Трябва ли децата да знаят за лагерите на смъртта и за Възродителния процес: Лятното училище в Белене (филм на Искра Ангелова)

Тръгнахме към Белене, упътени от World Wide Fund, за да намерим техния водач по Дунава Миро и той да ни разкрие тайните на екологичния, кулинарен и био туризъм в региона, както и да ни представи различните уникални птици и животни на територията на Природен парк Персин. Озовахме се обаче застигнати от огромната сянка на концентрационния лагер в Белене, която хвърля зловещото присъствие на острова.

Нямаше как да не забележим, че тази сянка стои – неизследвана, недостатъчно обговорена и недокосната - като срамна тайна. Прекрасното хотелче на брега на Дунава със смайваща гледка - райски кът в една много красива и доста изоставена част на България - не беше достатъчно, за да забравим какво има отсреща. А именно: лагерът на смъртта, където по-смелите ни дядовци са пращани заради виц, различен възглед или прекомерна дързост, без съд и присъда, по време на комунистическия режим.

Белене си носи кръста. Макар там да живеят и млади, много предприемчиви хора, които опитват всячески да развиват мястото като туристическа дестинация. Но освен (затварящия завинаги врати в точно този ден, в който ние бяхме там) католически манастир, освен най-голямата в страната католическа епархия, която се намира по тези земи от XV в., освен вкусната риба и местна кайсиева ракия, освен спиращите дъха гледки и всевъзможните птици и животни, които населяват горите, реката и блатата наоколо… Белене остава като стигма, като напомняне, че тази вина не е изкупена и тази грешка не е призната, следователно – тази прошка не е потърсена и не е дадена…

Мрачно и много красиво място. Белене. Записвам си го като неразгадана дестинация, където ще отида непременно пак.

На този фон бях изключително учудена, когато видях една доста внушителна група от тийнейджъри, водена от млада, слаба жена (Луиза Славкова). Те бяха шумни и весели – точно както обикновено са децата в тази възраст. И все пак ми се стори някак необичайно да са дошли точно тук, до действащия затвор на Персин, в нищото, на самия край на България, посред знойно лято! Вместо да идат на морски лагер. Попитах ги какво правят там. Оказа се, че все пак са на лагер, но по история! Оказа се, че едно НПО – „Софийска платформа“ – прави всяка година Лятно училище по история точно там, в Белене. Каква дръзка идея! И че Луиза Славкова с удоволствие ще разкаже на нашия екип за всичките им интересни дейности.

Какво е Софийска платформа и за какво се бори?

Софийска платформа цели укрепване на демократичната политическа култура чрез гражданско образование и диалог.
Софийска платформа се е заела със застъпничество за политика на спомняне и справяне с комунистическото минало с методи на исторически диалог и образование.
Софийска платформа има принос към дебата за историческото наследство, прехода и консолидирането на демокрацията чрез анализи и публичен диалог.

Фондация „Софийска платформа“ има богат опит в проекти, които се занимават с паметта за комунистическото минало, както в България, така и в международен план.
През последните почти 10 години фондация „Софийска платформа“ работи със стотици експерти, обучи хиляди учители в сертифицирани обучения, работи с хиляди студенти на повече от сто локации в България. От публикуването на учебни материали, до разработването на аудио-визуални инструменти и тестването им на практика фондация „Софийска платформа“ се превърна във водещ иноватор и организация, подкрепяща формалното и неформалното историческо и гражданско образование в България.

Това четем на сайта им. Но какво на практика означава то? Явно Луиза и нейните съмишленици успяват да го преведат в дела по особено удачен начин! Как?

Искра Ангелова: Луиза, какво правите тук, от колко години идвате?

Луиза Славкова: Започнахме преди пет години с една година пауза по време на пандемията. И всъщност вече това е четвърто поколение т. нар. „посланици на паметта“, така им казваме ние. Младежи от цялата страна, които кандидатстват с конкурс. Те подават мотивационно писмо. Пращат си CV-то и там трябва да обяснят, защо всъщност проявяват любопитство към темата.

И защо едни деца ще проявяват интерес към темата, това е много любопитно?

Това, което търсим ние като мотивация към темата „Памет“, свързана с българския комунизъм и най-вече с мястото Белене е Любопитство. Не е задължително човек да знае нещо или пък да има история, свързана с близкото минало, лична. Напротив, търсим много шарена група от младежи и най-вече едното нещо, на което обръщаме внимание, е групата да е представителна за цялата страна. Т.е. да има деца не само от елитни софийски училища, ами напротив - да има деца от всякакви училища в страната.

