Знам какво

На Къдринка и Любо

Първото нещо, дето ме дръпна към Ана, беше гласът й. Веднъж чух хилаво хлапе да тананика една от онези прости песнички, които хората по селата около Радомир мрънкат под нос, за да не заспиват рано вечер - за някакво капризно девойче, което нахалства нейният приятел да й купи коланче със сребърна тока. Бях чувал тази песен - никога не ми бе харесвала. Но какъв глас имаше дребния пумпал – в него ръмжеше виелица, топеше се злато, пукаха се небе и земя! Тъй и не разбрах какво ме сграбчи за гърлото. Никога не бях чувал гласище като това.

Бях бъчвар. Правех бурета, варели и бъчви, но сърцето ми не биеше в обръчите, които стягаха дъгите и правеха от тях съд, нито пък ме теглеше виното, което стопаните държаха в моите бъчви. Аз правех кранчета - те подсвирваха разни мелодии, докато стопаните пускаха виното да изтича през тях в шишето. Харесваше ми за хващам звуците на юлските горещници и да ги посаждам в моите свирещи кранчета. Правех ги от дърво, от ламарина, от кост и можех да слушам с часове острата им пронизителна свирня. Някой едър глас в глупава песничка можеше да ме накара да забия на място и да слушам, без да помръдвам, докато брадата ми стигне до кръста. Исках да сграбча гласа, да му се радвам, да го задомя в кранчето и да накарам цялата бъчва да пее.

Съдовете ми бяха известни из всички краища между Витоша и Рила, а това наистина значи нещо – мъжете от витошките села пият като пъстърви през работните дни, а в неделя – като змейове. Жалко – ракията изтърбушваше гласовете им и ги рендосваше до пепел. А техните гласове бяха по-дълбоки от Рилските езера, по-дълги от Струма , корави като скалите по брега.

Момчетата мряха за ракия в стабилно буре и сънуваха вино, узряло в силна бъчва, каквито правех. Аз обаче бях стигнал дотам, че търсех дълбока песен повече от хубавото, яко дърво. Песента превръщаше за мен въглена в сняг на Черни връх, караше бурята да заспи и да се свие в нозете ми като кутре.

Огледах се. Исках да бъда сигурен кой пее.

Това ли било! Единственият човек наоколо бе дребно мургаво момиче, не по-високо от буренце – в такива перничани държат каменарката: оная ракия, дето я имат за подигравка. Съд с такава изработка е несериозна работа, дялам го, когато съм пиян или не съм в настроение да наблягам, за да изкарам някое от страшните бъчви -чудовища, с които се бях прославил от Перник до Силистра.

Просто не можех да повярвам в онова, което бях чул. Малката госпожичка продължи да натяква за коланчето със сребърната тока. Аз не помръдвах от мястото си. Песента й беше милион пъти по-голяма от нея. Чудех се откъде я измъква – изглеждаше жалка и мършава.

Гласът беше Черни Връх – по него вършееха сто вихрушки, грееше здраво слънце, Козел Хребет отдолу се ширеше светъл и безкраен. Слушах ли слушах и си рекох – това не е истина! Съдрах се от яд, че хлапето си намери коланчето със сребърната закопчалка и песента внезапно спря. Гласът, който беше побрал всичките езера на Рила, изчезна без следа. Вятърът се зарови в земята.

- Хей! – извиках аз. - Хей! Може ли да ми изпееш още нещо? Ще ти платя.

Тя ме погледна. В очите лъщеше цвят на барут, дето щеше изгърми всеки момент.

- Никой не се обръща към мене с „Хей”, господинчо. Нека Хей ти изпее нещо – подхвърли момичето. – Щях да си запиша това на челото, ако бях на твое място.

- Съжалявам, госпожо – казах аз.

Сигурно тонът ми я бе ухапал, защото младото девойче хвърли гневно:

- Няма да пея за някакъв си нещастен бъчвар, та ако ще да ме затрупа до веждите с мизерни, пърпорещи бурета.

- О! – ядосах се аз. – Никой не ме е наричал „нещастен бъчвар”!

- Ти си такъв – заяви тя.

