Децата на Украйна: Краснопис в немирно време

„Доброго ранку, сьогодни на уроци украинскои мови ми продовжимо з вами вивчати роздил речения…“ (добро утро, днес в часа по украински език ние с вас ще продължим да изучаваме раздела изречения). Гласът идва от високоговорителчетата под дисплея на телефона и принадлежи на Марина Андреевна, учителка от украинския град Николаев в Украйна. Целият и учителски стаж е минал в училището, в което преподава. Класът на 9-годишната Аня е последният, преди класната да се отправи догодина на заслужен отдих, странен евфемизъм за пенсионирането.

Сега Марина Андреевна я няма в Николаев. Потърсила е убежище от войната някъде в Западна Европа. Третокласничката Аня пък е с майка си в Шумен, в България. Заради Аня и за съучениците и, пръснати из България, Полша, Западна Украйна и къде ли не, са усилията на учителката. Войната ги е разпръснала, събира ги училището. Дори в условията на война Украйна не позволила на деца и учители да „мързелуват“ повече от месец.

„На 24 февруари прекратиха занятията в училище. При нас дойде войната. Този ден никога няма да го забравя.“ – разказва Лена, майката на Аня. „Събудих се от някакви вибрации, бу-бу-бу. Отворих очи, влязох в кухнята, погледнах през прозореца – летяха самолети. Седнах. Поседях. Гледам онлайн групите, имаме такива по жилищните райони, за обсъждане на битови въпроси – питаме се: вие чухте ли? Да чухме. Някой чул, че щяло да има учения на тая и тая дата. Не, казват, няма нищо подобно. Погледнах новините, Путин говори „ние сме принудени да вземем такова решение, длъжни сме да го направим…“ Какво е длъжен да направи? Седя и гледам в едно място така 10 минути, когато звънна деверът ми, военен. Казва ми: Лена, събирай багажа и тръгвай. Ама къде? Някъде извън града.“ – разказва с кинематографични подробности майката на Аня.

Лена вдигнала дъщеря си и в 4.30 излезли от дома си. Позвънила на майка си, а тя пък облечена стояла "върху чантите", не смеела да звънне първа. Попитала само: какво да правя? Дъщерята прибрала и майка си и трите се насочили към изхода на града към село Степовое, при свекървата. До 6 март останали на село. След това Лена поела  към България. Взела със себе си и още една николаевчанка – Света и 8-годишния и син Влад. „Успях да направя така, че моето дете да не чуе ракетите и бомбите. А Влад, когато дойдохме тук в България в първите дни търсеше къде е убежището. Детето беше чувало всичко това, спали са в коридора, крили се в скривалища."

С избухването на войната учебните занятия били прекъснати за месец. Месецът минал, голяма част от учениците вече ги нямало в страната или в градовете, в които живеят. Тогава просветното министерство свирило сбор: започваме възстановяване на учебния процес. Директорите с помощта на учителите издирили родители и ученици, за да видят кой какви възможности има да учи онлайн. Заповедта заварила Марина Андреевна, в страна в Западна Европа, където са децата и. Още на 1 септември в първия клас с новия си випуск направила група във вайбър за по-лесна комуникация с родителите. Така сега ги намерила пръснати из Украйна и Европа. Избрали са уроците да са по вайбър. Учителката записва видеоклипове, показва с химикалката, а ръкописът и е като в специализиран курс по краснопис – равен, изящен – такъв трябва да го предаде и на децата, нищо, че е война.

Домашни в класа на Аня няма. Но не навсякъде е така. При нас домашните са по всеки предмет и много интензивно, разказва Наталия, майката на 14-годишната Полина. Наталия е бесарабска българка и няма как да не се усмихнеш като гълчи (говори) как за Великден прави „пекъну зели с мисирка“. Та, във Втора езикова в Одеса, където учи Полина домашните със всички строгости на учителското изкуство. Дори по трудово. „Ама има неща, които не можем да направим, защото нямаме материали. Сега за Великден обаче имаха задача да боядисат яйца, Полина боядиса, засне как става, изпратихме, получи 12 бала.“ – обяснява Наталия. От 2000 година това е най-високата оценка в Украйна, нашата пълна шестица. Не могат да избягат от домашните и Максим и Влад, които са в пети и трети клас в училище номер 100 в Одеса и също учат онлайн от Шумен. В училище номер 100 са останали само част от учителите, тези, които имат синове на донаборна възраст и момчетата не могат да напуснат страната. Останалите както Марина Андреевна преподават или от Западна Украйна, или от Европа.

„Учителката ни по английски е там, в Николаев, а знаете, атаките срещу града сега не стихват. Тази седмица трябваше да има час, обади се: "Тук обявиха тревога, трябва да слизам в скривалището“ и нямаше час.“ – предава военновременната ситуация на учебния фронт Лена.

Засега голяма част от майките на ученици в Шумен са избрали дистанционното обучение в досегашните им училища в Украйна. Украинските власти са дали право на избор – дистанционно обучение, паралелно обучение – дистанционно и в местно училище, или само в местно училище. Всички се надяват войната час по-скоро да свърши, да се приберат в Украйна и да започнат там следващата учебна година. Но, ако това не стане, ще запишат децата и в България, паралелно, за да не ги лишават от социалните контакти с връстници.

Майките сутрин учат заедно с децата, после помагат като доброволки в Центъра за подкрепа на украинци, организиран от Евангелската методическа църква в Шумен, включват се в часовете по английски, ходят заедно с децата на уроци по български, някои и на работа. На Аня българският и се отдава доста по-лесно, отколкото на майка и. Детето има дарба, интуиция и превежда дори изречения, които чува за първи път. И подсказва на майка си.

Наталия набляга на числата и числителните. Важно е, защото е започнала работа като касиерка в супермаркет в Шумен и трябва да може да казва на клиентите цените. Сега търси помощ от съседната каса. „Много ми е трудно на български това „сорок“ (40) че-те-ри-де-сет…“, ядосва се Наталия, която иначе „гълчи пу български“.