Началото на руската църква IX–XII век и ролята на българския фактор

В цялата хилядолетна история на руската църква съществува една неразрешена до наши дни интрига: кой е първият руски митрополит?

Как фактически и под чие църковно върховенство е започнало изграждането на църковните институции?

Какъв е механизмът и каква е ролята на бурното разпространяване на новата църковна книжнина на достъпен за местното население език?

Как в тези тектонични процеси се вмества завладяването на земите на Първото българско царство от Византия. Във взаимодействие с отрядите на Киевския княз Светослав - баща на покръстителя княз Владимирир, а по-късно с участието на самия Владимир (получил за съпруга „багренородната“ сестра на император Василий Втори Българоубиеца)?

Началото на руската държавност не е поставено в края на X век, когато княз Владимир приема християнството, а от скандинавецът Рюрик в средата на IX век, който основава древноруската княжеска династия. Но именно християнизацията представлява водоразделът за появата на съвременните форми на руското национално самосъзнание.
Приемането от Владимир на християнството, с което фактически започва историята на руската църква като канонически организъм има своята предистория, която е сложна и противоречива.

В средата на IX век, един век и половина преди покръстването на Владимир, по времето на знаменития константинополски патриарх Фотий, през 865 г. е извършено покръстването на българите и на българското царство.

Във връзка с подготовката на Вселенски събор по това време константинополският патриарх Фотий (изтъкнат книжовник и протогонист на антилатинската каноническа полемика) разпраща до всички източни църкви циркулярно послание.

В него той закономерно отбелязва покръстването на българите, като епохално събитие защото като непосредствен съсед на Византийската империя на Балканите, българското царство воюва често с ромеите.

Наред с това патриарх Фотий упоменава в посланието и за християнско-мисионерските усилия на Константинопол, насочени към „дивия, езически и свиреп народ „Рос“, който неколкократно застрашава византийската столица Константинопол. (Първият поход на руски флот под стените на Константинопол е от 860 г).

Фотий отбелязва, че посланици от народа „Рос“ са пристигнали в Константинопол с прошение да приемат християнската вяра и да им бъде изпратен епископ. И по данни от други източници през 866-867 г. Константинопол изпраща епископ, което историците метафорично наричат „първо покръстване на русите“.

Но опитът за учредяването на нова архиепископия не трае дълго, защото през този период не съществува единна руска държава.

Възникнали са огнища на държавност основно по поречието на Днепър около Киев и около Новгород. С Константинопол по това време контактува южното Киевско княжество. Но на рубежа на IX и Х век войнствени дружини на северните князе, родственици и наследници на Рюрик извършват поход на юг. Превземат Киев и създават основа за единна древноруска държавност от Балтика до праговете на Днепър. В хода на тези междуособици първоначалните прояви на гръцкото християнство по средното течение на Днепър са пометени. Показателно е, че историците и археолозите не установяват до наши дни никакви материални следи от това първоначално християнско присъствие по руските земи.
Следващ епизод във византийските анали, който засяга християнизацията на Русия е покръстването в Константинопол на княгиня Олга – бабата на княз Владимир (през 945 или 957 г.). Въздигната от църквата в сан първоапостол - предтеча на християнизацията.

След като лично приема кръщението княгиня Олга предприема определени усилия за установяването в Киевското княжества на някаква форма на църковна организация. Изходните данни за това обаче са смътни и противоречиви. Но е исторически достоверно, че княгиня Олга е търсила съдействие също и от императора на Великата римска империя Отон Велики за приемане на християнството. А според летописите нейният син – княз Светослав, баща на княз Владимир, отказва да се покръсти защото срещу него „щяла да въстане дружината му“. Всъщност причината е в това, че Светослав е не само е съюзник във войните на Византия против Първата българска държава, но в определен период се опитва да застраши с военен поход и самия Константинопол.

Основа върху която историците градят знанието за този период от руската държавност е първият летописен кодекс „Повест за отминалите години“ (названието носи смисъла на „временните“ – предходните години преди „свършека на света“). Но най-ранния достъпен сборник на тези летописи е от XII век и то в значително по-късни преписи.
Летописните данни, които отбелязват, че княз Владимир приема християнството през 988 г. и поставя началото на покръстването на Русия обаче съдържат съществено противоречие.

Тези събития са описани много подробно: как Владимир е бил покръстен от епископа в Корсун – гръцка колония на Хераклийския полуостров в юго-западното крайбрежие на Крим, как се жени за сестрата на византийския император Василий Втори - Българоубиеца, как гръцки свещеници от Корсун покръстват киевски велможи и как по-късно Владимир покръства Новгород.