След това се врътна и си тръгна. Гледах тесния й гръб - подскачаше като пале, а пък косата й – купчина от магарешки тръни, по-голяма и тежка от самото хлапе. Тя си прибра гласа и изчезна в горичката. Изведнъж разбрах, че нещо грамадно е избягало от мене. Можех да пусна гласа й в бъчвите. Когато момчетата пиеха сливова ракия, щяха да катерят връх и да се продънят в пропаст, да се пържат под голямо слънце и да замръзват в бездънните ждрела на Ерма река.

- Чакай! – извиках след нея аз. – Ще ти подаря моя кон, ако ми изпееш още нещо.

Народът в Перник и Радомир знаеше наизуст що за кон е моят Боздуган - жарък като пламъците на милион свещи и всеки косъм по гърба му свети с отделен, лют пожар. Боздуган галопираше по-бързо от Фолксваген из тесните просеки на Голо Бърдо и ми струваше четири лета дълбане на бук само за специални бурета - петнадесет часа всеки божи ден с чук в ръка. Но това бяха щастливи лета. Бъчвите, които стегнах, ми изградиха име, което никой не можеше нито да открадне, нито да разклати. Ако гражданин по тези места потърсеше „бъчваря”, беше ясно като бял ден, че става дума за мен – Иван, майсторът на пеещите чудовища. Надявах се, че това невчесано дребосъче ще застине на място, само като чуе името на моя смерч Боздуган.

- Ха! – изсмя се тя. – Дори не бих плюла по такваз кранта. Дрипа, а не кон.

- Какво!

- Дрипа – повтори тя. Вихрушката на страшната й коса заподскача и ненадейно изчезна като бухал, дето преследва плъх из гората.

Кипнах. Няма да търпя долна уста да хвърля черни клевети по адрес на Боздуган, това конско божество.

- Слушай, хей! – извиках с всичкия озлобен въздух в белия си дроб, а това бе много як бял дроб на бъчвар. – Дъщерята на Добрев, знаеш го нали? Собственика на пивоварната! Та дъщеря му щеше цяла седмица щеше да се хвали, че съм благоволил да я погледна. Знаеш ли какво ще направя с тебе, ако те срещна още един път? Ще те сложа пред вратата на моята работилница да лъскаш обувките на клиентите ми.

Сигурно ме бе чула, защото след секунда отново се изпъна пред мен и ме погледна в очите.

- А ти знаеш ли аз какво ще направя, ако те срещна още един път? – в очите й още трещеше онзи барут, който не знам защо ми хареса.

- Много съм любопитен да разбера – казах, очаквайки нещо да гръмне всеки момент.

- Ще те накарам да клекнеш пред моята къща. Първо ще си изтрия обувките в мустаците ти, после ще ти позволя да ми ги лъснеш.

- Какво! – листата на дъбовете наоколо взеха да трещят като топове в ушите ми.

Беше лято, най-благодатното време човек да дълбае буре от орехово дърво за гроздова ракия. Гроздето и орехът правеха златни мелодии за моите пеещи кранчета. Ако времето бе ветровито, мелодията бе бодлива, ядосана и момчетата след две чаши се хващаха за гушите. Но ако слънцето бе стояло дълго при дървото и ракията, моите съдове си знаеха урока. Те помнеха корените на ореха, от който ги бях издялал, знаеха хълма -там голямото дърво бе расло и давало плод. Моите пеещи пищялки светеха от радост. Ето какво беше слънчевият ден за работилницата ми. Бях майсторил буренца за много момичета. Спомням си голямата бъчва, който бях стегнал за дъщерята на пивоваря Добрев; и едно малко, тясно каче за дъщерята на човека с най-голямата изба в южна България. Особено пък ме бе изтормозила една ниска трътлеста бъчвичка за момичето на Салджиев, човекът който продаваше комбайни и трактори по нашия край.

Често намирах забравени дамски чорапи под леглото си. Всичките момичета бяха от мили по-мили, всяка една от тях си бе заслужила и буренцето, и мелодията, дето бях вкарал в него. Никоя обаче не ми бе споменавала, че ще си трие краката в мустаците ми.