Интересно е както че вие говорите на висок глас за това, но и че те искат да го чуят. По принцип хората, които в семейната си история по някакъв начин сме свързани с това място, избягваме да говорим за него. Просто нашите родители не разказват за това, не разказват за техните родители. Това е много травмиращо място. На идване насам аз се притеснявах къде отиваме всъщност, много се страхувах. Това е зловещо място. Може би наистина, от чисто психоаналитична гледна точка, е хубаво да се преживява отново, да се отговаря... да се преработват травмите. Но тези деца, те нямат идея изобщо къде са, нали, то всъщност това е и твоята идея?

Много е различно. Имали сме през годините и участници в лятното училище, които имат в семейната си история травма. Много често това са деца или от помашките региони, или са деца с турски етнически бекграунд, защото това са децата, разбира се, в които травмата е най-близко. Родителите им, които са преживели смяната на имената в края на 80-те години – това все пак е нещо, което е сравнително близко до тях.
Да не говорим, че първите поколения, които започнаха преди пет години, все пак са малко по-големи. Тогава имахме в групите си по-големи деца, студенти на около 24 години, което означава, че те са родени точно в края на 80-те, началото на 90-те години.

Но разбира се и травмата е нещо, което се предава през поколения, според зависи как се справя самото семейство с тази травма.

България за жалост не е от държавите, в които колективно има такава политика за справяне с миналото, за справяне с травмата, която е свързана с миналото. И затова справянето с травмата остава нещо много лично, остава на семействата. И някак си, това, което ние се опитваме да направим е да започнем да отваряме това пространство към колектива, към общността и да направим темата не само тема на семействата, които имат травма, ами тема на цялото общество.

Защото в крайна сметка, нарушаването на човешките права по време на комунизма и нарушаване на човешките права на всички. То е както насочено към определени групи по определени белези, така обаче е и крайно рандомизирано...

Има толкова много обикновени изселени земеделци, човек като погледне архивите, свързани с Белене, половината, които са минали през Белене, всъщност не са елит, не са бивши политици, не са интелектуалци, не са лекари, това са обикновени селяни-земеделци, които просто отказват да дадат парчето земя, с която изхранват семейството си. И аз мисля, че това прави този пример много лесен за асимилиране, за свързване. Човек като си представи, че един беден човек е попаднал тук за нищо, много по-лесно му е някак си да тръгне да говори и да размишлява по темата.

Но и не само. Сега четох тази абсолютно покъртителна книга „Сказание за концлагерна България“ на Стефан Бочев, който е баща на наш приятел-архитект, защото направих моноспектакъл по текстове от нея, от Георги Марков, от Георги Господинов. Та Стеафн Бочев, заточен в Белене, е бил изключителен дипломат, образован в Швейцария, във Франция. Бил е министър на външните работи. Николапетковист. Т.е. хората тук - това е бил елитът на нацията. Този елит е бил заточван тук заради виц, заради шега, заради неуместна дума. Аз не знам до каква степен ние не продължаваме да живеем в това? Ние живеем всъщност същата съдба, ние трябва да успеем да я преборим някак си. Ние трябва да успеем... например, отивайки да гласуваме, например, информирайки се за политическите процеси у нас.

Аз мисля, че това, което казваш ти, е ключовото. И това е нещото, което и ние се опитваме и ние да направим като разграничение тук. Че демокрацията може да е много дефектна и българската демокрация е много дефектна, но тя все пак е демокрация.
Ти каза няколко неща. Все пак можем да ходим да гласуваме, по време на комунизма ходехме да гласуваме проформа. Ти каза - можем да се информираме. Информирането по времето на комунизма или във време на един затворен режим е много трудно. Както виждаме в момента, в Русия. Нашите приятели там в един момент започват волю не волю да стават жертва на пропагандата на режима, защото достъпът им до информация, включително до социални мрежи, започва да става крайно ограничен.

И ние започваме разговора за миналото с младите хора от разговора за настоящето, защото това е, с което те могат да се свържат. Онова, което те познават, онова, което те могат да критикуват, но онова, за което те – познавайки полека лека и миналото - могат да започнат да разпознават и разликите, и да си дават сметка, че колкото и да е дефектна демокрацията, всъщност е възможно най-добрата форма на управление, която сме измислили, и която ни дава възможност за себеизява, дава ни възможност да правим собствения си избор.

Това, което е важно за нас е те да се запознаят с малка част от българското близко минало, и правейки това, се мъчим, някак си, малко да затваряме и дупките, които съществуват в учебниците по история. Допреди няколко години в учебника по история параграфът за възродителния процес беше толкова голям (показва). Без значение на кое издателство човек ще си купи учебника.