Но руските летописи не съдържат никакви данни за пристигането за християнизацията в Киев на византийски епископи. Както за името и дори само за църковния сан на изпратения евентуално от Константинопол първосвещенник. Нито за първоначалното учредяване на митрополия, която би следвало да направлява и упражнява покръстването и да ръководи създаването на църковната йерархия.

Други съвременни и по-късни източници също запазват пълно мълчание по тези ключови църковни обстоятелства.Източниците превъзнасят княз Владимир като равноапостол, сравняват го с Константин Велики, императорът, който въвежда християнството като официална религия в Римската империя. Изтъкват, че Владимир се допитвал и съвещавал с епископи. Но кои са били тези епископи, от къде и как са се оказали в Киев и ако е имало епископи, кой митрополит ги е ръководил – няма данни.

Тази загадка остава неразрешена от историците и до днес. Въпреки, че възниква на вниманието на църковни дейци и на историци и е вълнувала просветените в Русия още във време, когато историческата наука там не съществува.

Векове наред отговори се търсят в Църковния указ (с най-стар препис от средата на XI век ) на княз Владимир за даряването на построения от него в Киев първи християнски храм - Десетичната църква (посветена всъщност на „Пресвета Богородица“).

Тя е осветена през 997 г. и чрез указа князът дарява една десета част от своите доходи за нуждите на църквата. За строителство на храмове, за обучението на свещеници, за учредяването и за поддържането на църковни просветителски школи, за преписването на църковна литература, за изработването на църковна утвар.

Този устав е достигнал до нас в огромен брой преписи, най-късните от XVII век. Сред тези преписи се очертават две големи групи. В едната от тях името на митрополита, на когото фактически княз Владимир дарява десятъка за да се разпорежда със средствата е Михаил, „доведен от него от Константинопол“.

В друга групи преписи обаче името на митрополита е Леонтий. Което говори за догадки, закрепени в преписите без пряка връзка с фактическото положение, останало неизвестно за съставителите.

За по-голяма практичност, през втората половина на XVI век тези две традиции се обединяват и следващите преписи твърдят, че първият митрополит от Константинопол е бил Михаил, но той скоропостижно починал и е бил наследен от Леонтий.

През XIX век, с появата на първите научни трактати за историята на Руската църква тази теория се обогатява с допускането, че Михаил всъщност е бил този митрополит, за когото патриарх Фотий загатва, че е бил изпратен в земите „Рос“ един век и половина преди фактическото покръстване. Следователно Леонтий е канонически първият гръцки митрополит, който княз Владимир получава от Константинопол в края на X век. Тази гледна точка на високата църковна академическа наука обаче е отхвърлена напълно от следващите проучвания.

Поврат в тях бележи труда на Михаил Дмитриевич Присьолков от 1912 г. „Киевската Русия X-XII век“.

Той разгръща научната хипотеза, че по времето на княз Владимир действително в Киев не е имало митрополит от Константинопол. Според Присьолков, митрополитът и епископите, които провеждат покръстването са били приети от княз Владимир не от Константинопол, а от Българската църква в западните земи на Българското царство и от просветителската школа с център в Охрид.

Обосновката е, че княз Владимир не е успял да договори благоприятни условия за покръстването с Константинопол и за това се е възползвал от църковния център в Охрид, където богослужението повече от век вече се извършвало на говорим от местното население „славянски“ език.

По това време в Охрид функционира патриаршеска катедра, наследница на българските патриарси от Първото Българско царство (автокефалната българска патриаршия съществува до завоюването на България от Византия през 1018 г.).

Според Присьолков, едва при Ярослав Премъдри, който залага през 1037 г. основите на митрополитската църква „Света София“, в Киев пристига митрополит от Константинопол и закономерно по-късно гръцкото духовенство заличава всички следи от този първоначален „български епизод“ в руската църковна история. И с това се обяснява „загадъчното мълчание“ на руските летописи по този деликатен въпрос.

Научната теория на Присьолков получава широко разпространение в дореволюционна Русия и сред руските емигрантски църковни среди в Западна Европа по-късно. И по специално сред богословските кадри на Руския православен институт в Париж - до петдесетте години на миналия век.

Белгийският медиевист Ернст Хонигман обаче внася нов момент в историческата дискусия за първата митрополия в Киев като публикува през 1942 г. в САЩ неголямо изследване за първоначалното устройство на руската църква.