- Бълха! – изкрещях. Лятото и дърветата млъкнаха като опустели ниви в главата ми.

Тя се отдалечаваше, гърбът – толкоз тесен, че би се побрал в лястовиче гнездо, потъна без следа в храстите. Щеше ми се да я догоня.

Припомних си, че същия ден бях намерил женска блуза под леглото си. Момичето беше дъщерята на Добрев, пивоваря; както обикновено бях обещал, че ще й направя съдче с хубава мелодия в пищялката. Възможно ли е, питах се, да намираш блузи на едно и също момиче в стаята си и да правиш бъчви с мелодии само за нея? Бих умрял от скука! Трябва да срещам различни девойки, търся нови песни, за да наблягам над разкошните съдове. Бях сигурен, че е така.

Дребното същество, чието име не знаех, спря да тича, обърна се и извика:

- Козел!

- Време е за се задомиш – приказваше майка ми. – Време е вкъщи да тичат внуците ми, а не да намирам разни боклуци на тази и онази стърчиопашка – въздишката й беше сива като небето пред буря, после тя добавяше скръбно: - И ти си като баща ти... но не ща да говоря за това.

- Само ако смееш да ме наречеш още веднъж „козел”! – креснах.

Майка ми беше тиха жена. Като бях малък, ми пееше разни песнички, тананикаше и на баща ми – в такива дни старият или беше болен, или се бе изпокарал с приятелите си. Струваше ми се, че мелодиите й го правят як. Той пиеше много и разсипа гласа си, а още го помня - беше глас-експлозия. Баща ми беше драка, все викаше по мама и мълчеше само докато тя пееше. Мисля си, че жената затова бе научила толкова песни – да не й крещи. Докато траеше песента й, очите му бяха тихи като стая, в която спят деца. Тихият й глас ме тласкаше да се досещам, че баща ми пак е сторил нещо грозно. Сигурен съм, че мама се обръщаше към песента не защото беше щастлива, макар че нищо не казваше.

Момичето вървеше по пътеката, дивото слънце на лятото се бе окопало в косата й, синият цвят на небето взел, че останал целият в дългата й рокля.

- Роклята ти е боклук – досетих се как да я ухапя аз. – Обувките ти са още по-зле.

Тя не изрече нито дума.

Майка ми никога не се оплакваше. Баща ми се бе прочул надлъж и шир по долината на Струма. Съседките из нашия край се чудеха как тя се примирява с неговите многобройни „приятелки”. От малък знаех, че мама често намираше червила и мазила у дома, които не бяха нейни.

- Хей! – викнах колкото ми глас държи подир нахалното същество. – Щом не искаш да ми изпееш нещо, може би ще свършиш нещо друго за мене? Имам вила наблизо и ще ти дам доста пари след това.

- Значи ще ми дадеш? – попита тя и се обърна към мене. – Може ли да почакаш минутка?

- Да, мога. Но защо да чакам?

- Защото ми трябва време. Искам да намеря камък и да уцеля глупавата ти глава – преди да успея да отворя уста и да я ужиля, както само аз мога, тя хвърли кошницата, дето носеше, срещу мене. После ми обърна гръб и си тръгна, спокойна като поле, потънало в сняг, и също толкова ледена. Чудех се как изведнъж всичко наоколо притихна и тревата, по която стъпваха евтините й обувки, започна да свети.

- Чакай! – извиках, но тя крачеше решително през поляната - камъче, което изведнъж бе проходило, при това походката й беше страхотно изпъчена и горда. – Хей, ало, къртичината! Ще ти счупя кошницата! – заплаших я, размахвайки плетената евтина вещ като меч.

- Ха! – присмя ми се тя.

Това бе всичко, което видях онзи ден от дребното хлапе. Когато се прибрах у дома, веднага попитах мама дали я познава.

- Ами – подхвана майка ми. – Не зная дали точно за него момиче става дума. Ако е онова, за което мисля, трябва да внимаваш. Тя има двама братя.