Във вашето лятно училище имате теми като: Ролята на тайните служби и християнските църкви, Репресии, съпротива и история на репресивния комунистически апарат и мястото на Лагера „Белене“ в него, По-добре ли се живее в демокрация…

Опитваме се тук да правим учене през топография, защото ученето чрез преживяване е най-въздействащото върху младите хора, и затова ние всъщност бием път от цялата страна и идваме в Белене, а не отиваме някъде другаде, не отиваме на морето, лятото, не отиваме на Банско, а идваме в Белене, защото през мястото и през историята на мястото се учи доста по-въздействащо, да не говорим, че ние каним всяка година един или двама, колкото могат да дойдат, оцелели от лагера.

Тази година с нас беше Цветана Джерманова, която е от Перник и е анархистка, тя е на 94 години, и всяка година бие път от Перник до тук, за да води разговор с младите хора.

Също така един тогава млад човек, като хулиган, попада в Ловеч. Ловеч е един от най-бруталните лагери, така наричан срамно „Слънчев бряг“.

(След като през август 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение да закрие лагера „Белене“ на остров Персин, със съгласието на висшето комунистическо ръководство МВР-ДС създава нов лагер – поделение 0789 на „Въдворяване и Изселване“, МВР, Ловеч. Намира се в каменната кариера край Ловеч. Лагерът е наречен Трудовата група, става известен като лагера „Слънчев бряг“ (1959 – 1962). Името му, което препраща към черноморския курорт „Слънчев бряг“, е използвано нарицателно от комунистическите власти за заплаха и предупреждение срещу онези, които са дръзнали да надигнат глава. бел.а.)

Той е от ловешките села. Бил е калпазанин, както казва той. И затова, че връзва една рибена кутия на опашката на котката, влиза в Ловеч. Кольо Вътев се казва. И той така преминава няколко години там. И го пускат единствено, само защото е добър боксьор и може да се боксира за държавата.

Най-печалното обаче е, че ето например страни като Германия затвориха тази страница много отдавна, говоря за разрива Източна - Западна Германия. А ние продължаваме да не сме - имаше един сериал, български, по БНТ, в който слоганът беше: „Още сме в ръцете на същото зло.“ Т.е. имаш ли надежда, че тези ваши възпитаници, тези деца, които вие ще образовате, ще възпитате по определен начин, ще насочите мисълта им нанякъде, ще бъдат в състояние, защото ние не успяхме, да променим тази съдба?

Това е причината защо ние работим по тези двете теми: Историята на близкото минало и Гражданско образование, и в по-голям мащаб, много близко с училища, с учители. Няма как, ако демократичната култура не е масова, да очакваме, че обществото, така затворени в малки групи, ще успее да направи някакви по-сериозни реформи. Така че нашата надежда е по-скоро в малко по-голям мащаб. Причината защо ние излизаме като организация извън София, обикновено не работим със софийски училища. Ние ходим в страната, ходим по малките населени места. Защото за нас е важно критична маса да има извън центъра на София. Жълтите павета винаги ще ги помним с протестиращи, въпросът е тази критична маса обаче да я има по малките населени места, и те да остават там. Да не ходят в София, да не ходят в други държави. Задължително, за нас е важно да има критична маса по малките населени места.

Луиза, ще ходите да изследвате някакъв много, много интересен документ днес, какъв е?

Като част от лятното училище прекарваме един почти цял ден в Плевенския архив, първо, защото който не е ходил в архив, не знае всъщност колко вълнуващо място е архивът. И младите хора обикновено леко се стряскат от архива, но в момента, в който попаднат там, всъщност си дават сметка, какви съкровища има в него. И така, по същия начин, още първата година в Плевенския архив открихме заедно с местната директора едно такова съкровище.

Оказа се една изключително рядка архивна единица. Писмо, което местен журналист пише на свой приятел, когато веднага след 9-ти септември го прибират в ареста. И без да му обяснят защо го арестуват, седи в ареста известно време, след което го качват в една камионетка заедно с други арестувани. И започват да ги разстрелват на полето. И той успява като по чудо до се спаси. Леко ранен, тича цяла нощ през шубраците, стига до някаква малка вила в лозята. Пише това писмо, което всъщност ние в момента държим в ръцете си.

И в него описва какво му се е случило. Казва на своя приятел, че той е редактор на един от местните вестници. Обяснява, че това е консервативен вестник, но той самият не е фашист. Никога не е получавал пари от фашистка Германия за вестника. И обяснява как винаги като редактор е внимавал позициите му да бъдат балансирани. Че не е дискриминал никого заради неговите политически възгледи и не може да разбере защо точно той сега става жертва на тези преследвания.

