Петковден е, честито на имениците
Църквата почита днес паметта на Св. преподобна Параскева Епиватска, наричана от нашия народ и Петка Българска. Имен ден празнуват Параскева, Петко, Пенчо, Петкан, Пеньо, Пенко, Паруш, Петричка, Петкана, Кева.
Народът ни нарича празника Зимен Петковден, защото според вярванията бележи прехода към зимата.
Света Петка се смята за закрилник на дома и семейството. От Петковден започват сгледите на годежите и сватбите, тъй като в народните разбирания светицата е покровител на раждането и плодовитостта, както при хората, така и при животните. Петковден бележи края на земеделската работа – последната есенна сеитба, прибирането на реколтата. До тогава всичката земеделска работа трябва да е приключила, за това и народа казва „ На Петковден ралото да ти е под стрехата”.
На Петковден се правят родови курбани и се месят обредни хлябове. На масата се слага гювеч с овнешко, курбан чорба, сармички с лозови листи, шкембе и ястия с праз.
Св. Параскева Епиватска
Някъде през Х-ХI в. в благочестиво семейсtтво от село Епиват, населено по това време от тракийски славяни, на брега на Мраморно море недалеч от Цариград,, се родила Божията отроковица Параскева. Възпитана в християнско благочестие, от детство, стремежът й бил живот според Господните заповеди, защото знаела, че единственият начин да заживее с Господа е опазването на закона му в пълнота. Положила милосърдието за свое духовно основание.
Онази добродетел, която на дело изпълнява Господнята повеля: “възлюби своя ближен като самия себе си”. Така живеела праведната девица, докато дошло времето да посвети себе си, според единственото си желание, на Господа. Това станало веднага щом починали родителите й. С брат си Евтимий, който също посветил себе си на Господа в епископско служение, раздали имуществото си на бедните и всеки тръгнал по тесния и скръбен път към Господа.
Подвизавала се девицата Господня в преподобнически подвизи първо в родния си град, после в Цариград, сетне в Иорданската пустиня. Както се казва в житието й, “трупала подвиг след подвиг”. Изнурявала плътта си, за да очисти разума и чувствата си от стремежите на плътта, защото добре познавала Господните слова: “само чистите по сърце ще видят Бога”. А това бил единственият й стремеж. Да заживее по дух, подобно на светите ангели, за да се сподоби с лицезрението на Господа.
Залогът за това бил отречението от света, от похотта на очите и сластите житейски. Деянието било помненето на смъртта, монашеския постриг (според някои изследователи светата приела монашески постриг при първото си отиване в Цариград, а според други – в девически манастир в околностите на Иерусалим, където се подвизавала в иноческия чин няколко години преди отшелничеството си) и пустинножителство.
Византийската църква, в чийто диоцез се намирал тогава Епиват, положила грижи за прославата на тази чудна Божия девица, просияла в преподобнически подвизи. През ХII в. един патриаршески дякон в Цариград написал първото й житие.
До 1231 г. мощите на преподобната се намирали в местната църква на съседно на Епиват градче, където светицата, според първото й житие, била почитана “като изцелителка и покровителка на бедните”. Сетне, подтикнат от благочестиви подбуди, българският цар Иоан Асен II и улеснен от благоприятни политически обстоятелства, пренесъл светите й мощи като най-ценно съкровище в старопрестолния Търновски град.
Три години след това, когато Срацимировата държава паднала под османска власт, мощите на св. Параскева били отнесени в Белград. А и след неговото падане отново били занесени в Цариград. Оттам благочестивият молдовски владетел от български произход Василий Лупу пренесъл мощите в град Яш, столица на тогавашното Молдовско княжество, днешна Румъния. Това станало, според положения надпис, в храма “Свети Три светители” на 13 юни 1641 г. На 27 декември 1888 г. мощите на света Параскева биват пренесени в новата митрополитска катедрала на града “Сретение Господне”, където почиват и до днес.