Много пъти внимавах. Минавах край реката, където я бях срещнал, пътека прокопах, ала Къртичината беше изчезнала безследно. Питах магазинера в „Пени Маркет – Перник” дали не я познава, питах дъщерята на пивоваря, питах дори собственика на избата. Къртичината дълбаеше в ума ми, докато дялах малко буренце от черничево дърво за рождения ден на областния управител. За да се добера за това дърво, бях дал петнайсет литра от ракията на баща ми – а тази ракия значи много повече от злато от Перник до Солун, Скопие и Букурещ. Уж работех сериозно, а все поглеждах към кошницата, която дребната сврака бе хвърлила срещу мене.

После един ден я видях – припкаше подир стадо кози. Сигурно ги бе държала мъртво гладни, горките животни, защото поляната изглеждаше като бръсната с бръснач след тях. Мястото беше стръмно, скали разсичаха тревата, навсякъде виреха глави тръни и магарешки бодили. Малко над тревата се издигаше Витоша, кафява, и сърдита. Забелязах гущери, които се пържеха под острото слънце. Облаците бяха плоски, нажежени, беше най-обикновен, скучен ден – можех да извъртя само някое трътлесто буре за „Каменарката” – алкохол обида, дето само петни името на ракията; мъжете по тия места я печеха от гнили домати. Пиехме подобна низост само когато някой от приятелите ми се развеждаше или моторетката му неочаквано го бе хвърлила в канавка по средата на пътя.

Изведнъж вулкан изригна сред козите. Не беше песен, защото нямаше думи - безкраен глас, който блъскаше канарите, пробиваше жегата и хвърчеше. От огромния глас извираше хоризонтът, а под него се люлееше Козел Хребет. Не знаех къде отива гласът й и защо изведнъж той се оказа в ръцете ми. Песента й гореше и дълбаеше – чиста, светла пътека към мястото, където съм искал да бъда цял живот. Стори ми се, че идва зима с тежък сняг, в същото време беше есен и дърветата носеха злато в пазвите си. Лятото също вилнееше на всички страни. В гласа й гърмяха милион камбани, Рила и Витоша хукнаха към небето, а към мене светеха житни зрънца. Стоях. Не можех да помръдна. Слушах. Планината стана човек. Никога не бях виждал малки хлапета да се пързалят върху ледена пързалка в човешки глас. Сега видях. Никога не си бях представял, че една мелодия може да е планина, лято и стадо кози. Целият ми живот бе там, при тях.

Изведнъж песента рязко спря.

Пак ти! – писна ангелският глас. – Махай се!

Небето стана плоско, зимата изчезна, а стадото кози се хвърли в атака срещу стръмната поляна. Това беше същото момиче. Този път косата й изглеждаше още по-чорлава, ако това въобще беше възможно. Облещих се, когато ми обърна гръб и погна животните към гората.

- Хей! – викнах. – Хей, ожени се за мене. Не бягай. Остани и се ожени за мене!

Тя спря.

Какво? – попита.

Гласът й беше малък, а очите й – най-обикновени кафяви очи, оглеждащи лицето ми. Чак тогава забелязах, че очите й са по-големи от нея, по-големи от живота ми до вчера.

- Не зная как се казваш, но това няма значение – заявих твърдо. – Ожени се за мене.

Най-обикновените й кафяви очи ме измериха от глава до пети. Разбрах, че не ми вярват.

Истината ти казвам – креснах.

- Ха! – измърмори тя и подбра козите към бодилите и магарешките тръни в горния край на поляната. Аз тръгнах след нея.

- Ела утре в пет следобед на Горчив Кладенец – подхвърли тя през рамо. – Носи търнокоп и лопата.

- Горчив Кладенец? – ахнах аз. – Ти си луда. Там има само тръни и глог.

- Говоря сериозно за търнокопа и лопатата – наблегна тя.

- Чакай! Какво сериозно има на Горчив Кладенец? – попитах я, но момичето подкара бедите животинки, дисциплинирайки ги с тънка пръчица по гърбовете. Не обърна никакво внимание на въпросите ми.

