Бежанците в София умират от глад

Късно вечерта в петък ми се обади Евгений Дайнов. Една негова студентка - Мириам с баща сириец, събрала голямо количество помощи за бежанците и се търси някой, който да ги прекара. Както всеки път в такива случаи всички се сетили за форума OFFRoad-Bulgaria.com.

По нощите в петък срещу събота се уговорихме, дойдохме с 4 джипа и натоварихме дрехите.

В София има 2 дома за бежанци - във Враждебна и на Военна рампа.

На мен ми се падна да карам към Военна рампа - по-хубавия от двата бежански лагера.

Бежанците са настанени в набързо ремонтирано старо училище. Военна рампа е полуизоставена индустриална зона, на километър от училището няма нищо - нито кафене, нито магазин, нито някаква зелена площ.

На бариерата стоят десетина деца. Усещат, че щом идват коли ще има някакво дарение, но нито едно не прекрачва бариерата. Дисциплината, която по някакъв техен начин са си наложили, е впечатляваща.

Вътре в двора е като в голямо междучасие. Повечето от бежанците са жени и деца. Почти всичките са кюрди. Вероятно кюрдският им произход е и причината толкова да държат да прескочат Турция. Много по-светли, отколкото очаквам. По осанката, по поведението, си личи, че много от тях са имали висок социален статус и никак не се вписват в негативната представа, която сме си създали за бежанците. Няма нито едно фередже. Жените са със съвсем европейски вид.

Лагерът се пази от кола на жандармерията и няколко жандармеристи. Питаме ги дали има къде да складираме дрехите. Казват ни, че физкултурният салон, който досега се използвал за това, се чисти, за да се настанят още бежанци. Но да хванем двама-трима от тях и те ще създадат организация да се раздадат помощите пред бариерата.

Намираме няколко мъже, които знаят по няколко английски думи. Целият двор разбира, че става дума за помощи и настъпва най-тъжният момент. Жени, деца, мъже, всички се опитват с жестове да ни обяснят, че са гладни.

В петък са им доставили 350 питки за хамбургери. В лагера са 600 души. Това е цялата им храна за петък, събота и неделя.

В лагера няма къде да се готви. Столова няма. Инсталация е слаба и гърми, ако се включат котлони.

Сещам се, че оня ден писах дописка, че един бежанец струвал 1100 лева месечно на държавата. Ако е така, това са най-скъпите хамбургери във вселената.

Със знаци си обясняваме, че първо ще стоварим чувалите, за да няма блъскане и после ще си избират измежду дрехите и обувките. Виждал съм какво става, когато сме раздавали помощите в Бисер например и съм впечатлен от дисциплината, която тези хора проявяват.

Едно момиченце на 7-8 годинки знае няколко думи на английски и ми обяснява, че другите деца получили играчки предния път, а за него не останали. Скривам една и издебвам удобен момент да му я подам скришно. Прегръща ме и се разплаква. Пита ме дали имам нещо за ядене.

Събираме каквито пари имаме и отиваме в най-близкия супермаркет. Намираме преоценен хляб по 49 стотинки и купуваме 80 хляба, малко чай, захар, олио, най-евтината лютеница и най-евтините вафли.

Връщаме се пак в лагера. Опитът да се създаде организация и дисциплина се разпада при вида на храната. Децата разкъсват пликовете и загризват сухия хляб. Скрил съм един пакет вафли за онова момиченце, но докато го намеря ме прегръща друго по-малко момчененце и ме моли да му дам нещо. Давам му вафлите.

В блъсканицата един от бурканите се чупи. Жените, които са го счупили се дръпват и се разплакват. Една от тях внимателно хваща счупеното стъкло, на което са останали стотина грама лютеница и внимателно го пресипва на една пластмасова тарелка. В това време другите с листа избърсват асфалта, за да не се цапа.

Нито аз, нито приятелите ми от OFFRoad-Bulgaria.com, нито момичетата и момчетата, които събраха дрехите, сме в състояние да изхраним бежанците.

Това, което със сигурност можем да направим, е да предоставим поле за реклама на фирмите, които даряват храни за тези изстрадали хора, за да знаят читателите ни кои магазини и фирми са били съпричастни и да ги подкрепят, пазарувайки от тях.

Днес цял ден звъним по институции, за да разберем къде отиват тези 1100 лева за бежанец и се опитваме да направим по-добра организация, че помощите да са по-ефективни.

Тези хора са преживели ужаса на войната. Изминали са хиляди километри, за да намерят спокойствие между порутените фабрики на Военна рампа. И най-тъпото ще е, ако след всичко това, ги уморим от глад.