Неговата хипотеза се базира на списъци на митрополиите на Константинополската патриаршия от ранното средновековие, които непрекъснато били актуализирани, и то както се счита по времето на Хонигман - в хронологичен порядък.

Сред тях се появява и Руската митрополия, която заема шестдесета позиция. След руската, в тези списъци стои Аланската митрополия (в Северен Кавказ, територии населявани от предците на днешните осетинци). А до скоро науката считаше, че първото споменаване на Аланска митрополия в историческите документи е от 997 г. От което следва, че с покръстването на Русия през 988 г. руската митрополия закономерно заема по-предна позиция в посочените църковни списъци и следователно наистина първият митрополит в Киев е била изпратен от Константинопол.

Постепенно тази теория приема господстващо положение сред научните и сред църковните среди и е канонизирана в съвременната Православната енциклопедия, чието допълване все още продължава.

Стройността на тази теория обаче рухна през 2005 г., с това че при археологически проучвания на Алански храм в Кубан (Северен Кавказ) беше разкрита добре съхранена паметна плоча от X век с ясно читаем и еднозначно датиран от 965 г. надпис на гръцки.

Той указва, че храмът е бил посетен от византийски посланик за освещаването му, което било проведено от митрополитът на Аланската митрополия Теодор. Което еднозначно оборва схващането, че Аланската митрополия е била основана през 997 г., а в действителност това е станяало много по-рано - през 965 г. Годината, в която покръстителят на Русия княз Владимир е бил все още „невръстен младенец“ в пелени и следователно допускането, че Киевската митрополия предхожда учредяването на Аланската и за това има предно положение в посочената хронология в църковни списъци - е несъстоятелно.

По тази причина в настоящия момент въпросът за първоначалната църковна организация по руските земи остава заплетен.

Преобладаващият в днешна Русия съвременен прочит на тази интрига се базира на друг рядък исторически източник – Трактат за преназначаването на византийските епископи. В него се указва, че по време на управлението на император Василий Втори „Българоубиеца“ митрополитът от Арменска Севастия в източна Мала Азия -Теофилакт е бил преместен в земите „Рос“. Това не означава, че той е първият митрополит в Киев, но свидетелства, че до смъртта на Василий Втори през 1025 г. такъв митрополит от Византия е бил изпратен в руските земи. Тоест вероятно при управлението на княз Владимир, който умира през 1015 г.

В част от съвременната руска православна историческа наука понастоящем се оформя схващането, че действително непосредствено след покръстването през 988 г. в Киев не е имало митрополия и митрополит. Най-изтъкнат представител на тази научна хипотеза е Александър Василиевич Назаренко.

Основните идеи върху които се гради тази хипотеза са следните:

Исторически е доказано, че княз Владимир построява първия църковен храм в Киев – Десетичната църква и с нарочен указ я дарява с десета част от своите доходи.
Но Десетичната църква не е митрополийски катедрален храм. В Киев това е строената по-късно катедрала „Света София“. А самата Десетична църква е осветена и по-късно функционира като семейна църква за княза и за неговата византийска съпруга. Като княз Владимир я дарява с десета част от своите доходи именно защото по това време митрополит в Киев действително не е имало. Все още.

От това следва, че след приемането на християнството от Владимир по някакви причини за дълъг период не е била установена църковна организация.
Допуска се, че многозначителното мълчанието на първоизточниците по въпроса за първия митрополит в Киев отразява всъщност реалната действителност – проявила се е задръжка в учредяването на митрополия.

Правдоподобното обяснение е свързано с това, че княз Владимир и Константинопол не са постигнали пълно съгласие именно за статута на руската църква и от какъв ранг следва да бъде гръцкото църковно върховенство в Киев.

По времето на патриарх Фотий в Киев е бил изпратен просто епископ. Княз Владимир обаче прекрасно е знаел, че признатата от Константинопол църква в България е автокефална и се оглавява от собствен патриарх, канонически равен на константинополския.

Още повече по време на покръстването българските царе не състоят в никакво династическо родство с византийските „вселенски“ императори.

Максимумът, който постигат българските монарси в това отношение е династическия брак на цар Петър с внучката на узурпатора на византийския престол Роман Първи Логопин.
А Владимир се жени за „багрянородна принцеса“ – сестра на императора. Същата принцеса, която императорът на Великата Римска империя Отон Първи сватосва неуспешно за своя син. Всъщност този брак е израз на признателност за това, че княз Владимир изпраща войски, които потушават метежа на узурпатора Варда Факи и спасяват династията на Василий Втори от гибел.

