Как се гаси пожар в Рила? Един доброволец разказва

"Телата болят, сърцата летят" - с тези думи Атанас Йорданов описва еднодневната си борба с огъня над Рилския манастир, който пламна на 23 юли. Според него самата мисъл, че си бил полезен, те кара да се чувстваш добре и крепи тялото ти. Но физическите болки понякога наистина са силни. 

Атанас е един от доброволците, отишли да помагат в гасенето на пожара, избухнал на 23 юли над Рилския манастир. Сам признава, че досега никога не е изпитвал желание да бъде доброволец, нито при наводненията в Мизия, нито при тези във Варна. Когато прочел, че гората над манастира, в който е бил покръстен като бебе, гори, сърцето му му подсказало, че е време и той да помогне. 

                                Снимка: Атанас Йорданов

Така, ровейки се в социалната мрежа случайно попаднал на коментар от своя познат Антон Гичев, публикуван в групата "Народна гражданска защита". Антон също е доброволец, само че с повече опит. Двамата се свързали и бързо се организирали. Разбрали се да тръгнат в събота вечерта, да преспят в Рилския манастир и в неделя да тръгнат на мисия. 

Пристигнали в манастира около 23:00 часа, настанили ги в едно спално помещение с Доброволното формирование „Пловдив 112” - младежите от тази група имали опит и били теоретично подготвени, а сред тях имало и жени - жени, които по нищо не отстъпвали на мъжете, били точно толкова нахъсени и амбицирани, колкото и представителите на силния пол, а когато дошло време за борбата с огъня жените изминали повече път и се справили по-добре с част от задачите. 

Рано сутринта, още преди изгрев слънце, няколко групи тръгнали навътре в планината. Всяка се състояла от около 20 души, имала своя цел и мисия и по един или двама водачи. 

Антон, Атанас и останалите хора в тяхната група тръгнали навътре в гората, а целта била да изминат около километър, за да стигнат до било, където фронтовете се разделят на западен и северен. Те поели западния, образували жива верига, като се разположили на 3 метра един от друг по границата на вече овъглената трева. Всеки от тях бил оборудван с лопата в ръка, а крайната цел била да не допуснат огънят да обхване и другата, незасегната част от гората.  

                                Снимка: Атанас Йорданов

Дали им и две мисии. Първо Антон и Атанас се върнали назад по пътя, по които били дошли. Изпратили ги там, за да изчакат трима пожарникари, натоварени с 8 раници тип мешка, които след това да напълнят с вода и така да изгасят част от горящата природа. Пожарникарите носили и устройство за пръскане, а доброволците ги чакали близо час. И тъй като били само двама се редували кой ще седи на сянка и кой ще чака на слънце. Пожарникарите дошли, а първата мисия вече била завършена успешно.

Така групата тръгнала по пътя на втората задача. Отишли до един мини водопад, където трябвало да напълнят мешките. Теренът до там обаче бил неприятен - хлъзгав, с много растителност, неравности и дупки. Стигнали до въпросния водопад, където се опитали да напълнят мешките с ръце - задача, изискваща твърде много време и усилия. В този момент намерили малка вадичка и освен, че напълнили 8-те раници, доброволците успели и да се освежат. "Това беше подаръкът на планината към нас. Дари ни с този водопад", разказва Атанас.   

С наличната вода трябвало да потушат един голям дънер - приоритет номер 1 за групата, тъй като в това си състояние - паднал на земята, горящ, подпиращ се на няколко клона, дънерът се превърнал в запалима бомба. Без опасност от взривяване, но пък можеща да изпепели голяма част от негорящата гора. На място, където склонът е над 50-60 градуса, силата и скоростта, с която дънерът може да тръгне надолу, е неконтролируема. И тази мисия обаче била успешна. 

                                Снимка: Атанас Йорданов

И тук след изкачването, няколкочасовата работа високо в планината под силното слънце и след двете успешно свършени задачи дошъл ред на слизането. При изчакването адреналинът помага, отборният дух също, фактът, че се се наспал и си закусил допълнително дава сила, но тежката работа горе и липсата на храна и вода определено превръщат пътят надолу в цяло предизвикателство. "Имаше моменти, когато съм слизал буквално с гръб към склона и с петите надолу, защото вече възглавничките на краката ми не издържаха на натоварването", разказва Атанас.

Атанас дава и няколко съвета към доброволците. Най-важното според него е те да са подготвени и физически, и психически. Важно е и емоцията да не надделява над разума. Всеки доброволец трябва да пази себе си, защото от никой не се очаква да пази някой друг или пък да бъде пръв на огнената линия. Всеки тръгнал да се бори с природата трябва да е наясно какво прави, за да не се получи ситуация, в която четирима специалисти да се занимават с него, сваляйки го надолу с носилка. Дисциплината също е от огромно значение. Хубаво е да се слуша само един и това да е водачът на групата, идеите са добри, но само тогава, когато са търсени. 

Дългият панталон, шапката, очилата, светлите дрехи, ръкавиците и обувките с висока подметка и високи до над глезена също са от задължителните неща, с които се тръгва на такива акции. Компактната раница, в която да има достатъчно храна и вода, разпределени разумно за целия ден, някои лекарства, крем против изгаряне и против насекоми също са сред задължителния асортимент. Препоръчително е доброволците да имат и марля за лицето, тъй като от прахта дишането става затруднено. 

Всеки здрав човек може да отиде и да помогне, хубаво е обаче да прецени какво му е необходимо и дали ще може да се справи с условията, дали ще може да понесе слизането, изкачването, престоят и работата. Никой не трябва да забравя, че планината е огромна, а ние сме твърде малки пред нея и ситуацията може да стане опасна изведнъж. Затова и място за оплакване в подобни ситуации няма. 

Планината обаче има нужда от доброволци. А ние имаме нужда от природа, така че единственото, което можем да направим, е да се опитаме да я спасим.  

В гасенето на пожара над Рилския манастир се включиха десетки доброволци. Част от тях планинари, а други не. Част от тях с труд, а други с провизии. Важното обаче е, че всички са били отбор, отбор с кауза и то важна, не за някой, а за всички ни. 

А най-важното в доброволческия труд е да го почувстваш, да го направиш от сърце, а не, защото така трябва, да го превърнеш в мисия на живота си, а не в дълг към родината.