Написал писмото, наистина, както само един журналист може да го напише. Стига до Плевен. Пуска го в пощата на своя приятел. Прибира се у дома си. И съпругата му започва да му лекува раните, качва го на горния етаж, и се оказва, че заради това, че той е светнал лампата, съседите виждат, че той се е прибрал, очевидно. И го издават. И оттам нататък този човек изчезва. И семейството му не знае какво се случва с него.
И всъщност, когато през една от първите години бяхме с група младежи в Плевенския архив, ваш колега, журналист, направи материал за този случай, и неговото семейство се свърза с Плевенския архив, за да разкаже, че те всъщност не са знаели за съществуването на това писмо. Очевидно това писмо по някакъв друг начин попада там, защото архиварите в Плевен пък ни разказаха, че го намират в страниците на някакви други документи. Някаква отчетна книга, да кажем, на местната милиция.

А сте правили акция и за Голямата екскурзия, за Възродителния процес, това пък какво беше?

Това е друг такъв пример на нашите опити да работим през топография, през историята на самото място и какво то ни разказва. Преди няколко години, с един млад артист от Хасково, Байрям Байрям Али, отидохме в едно село, село Решари, близо до Крумовград, което е изоставено по време на Възродителния процес. Има много хубави стари каменни къщи, които са вече наполовина разрушени всичките. Това, което направи той е, че на входа на селото сложи една врата с каса и на нея написа с черни букви "Голямото завръщане", като антипод на срамното име на "Голямата екскурзия" в България, т.нар. Възродителен процес се нарича "Голямата екскурзия", защото българските турци, тогава масово през границата, за първи път могат да напуснат страната и отиват в Турция. Която се оказва обаче, че също не е тяхната родина, защото там също не ги приемат топло. Те говорят различен диалект. Различни порядки имат. В това село Байрям сложи на 10-тина от къщите буквално музей на открито.

Инсталацията представляваше различни предмети във всяка една от къщите, която разказваше отделен елемент от неговата лична история, свързана с Възродителния процес. В едната къща, например, имаше прострени дрехи, на баба му потурите, забрадката, и той разказва историята как в началото на възродителния процес на баба му не са давали да влиза с нейното традиционно облекло в автобуса, и са я сваляли от автобуса.
На първата от тези къщи беше сложил няколко родопски одеяла, и там разказваше историята за едно момче от тяхното семейство, което е било във възраст, подходяща да влиза в казарма. Тогава онези на които не са давали, български турци, да напуснат страната, били онези, които са били във възраст да служат във казармата. И те, за да не се дели той от семейството, са го скрили в едно родопско одеяло. И са го сложили в багажника на колата. Обаче, тъй като, разбира се, опашките са огромни, и се пътува по няколко дена до Турция, той се задушава в одеялото, в багажника. И те го погребват на една голяма поляна на границата с Турция.
В следващите къщи имаше архивни писма от семейството им, снимки на семейството. И в една от къщите направихме ние своеобразна инсталация с младите хора, които дойдоха. Ние тогава поканихме около 300 младежи от цялата страна. Те да направят у дома интервюта със своите баби и дядовци, и със своите родители, какво те знаят за Възродителния процес, и техните писма сложихме с едни щипки за пране, редом с писмата от семейството на Байрям.

А как се създаде Софийска платформа?

Ние започнахме със съвсем различен фокус. Преди десет години, тогава искахме да говорим за темите, които са важни в прехода, с държавите от Северна Африка, които тъкмо тръгваха да правят преход при себе си. Имахме усещането тогава за 89-та година, която се повтаря. Но доста бързо забелязахме, че много трудно да разкажеш за това на държавите на Запад, защото една държава, която няма толкова успешен преход, точно тя няма легитимация да говори за темите свързани с прехода, с други държави.
По-скоро, от лошия опит, да кажеш: това са грешките, които направихме ние, по-скоро не ги повтаряйте.
И бързо си насочихме фокуса към вътрешния, гледайки навътре в нас като България. Кои са темите, с които ние не сме се справили в годините на прехода? Много бързо изскача тази тема, за демократичната култура на българина, и тя много тясно е свързана с манталитета, който се възпитава по време на комунизма. И оттам тръгнахме с това да се занимаваме с история на близкото минало, и всъщност защо познаването ѝ в някакъв смисъл помага в наши дни да не правим същите грешки.
В момента войната в Украйна, за съжаление, показва, че пътеката, която сме избрали, е правилната пътека. Защо преподаването на близкото минало е толкова важно, за да може да градиш демократична култура в настоящето.

Искате да знаете повече?

Луиза е член на консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), инициатива на Федералната агенция по гражданско образование на Германия (bpb). През 2016 тя е гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет в Ню Йорк. От 2013 до 2016 е програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика (ECFR). Между 2011 и 2013 г. Луиза е съветник на бившия министър на външните работи Николай Младенов, който в момента е Директор на изследвания и анализи в Дипломатическата академия на Анвар Гаргаш. Преди това тя работи за Федералната агенция по гражданско образование на Германия (bpb). Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование. Съавтор е и на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. Луиза е съосновател на THE CIVICS Innovation Hub, пан-Европейска организация създадена през 2021 г.