Вероятно именно нерешените съображения за ранга на църковната йерархия в Киев са предопределили това, че Константинопол не изпраща митрополит непосредствено след покръстването. Защото е настоявал той да бъде канонически подчинен на константинополския патриарх. А този въпрос е бил решен едва в края на управлението на Владимир и е намерил отражение в посочения Трактат за преназначаването на византийските епископи.

При тези обстоятелства лично князът е бил принуден да решава и организира редица въпроси по въвеждането на новата вяра, без да се опира на църковна йерархия от Константинопол. За изграждането на храмове, за подготовката на свещеници, за разпространяването на книжовността и за организиране на просветителски центрове.
Представата, че за Византийската църква е било естествено да толерира и практикува богослужението в отделните митрополии на езика на местното население е дълбоко погрешна.

Българската църква получава богослужението на български благодарение на просветителската дейност на Св.Св. Кирил и Методий, които създават азбуката и превеждат основните канонически книги за мисията им в Моравия.

Но след завоюването на Първото Българско царство през 1018 г. политиката на Константинополската църква по българските земи се фокусира върху насилственото погърчване чрез изземването и унищожаването на църковните книги на „църковно-български език”, чрез назначаването на гръцки йерарси и чрез пълното подчиняване на богослужението в България на Константинополската патриаршия.

Александър Назаренко счита, че именно поради тези обстоятелства Владимир не е бил в състояние да получи от Константинопол цялата необходима инфраструктура за богослужение на „църковно-славянски“ език.

За това Владимир търси самостоятелно решение. И в това отношение българският фактор изиграва решаваща роля.

По времето, когато все още не е имало гръцка митрополия, а Владимир вече е действал като покръстител и принудително - като организатор на църковния живот, българските църковни книги и българският клир имат изключителна принос за вкореняване и за разпространяването на християнството по руските земи.

Историческата наука е доказала, че от българските земи постъпват цял корпус от вече преведени и преписани на „църковно-славянски“ богослужебни книги в значителни количества.

Допуска се дори, че библиотеката на българските царе и на Българската патриаршия, която в процеса на унищожаването на Първото Българско царство е била завладяна от Византия след седемдесетте години на Х век, по-късно попада в Киев.

Но дори това да не е напълно точно, самият Владимир като съюзник на гръцкия император активно участва във войните на Византия против България през деветдесетте години на Х век и в самото начало на ХI век. И е естествено неговите войски да са пленили не само материални трофеи, но и многобройна богослужебна литература и най-вече български свещеници и просветители на български език.

И в това отношение разкопки в района на Новгород разкриват впечатляващи обстоятелства.

Сред богатата колекция от записи върху кора от бреза (известни в науката като „брезови грамоти“) бяха открити и дъсчици, датирани от епохата на Владимир с восъчна повърхност за първоначално обучение в грамотност. На една от тях с добре съхранен восъчен слой беше разчетено и написаното – текст от два псалма на Светото писание. Поразителното е не, че в началото на XI век край Новгород е преписвана „восъчна библия“, а това че при обучението в четмо и писмо са ползвани именно канонически текстове.
Тази находка свидетелстват за развърната широка просветителска дейност по руските земи още в зората на усвояването на новата вяра. И най-важното във връзка с това обстоятелство е напълно достъпният за местното население богослужебният език.

Самите „брезови грамоти“ (до момента са открити над 1600, датирани за периода от XI до XV век) представляват кратки, в мнозинството от случаите лични съобщения от типа на съвременните SMS. Тяхното многообразие свидетелства не само за масовата грамотност сред населението.

В началото на повечето „брезови грамоти“ авторите чертаят кръст, с което се самоидентифицират като християни. Това доказва неразривната връзка на новата религия с грамотността, която не се ограничава до високото съдържание на каноническите текстове, а масово навлиза в битовото ежедневно общуване.

Александър Назаренко вижда величието на подвига на княз Владимир не само в приемането на християнството, но и за това, че той реализира редкия исторически шанс да се опре на утвърдения в Първото Българско царство богослужебен език и писменост.

Според него именно тези обстоятелства предопределят зараждането и фиксацията чрез писмени форми на напълно достъпен език на личностното и духовното самовъзприятие по руските земи и историческата идентификацията на държавата. Без този исторически процес да бъде подложен на деформации от чужди езици и куртура, та била те и християнски, но с гръцки или латински координати.

Б. ред. - Текстът е готвен по лекции на Александър Василиевич Назаренко – главен научен сътрудник на Института по обща история на Руската академия на науките, ръководител на Центъра по история на религията и на Църквата към Руската академия на науките.