Горчив Кладенец е проклета дупка, която пресъхва през лятото, през есента хвърля тиня и мътна вода - тя горчи като змия в устата ти, ако си достатъчно глупав да пиеш от нея, а през зимата пощурява и покрива със сив, метър дебел лед целия склон. Мястото бе обрасло като четка с глог и шипки, а пътеката, дето се провира между трънака до извора ми изглеждаше тясна като иглено ухо.

Беше горещо, лопатата и търнокопа тежаха по един тон в ръцете ми. Бях вързал моя верен Боздуган в пущинака. Жребецът не бе гущер, че да драска нагоре по гадния склон. През целия път до Горчив Кладенец коприви, трън и лепки ме жилеха, скубаха ме, чегъртаха ме, а някаква трънка разкъса ризата ми на няколко места. Беше четири и половина, пристигнах рано и се обърнах целият в слух. Може би Къртичината е наблизо? Ако имах късмет можех дори да чуя как наближава към мен.

Ако момчетата, които купуваха моите бурета и бъчви, ме видеха тук, дето и географията е безсилна, щяха да ме спукват от подигравки, докато съм жив. И щяха да бъдат напълно прави. Чаках една печурка. Една драка. Не знаех дори как се казва, а й бях изкрещял, че искам да се оженя за нея. Всъщност вече бях намеквал, че е време да се задомя и в присъствието на господин Добрев, пивоваря, и бях повече от добре приет в дома му. Също тъй собственикът на избата, Салджиев, ме приемаше с отворени обятия, за дъщеря му просто нямам думи как ме посрещаше.

Бях бъхтил пеш три часа до Горчив Кладенец, в смазващата жега, нарамил лопата и търнокоп, аз тъпото парче! Дали съм с всичкия си? Стана пет и двайсет и никаква Къртичина не се появи на хоризонта. Шавах напред-назад, потях се и псувах под нос. Какъв глупак съм, какъв идиот! Взирах се в безкрайния пущинак от бодили и храсти, ритах камъни в дупката, която миналата година бе изплюла цяло море кафява тиня. Хапех долната си устна. Лопатата и търнокопът лежаха като застреляни в краката ми.

Бъчварю!

Подскочих като ужилен. Огледах се във всички посоки и никого не видях – нито Къртичина, нито Печурка.

Къде си?

Чак тогава я зърнах. Беше се свряла сред най-гъстите шубраци. Старата й дълга рокля скриваше краката й изцяло.

През цялото време бях тук, бъчварю.

Не е възможно! – заявих. – Аз гледах и слушах.

- Ами кой тогава мърмореше, че е глупак и идиот? –попита тя, вперила най-обикновените си очи в моите. Изведнъж те станаха най-необикновените очи, които бях виждал.

Кипнах.

Дебнела си ме като змия – креснах.

- Ти каза, че искаш да се ожениш за мене – припомни ми тя.

Да – казах. – И какво от това?

Тя нищо не отговори. Затича, пъхна се в драките и сграбчи един голям глогов храст. Ръцете й се провряха между клоните, старата й дълга рокля залепна за листата, дивата й коса се смеси с бодилите на проклетото дърво.

- Щом искаш да се ожениш за мен – подхвана тя, - ще трябва първо да ме измъкнеш от тука.

- Я стига! – скастрих я аз. – Тия номера ги прави пред някой друг.

- Ти решаваш – каза тя и напъха пръстите си още по-дълбоко между трънливите клони.

Приближих се към проклетия глог, няколко коприви облизаха голите ми крака и светкавично се дръпнах обратно към пресъхналия извор.

- Не си мъж, бъчварю – подигра се момичето между тръните и бодливите листа.

Дадох пълен напред към глога, без да обръщам внимание на копривата, но остри вейки, клончета, стъбла и шипове се забиха в бузите ми.

Казах ти да донесеш търнокоп и лопата – обади се тя.

