Последният ден от живота на починалия внезапно в Рила 54-годишен турист: разказът на сестра му

54-годишен турист почина по от инфаркт на 27 октомври на време на преход в района на връх Дамга в Рила. Тогава спасители казаха, че групата го е изоставила, че не ги е дочакала. Какво наистина се е случило в последния ден от живота му разказва сестра му Стефка Георгиева. Тя е категорична: никой от групата не е изоставил брат ѝ Радослав - напротив.

Публикуваме историята ѝ без съкращения.

През изминалата седмица в медиите беше съобщено за 54-годишен мъж, починал в Рила и „изоставен“ според някои публикации от „доскорошните си приятели“. Във форумите се появиха упреци и коментари за неподготвените туристи, които тръгват по джапанки и дънки в планината.

Заради тях се налага да изляза от траурното си усамотение по внезапната смърт на брат ми Радо, починал на 27.10.2018 в 13:35 ч. на в. Дамга, района на Рилските езера и да разкажа това, на което станах свидетел в последните мигове от живота му.

Денят беше прекрасен - тръгнахме група от 9 туристи от ЦПШ - Мальовица. Бяхме приятели, които заедно през изминалото лято преминахме по билото на Стара планина от връх Ком до нос Емине. Всички бяхме в добра форма и чудесно настроение, заради ясния ден и слънчевото време. С напредването по маршрута излезе вятър, а по-късно разбрах, че поривите му тогава са достигали 80 км/ч. Вървяхме стегнато и щяхме да сме слезли преди смрачаване. Достигнахме в. Мальовица, оттам тръгнахме към Додов връх, обядвахме и продължихме по маршрута. Снимахме се на плочата на Никола Додов и отново поехме над красивите Урдини езера, след което почна полегато качване на в. Дамга. Около 13:30 ч., точно 2-3 пилона преди самия връх брат ми, както вървеше на 10 метра пред мен, падна с лице към тревата и почина на място.

Не спирахме да му викаме „Радо, дишай!“. Водачът успя да се свърже първо с дежурния екип на ПСС, а после и с телефон 112. Свързаха ни с лекар и след уточняващи въпроси започнахме да правим масаж на сърцето и изкуствено дишане. Това продължи около 40 минути.

Мисля, че приятелите ни не спираха само заради мен. За тях е било ясно, че няма пулс от самото начало. Не можехме да повярваме, защото той беше здрав, без никакви оплаквания. След като приехме, че опитите ни да върнем Радо към живота са безуспешни, зачакахме обаждане от ПСС с инструкции какво да предприемем. Местността беше открита, почти нямаше обхват на мобилните оператори, а силният вятър допринасяше за лошата връзка.

Около час след смъртта, около 14:40 ч. от ПСС съобщиха, че екип от отряд „Дупница“ тръгва към мястото и иска отново точни координати, както и информация за числеността на групата. Спасителят ни посъветва жените да слязат и помоли поне част от мъжете да останат, за да помогнат с пренасянето на тялото. По думите му екипът спасители щеше до 3 часа да е на мястото. Аз казах, че ще остана, но мъжете настояха да тръгна заедно с жените. Слизайки надолу, се свързахме няколко пъти с нашите приятели и на въпроса „Дойдоха ли ПСС?“ отговорът беше „Още не“. Притеснихме се – повече от 4 часа след даването на сигнала и уверение, че ПСС идват към върха нямаше никой. Едното момче от групата ми беше дало неговите ръкавици, нямаха достатъчно храна горе, а и духаше все по-силен вятър. Като се движиш, е добре, защото бяхме добре екипирани, но като спреш, е лошо – започваш да замръзваш. А и денят преваляше, слънцето залязваше и във високата планина става истинска зима.

Научихме, че единият човек от нашата група е започнал да измръзва и се е чувствал зле. Затова се е наложило да се движат и да слязат по-ниско. Друг имал херния и не можел да помогне в свалянето на тялото. Обсъждали дали част от групата да не се придвижи към хижа „Рилски езера“. В района на езеро „Сълзата“, към 18:15 ч. , т.е. четири часа и половина след трагедията, забелязали екипа на ПСС. Мястото е отдалечено на 15-20 минути от лобното място. Спасителите продължили към върха, а мъжете от нашата група останали, за да обсъдят как да постъпят двамата, които не могат да помагат. Накрая решили всички да се върнат. Така последвали планинските спасители. Когато наближили, чули телефонен разговор на един от тях и думите „Те са го изоставили“. Това съобщение завладя медийното пространство още същата вечер, а форумите се изпълниха с обвинения. Приятелите ни съдействаха на спасителите през цялото време и наравно с тях са участвали в пренасянето на тленните останки.

Истината е, че в планината трябва да се вземат гъвкави и бързи решения, защото времето е динамично – трябва да се съобразява вятър, температура, светла част, проходимост. Водачът трябва да мисли в този момент за живота на живите – затова изпрати жените надолу, затова и след четири часа и половина чакане са поели с мъжете към „Сълзата“.

Не бива чрез смъртта на брат ми някои да си правят пиар и да се изкарват героите на деня за сметка на други, които са „изоставили“ един обичан от всички нас човек. Аз бях там и видях, че всички постъпиха геройски – и водачът, момчето, което правеше сърдечен масаж, и останалите мъже, които чакаха ПСС четири часа и половина на ветровития връх.

Радо и аз сме щастливи, че познаваме хората, с които тази година направихме Ком – Емине и поставихме рекорд за най-дъждовно минаване по маршрута. Това ни сплоти и сближи – ще останем приятели за цял живот. Чиста ми е съвестта, че не съм изоставила брат ми, както съм сигурна, че останалите край тялото му са направили това, което е трябвало. В планината трябва да се мисли за всичко и най-вече хората да се приберат живи и здрави. 

Мисля, че всички си свършиха работата и помогнаха според възможностите си. Благодаря за усилията на приятелите ни, доброволците от ПСС и лекарите. Единствено бих призовала за повече човечност в подобни случаи и повече уважение към мъката.