Гласуването по интернет: нож в гърба или признаване на реалностите?
Д-р Георги Методиев, хоноруван преподавател в СУ "Св Климент Охридски" с опит в областта на сравнителния институционален анализ и стратегическото планиране.
Едва 26 939 гласували в чужбина. Изборни неуредици у дома. Силни гласове започват да питат – трябва ли ни интернет гласуване? Трябва ли ни пряка демокрация?
Историята на военното изкуство ни показва, че фронталната атака не е най-подходящата стратегия за надмощие над противник, разполагащ с превъзхождащи сили. Много по-голям успех в този случай бележат пълководците, използващи коварство, заблуда и други тактики, внасящи объркване и смут в редиците на опонента. И ако войната е продължение на политиката с други средства, то трябва да се замислим, че в българската политика военните и политическите средства твърде често съвпадат.
С горните редове нямаме предвид рейдовете на Волен Сидеров върху студенти и търговски павилиони на броени метри от централата на МВР. Нападенията на „бялата златка“ успешно прикриват едно друго покушение, което се извършва от няколко месеца, а именно покушението върху пряката демокрация и онлайн гласуването в България. Нека си припомним само пет от множеството техники за саботаж, който бяха използвани през последните месеци:
1. През лятото депутатите от управляващото мнозинство не гласуваха собствените си поправки в Закона за прякото участие на гражданите в управлението за намаляване на прага за валидност на националните референдуми до 40% от имащите право на глас българи. В случай че беше прието първоначалното предложение, референдумът тази неделя щеше да е валиден, ако бяха гласували около 2 743 321 човека – с над 700 000 гласа по-нисък праг от сегашния. По-ниският праг вероятно щеше да мотивира повече хора да участват тази неделя, което пък щеше да покачи избирателната активност.
2. Освен високия праг на валидност, депутатите сключиха допълнителна застраховка „невалиден референдум“. По партийни съображения не допуснаха двата въпроса за задължително и мажоритарно гласуване, а това намали атрактивността на допитването.
3. Предизборната кампания премина изцяло под знака на местните избори, а спорадичните гласове в подкрепа на онлайн гласуването бяха заглушавани с абсурдни по своя смисъл доводи от типа „ще ви откраднат IP-то“.
4. Денят на изборите бе белязан от множество процедурни неуредици, които без съмнение попречиха на част от хората да пуснат бюлетината си и за референдума.
5. Професионални хакерски атаки ограничиха достъпа до сайтовете на ЦИК, МВР, ГРАО. Профилите във фейсбук на кадърни журналисти, застанали с имената си в подкрепа на електронното гласуване, бяха залети с вируси. Услужливо и бързо още в деня на референдума тези събития бяха интерпретирани като свойствени за гласуването по интернет – в случай, че някой гражданин се престраши да отиде на опашката пред урната и да пусне бюлетина.
След провеждането на подобна координирана и добре организирана атака не бива да се изненадваме, че едва 31% от имащите право на глас граждани участваха в референдума.
Учудващото е, че обреченото допитване въобще успя да се състои и достигна до такива нива на участие
Трябва ясно да си дадем сметка, че сериозните опити за цялостен провал на гласуването по интернет тепърва започват. Нашата пиеса в момента се намира в увертюрата. Все още не сме се запознали с всички действащи лица, техните истински намерения и поведението им в развръзката. Следователно внасянето на законопроект за електронно гласуване в НС съвсем не гарантира неговото успешно приемане. Напротив, процесът попада в ръцете на хората, които са може би най-заинтересувани от неговия провал. Защото по същество интернет гласуването е идея за промяна на политическото представителство в България. Но трябва да знаем, че не съществува унифицирана система за онлайн гласуване, която можем механично да пренесем в България. Ние трябва да изградим собствена система и ако направим това кадърно, електронното гласуване наистина ще повиши избирателната активност, ще понижи процента на невалидните бюлетини и ще намали относителния дял на купения вот. Но ако бъде изградено лошо – онлайн гласуването ще се превърне в удобен инструмент за търговия с гласове или в зле функционираща система, която отблъсква хората. Малко като сегашната система на хартиени избори, която продуцира сцените на човешка мизерия, които видяхме в столичната зала Арена Армеец.
И ако досега статуквото целеше постигане на невалиден референдум, тепърва започват опитите за дискредитиране на електронното гласуване по същество.
За да е успешна една система за дистанционно гласуване, тя трябва да притежава поне няколко отличителни характеристики: 1) да е надеждна и сигурна за всички; 2) да е прозрачна: кодът да е отворен и да е достъпен за проверка в интернет; 3) да предоставя независима верификация на подадения глас (т.нар. end-to-end системи за онлайн гласуване); 4) техническа възможност за вторична проверка на идентичността на гласоподавателя – например чрез изпращане на код за проверка на мобилния телефон, за да се предотврати изборната търговия с електронните карти за гласуване; 5) да е изградена в широко партньорство с българските специалисти по информационни технологии, така че да се отчете нашият сериозен опит в тази сфера.
Към тези характеристики могат да бъдат добавени и редица други, но тяхното съблюдаване ще определи дали онлайн вотът ще бъде успешен или просто ще заприлича на традиционните български избори. Към момента нямаме особено много поводи за оптимизъм, защото хората, които подготвят традиционните избори, ще бъдат отговорни и за въвеждането на електронното гласуване. А по света не съществува държава, която успешно е въвела електронното гласуване и същевременно да не е в състояние да организира нормалното притичане на хартиените си избори.
За момента само ГЕРБ и Реформаторският блок са заявили подкрепата си за онлайн вота, но техните групи не включват дори и половината депутати в Народното събрание. Партиите, разчитащи на анти-западни електорални ядра, които се мобилизират чрез полулегални механизми, са наясно, че те ще са големите губещи от електронното гласуване и вероятно ще направят всичко по силите си за неговото обезсмисляне.
Но не бива да се изненадваме и да обвиняваме партиите, защото е съвсем разбираемо те да са по-заинтересовани от успеха на представителната демокрация, а не на пряката. Първата е отговорност на партиите, а втората на нас, гражданите. И понеже така се случи, че електронното гласуване се превърна в рожба на пряката демокрация, гражданите имаме голям дълг към неговото успешно израстване. Това е причината отсега нататък да упражняваме постоянен контрол върху действията на парламентаристите по отношение не само на онлайн вота, но и на всички аспекти на модернизиране на цялостното изборно законодателство. За да не се окаже, че след няколко години получаваме не така желания сигурен и удобен интернет вот, а нашенския си организационен хаос, претворен във виртуалното пространство.