Сграбчих полите на дългата й рокля и задърпах. Дрехата се разкъса по шевовете, парчета плат останаха в стиснатите ми юмруци, но Къртичината си остана залепнала към глоговия храст както подкова към копитото на Боздуган. Беше горещо, хиляда трънчета от гадната драка се забиха в пръстите ми. Виждах малкото й лице. То изглеждаше спокойно като двайсетгодишната гроздова на тате, дремеща при най-прекрасни условия в най-прекрасното ми буре. Къртичината чакаше, необезпокоявана от нищо, хладна, като че аз не се трепех, плувнал като Боздуган в пот, за да се добера до нея.

Хич не си хубава! – извиках й.

Лицето й остана непроменено. Изведнъж разбрах, че тя пази страшната ракия в очите си не за мене. О, печурке, ти не ме познаваш!- рекох си. Протегнах се, сграбчих ръцете й и започнах да дърпам силно и страшно. Тъкмо когато си помислих, че съм скършил съпротивата й, тя ме ухапа. Божичко, това не бяха зъби, а гилотини! Даже по-хищни! Пуснах ръцете й.

- Нали си донесъл търнокоп и лопата – обади се тя между листата, гласът й съвсем сух и делови.

Вдигнах търнокопа и опитах да отрежа с него няколко клона. След това една блестяща идея блесна в ума ми – ами ако отсека дървото, няма ли да ми е по-лесно да пренеса на безопасно място Къртичина, листа и клони наведнъж? Захванах да бия клоните с лопатата, нахвърлих се към тънкия дънер с търнокопа, потях се, налитах като оса, докато осъзнах, че ще бъде по-лесно да изкореня проклетия глог. Нахвърлих се да копая канавка, орязах и изпокърших корените близо до дънера. Всъщност храстът беше тънък - нищо затруднително, нито непреодолимо - тъй че го изкорених за нула време.

- Щеше да бъде по-лесно, ако просто ме беше помолил да сляза – каза тя.

Не й отговорих. Пет пари не давах, че бодилите бяха одрали и издълбали ями в главата ми. В пръстите на краката имах две хиляди трънчета и трески, пръстите на ръцете ми вече звъняха от умора, но това никак не ми пречеше. Грабнах глоговия храст заедно с Къртичината, плътно залепнала за него, след това нарамих бодливия вързоп от листа, скъсана рокля и подивяла, чорлава коса.

- Сега може да ме попиташ как се казвам – рече тя и се усмихна.

Помислих си, че за пръв път се усмихва само на мене. Усмивката й беше като небето заедно с мекия вятър в него.

- Да знаеш, че ти и храстът въобще не ми тежите – заявих аз. – Мога да ви занеса оттук до Черни връх.

Усмивката й изчезна и ме си стори, че над главата ми небето изгоря.

Попей ми, моля те. Само малко попей.

На лицето й отново грейна голямата усмивка, наполовина скрита зад безкрайната й коса. Тя запя. Планината под краката ми застина. Вятърът заслуша. Песничката беше съвсем проста – за момичето и неговото старо коланче. Беше страхотна песен. Гласът й струваше сто хиляди пъти повече от моите пеещи бъчви. Цялата ми работилница беше прах в сравнение със старото коланче в песента на Къртичината.

Изведнъж тя спря да пее и аз съвсем не знаех къде се намирам. Видях, че усмивката й ме чака. Старото коланче в песента й ме обичаше. Черни връх ми беше брат и също ме чакаше.

- Не мога да живея без тебе – прошепнах. – Не мога. Не искам, дори да ми кажат, че ще направя най-великите бъчви на света.

- Зная – каза тя.

Опита да ме целуне, но огромната й коса бе навсякъде, оплетена в клоните на глога, който току що бях изкоренил. Аз я целунах. Няколко трънчета ми попречиха, но можех да ги изтърпя. Всъщност не можех. Не можех да я целувам дълго и много, както ми се щеше.

- Ето го! Ето! Оттук! – чух да крещят в ушите ми мъжки гласове. – Какво й прави той!

Двамата й братя, не много високи, но набити и яки, се втурнаха към мене, с много опасни тояги в ръце, с очи, пламтящи като разтопен чугун.

- Ще те заколя като прасе! – извика по-едрият. – Ани, направи ли ти нещо този?

