забелязалите снежния човек Йети. Това само по себе си е позор, който никоя магистрала не може да компенсира. Въпреки това в едно от последните си изявления като министър-председател Борисов имаше куража да каже, че е построил освен дежурните магистрали, зали, градинки и… жп линии. Това само показва, доколко се е разделил с нюха си да поддържа харизматичната си власт. Тя се крепеше предимно на умението му да се обръща към голяма част от българите по директен, простоват начин, който звучи достоверно и автентично.

 Така, когато Борисов за пръв път бе заподозрян от множество хора, че въпреки мускулите и мачо перченето си е слаб лидер и говори неискрено, се оказа, че политическата му песен е била краткотраен, плосък шлагер и дим да го няма. Разбира се, оставката бе дадена с неуверено направена заявка, че следващия изборен сезон ще има същата мелодия на нов глас. Това изглежда трудно осъществимо обаче, именно защото Борисов никога вече не ще може да прожектира успешно силов, кралимарковски образ, което досега увличаше много от „футболните” му почитатели, които последните дни в изблик на променено настроение мятаха бомбички и камъни по посока на неговото правителство.

 Въпреки това би било грешка прибързано да бъде зачерквана партия ГЕРБ. Не случайно, малко преди експлозията от обществено недоволство, редица проучвания показваха, че ГЕРБ съвсем не стои електорално толкова зле и показателите му са изравнени с тези на БСП. Това към момента едва ли продължава да е така и управляващата партията най-вероятно е в ситуация на електорален срив. Въпреки това другите партии недалновидно започнаха да копаят преждевременен гроб на ГЕРБ, да потриват доволно ръце и да правят тънки сметки как да придърпат електорат. И всичко това без да подозират, че сами могат да паднат в ямата, която копаят, повличайки цялата държава след себе си.

Сегашният бунт съвсем не бе чак толкова масов, както през 97-а, и протестите не бяха изцяло фокусирани срещу ГЕРБ. Спорно е доколко насериозно трябва да считаме, че гневът бе насочен и единствено към електроразпределителните дружества. По-скоро ставаме свидетели на ирационално изригване на основата на аморфното усещане, че нещо или по-точно всичко не е наред. Това впоследствие придобива една или друга форма според лашкането на груповата емоция. Очевидното е, че никой не знае с точност какво се случва и какво ще последва.

 А това е директно следствие от острата липса на легитимност на всички партии в обществото и напълно затлачените институции и демократични процедури. Едно от малкото неща, които са напълно разпознаваеми е, че партиите най-малко знаят какво става, следват тромаво събитията, а някои от тях в неадекватността си празнуват пирова победа.

 Едва ли ще е пресилено да се каже, че отвращението от управлението на ГЕРБ за много хора съвсем не надминава това на миналото правителство. Което съвсем не значи, че е малко. Това, както и алергичната реакция на протестиращите към партиите като цяло, навежда на мисълта, че случващото се в момента е не просто бунт срещу това управление, а цялостен срив на сегашната политическа инфраструктура и най-вече на легитимността на партиите и политиците в този им формат.

 Този процес не започва от вчера, но със сигурност в момента виждаме неговия пик и ставаме свидетели на зрелищен разпад. Досега функциониращият политически и икономически модел подобно на супернова избухва пред очите ни и догарящи отломки ще хвърчат навсякъде още доста време. Не е сигурно дали социалистите наистина си вярват, като заявяват, че ще управляват, при това сами. Сигурно е обаче, че те, подобно на всички останали, освен властови нагон нямат ясен план как да не бъдат изгонени с камъни след година-две.

 Добрите новини на фона на разнебитената политическа система са, че се случи рязка реполитизация на обществото. То апатично бе зарязало на самотек политическата си система за повече от десетилетие. Отнасяше се към нея като към футболно първенство, механично участвайки във все по-малко вдъхновяващи и все по-компрометирани избори. С последните сметки за електричество стана ясно, че политиката не е като футбола, просто защото от футбол не ти зависи животът, дори и да е уговорен мачът.

 Най-важната въпросителна оттук насетне е какво следва? В момента генериращата се обществена енергия може да потече по два основни канала.

 Лошият е политическите субекти да продължават да бъдат напълно изолирани и да не могат да дешифрират ситуацията, бидейки увлечени постарому в тесногръди партийни сметки и олигархични претакания на ресурси от левия джоб в десния и обратно. Ако се случи това, а не се премине към визии за дълбоки политически, икономически и институционални реформи, не е изключено да станем свидетели на спирала от нестабилност с чести избори, камъни и недовършени мандати. Напълно възможно е при невъзможност да бъде формулиран сполучлив дневен ред да се получи системен срив и да станем свидетели на задълбочаващи се анти-партийни настроения. Те ще доведат до търсенето на представителство чрез непрекъснати непартийни, квази-политически форми на участие, където етнически и националистически теми избуяват като отдушник на насъбралите се напрежения. За такава възможност има немалко индикации, както от страна на партиите, така и от страна на въстаналите срещу тях хора.

 Добрият вариант би бил реполитизация на обществото, която да доведе до по-голямо гражданско участие във вземането на решения, кристализирането чрез дебат на нов, разумен политически дневен ред, отиващ много отвъд крясъците за национализация и постигането на широк консенсус около стратегическото развитие и оптимизиране на държавата за следващото десетилетие. Това обаче може да стане единствено със съдействието на отговорни партии, които могат да формулират и приведат тази задача в действие чрез политическа грамотност и зрялост, като по този начин спасят своята легитимност.

 Предстои да видим дали в момента разполагаме с достатъчно политически и човешки ресурс да тръгнем по-добрия път, който да сглоби наново и по-добре парчетата от сриващата се партийна система като отведе на по-високо ниво на функционирането обществото. Или ще последва бързо доразпарчетосване на отдавна дезинтегриращата се публична, медийна и икономическа среда.