- Ще му отрежа ушите, ще ги опека и ще го накарам да ги изяде! – кресна по-дребният, размахвайки малка брадвичка, която не бях забелязал по-рано. – Ела тука, Ани. Бързо ела! – подкани я той.

- Тичай! - подкрепи го по-големият брат. – Първо ще те спасим, после ще го убием.

Къртичината изведнъж ме пусна, побягна встрани от мен и си помислих: - „Край. Тя си отиде.” Всичко около мен посивя. Целият свят стана тъмен, пет пари не давах дали ще ме убият, или ще ми отрежат ушите, ще ги опекат и ще ме накарат да ги ям. Къртичината изведнъж сграбчи друг глогов храст, този път далеч по-малък от моя. Притисна се към стъблото, усука се около него, пръстите й се плъзнаха между бодливите клони, роклята й потъна в листата, косата й се смеси с цялата гора, по-бодлива от шиповете на глога.

- Идвай при нас или ще ти откъсна главата – заплаши я страховито по-малкия брат.

- Ще я откъснеш, ако ме хванеш – отвърна спокойно тя.

- Хайде първо да го пребием, пък после да я спасим – предложи другият брат и двамата се взряха в мен. Изведнъж ми стана много горещо. Небето подскочи над главата ми, планината се разпери като гладен ястреб и единственото нещо, което виждах, бе тоягата на по-едрия брат и брадвата на малкия.

- Аз оставам с него – обади се Къртичината.

Братята й замръзнаха на местата си. Аз също замръзнах, но сега въздухът беше прекрасен и знаех, че е мой човек. Появи се вятър, той ми беше брат, освен това бях сигурен, че макар и далеч оттук, Черни връх ме обича. Прекрасното лято чакаше само мен.

Какво? – кресна по-едрият брат.

Какво? – ревна след него по-кръвожадният.

- Трябва да ме изтръгнете от това дърво, ако искате да ме завлечете до дома – каза им Къртичината. – Ако искате, можете да го изкорените.

- Ти си луда! – извика едрият брат, опитвайки се да улови ръката й. –Ох!

- Ох! – изпищя вторият брат, захапал пръст с уста. Сигурно се беше убол на някой трън.

- Кажи им – викна ми Къртичината. – Кажи им, че не можеш да правиш бъчвите си без мене.

- Я млъкни! – ревнаха двамата братя в един глас.

- Той се влачи с дъщерята на пивоваря! – изсъска единият.

- И с дъщерята на винаря. А ти си прах под обувките му! – гръмна вторият.

- Обичам я! – креснах аз. – Не искам да живея без нея. Не искам да дишам без нея. Не мога да вървя без...

Бях забравил тоягата на по-едрия. Тя се стовари върху главата ми, а брадвата на малкия захапа дясното ми рамо. Бях забравил всичко, но като заработиха юмруците, взех да си припомням.

- Ако го ударите още един път – развика се Къртичината, - ще ви вържа докато спите, ще ви довлека до Струма и ще ви удавя!

Изведнъж братята й престанаха да ме налагат.

- Тая ще го направи – измърмори единият. – Знаеш я каква е.

- Да – потвърди другият. – Знам я.

- Хей, глупак – изсъска по-малкият брат към мене. – Хайде изчезвай от тука, докато не съм ти резнал главицата.

Можех да му фрасна един под брадата. Знаех, че след моя юмрук лицето му ще се превърне в желе от раздробени кокали, строшен нос и смляна кожа. Не исках да го бия, все пак той беше брат на Къртичината. Въздухът беше прекрасен. Черни връх ми стана колега. Моето момиче се усмихваше. Очите й държаха и лято, и зима едновременно, усмивката й бе бял ден навсякъде в мен.

Ани!– извиках. – Ани!

- Лъже те, Ано! – кресна единия брат.

- Ако не го зарежеш, си най-голямата глупачка в Перник! – ревна другият, кръвожадният – А ти, бе! Ти си още по-голям глупак от нея. Знаеш ли какво те чака, ако я вземеш!

Витоша беше сребро, глоговият храст пееше с всички остри бодили, а Ани беше ... просто не мога да опиша каква беше Ани.

- Знам какво ме чака – извиках аз. – Знам!