Жедна: разказ от Здравка Евтимова

- Има такива хора - каза тя. – Застанат ли в сянката на някое дърво, то изсъхва.

Явор погледна към бора, под който се беше спрял на тоя див склон и потрепери. Дървото беше изсъхнало наполовина, всъщност не беше забелязал дали е било зелено, когато тя го доведе тука. Не помнеше. Пет пари не даваше за чешмата, до която допълзяха, макар че я засне с телефона си – водата бълваше по каменен улей. Над него, върху тежка канара, бе издълбано „1837 г.“

– Вземи – каза тя. Тази беше странна птица, но това въобще не го интересуваше. Наля му вода в пластмасова чаша за кафе. Той отпи глътка. Водата беше студена, сряза го. Разля я в краката си.

След месец Явор щеше да се пита дали наистина беше преживял това, или го беше измислил като историите, които съчиняваше наум, за да извика съня. Трудно заспиваше, при него идваха тежки сънища, които избягваше да нарича кошмари. Запазваше най- силната дума за резерв. Не се впечатляваше от страха, не се страхуваше от живота и безсънието.

Името, изписано върху табелката, му се бе сторило интересно - „Село Жедна“. Всъщност, от селището беше останала само табелката. Две-три срутени къщи от преплетени клони и изсъхнала кал. Склон като в един от неговите сънища – стръмен, готов да хвърли скалите си в бездната, зелено навсякъде, никакъв път, нито пътека, нито просека. Той имаше бизнес, не лош, може би заради тичането и блъскането не успяваше да заспи. Музика не му помагаше, телевизия - също. Съвсем случайно откри изхода – измисляше глупави истории, които никога нямаше да се случат, но след последната точка идваше сънят - къс, шепа въглени, запален лист хартия, догарящ за секунди. И отново пишеше наум с надеждата да спи.

Името Жедна му допадна. Какво ли имаше в мазетата под порутените къщи? След седмица провери щателно в интернет - наистина имаше село Жедна; отиде с колата си, стабилен Нисан, дотам - кокетно кметство, къщи, река. Нищо общо с дивия склон, на който се беше озовал, бягайки от безсънието. Как попадна в онази Жедна, заключена в гъстия капан на листата и клоните?

Там единственото нещо, което бе останало здраво и се държеше, беше висока, грозна стена, струпана надве-натри от камъни - криви, ръбести, с различни цветове; зид, който разсичаше и отчасти ограждаше страшния склон. Но вътре - в затворената зона, джунглата беше опитомена - виждаше отделни дървета, нахвърляни безредно, безумно, но някак красиво. В края на оградата стърчеше зелен фургон с избеляла боя и петна ръжда, избили като отровни гъби по ъглите. Нито човек, нито кола – наоколо нямаше нищо. В средата на нищото, след надписа „Село Жедна“ зидът свършваше и след последния камък избухваше невъобразим гъсталак, клони, стъбла и небе. Затова си помисли, че сигурно е попаднал в някой от тъпите си сънища или в тресавището на историите си, които пишеше наум, отчаян, че не може да заспи.

Но продължи да пази снимката на тази чешма, изтъркания каменен улей и надписът в камъка „1837 г.“

Сега пък този млад бор – наполовина пожълтял. Сигурно има такива хора – застанат се под сянката на дръвче и то изсъхва.

Не се бе постарал да запомни името на жената. Тя не го интересуваше. Във фейсбук беше написал „в постоянна връзка“, макар че какво е постоянното на връзката, ако си в постоянна такава с няколко лица. Ако сам си готвиш веднъж на десет дни, разпределяш супата в буркани и ги подреждаш във фризера. Редуваш ги – веднъж супа с кайма, после с грах, с телешко и т.н. Въртиш бурканите, защото трябва да поемаш разнообразна и питателна храна. Особено след като пламна гадната епидемия на вируса.

… Приближи към каменната стена. Там, където трябваше да има врата, нямаше – дълъг, изсъхнал клон вместо бариера. На кого му е притрябвало да прави ограда от камъни и какво пази тя в тази пустош? Едва по-късно забеляза на отсрещния баир нещо човешко, съвсем в реда на нещата: къщи – малки, стари къщи с дворове, заобиколени не с камък, а с телени огради.
Не я попита как се казва.

- Защо си правила тази ограда? – обърна се към нея той.

Тя стискаше железен лост. Не го отпусна към земята, не отговори, не се усмихна.

- Имаш ли нещо за ядене? – попита Явор.

- Не – отсече тя. Обърна му гръб и тръгва към фургона, бързо, тежко, като се със стъпките си съсичаше склона. Той тръгна след нея. Хвана лоста и го измъкна от ръцете й.

- Дай ми ядене – каза.

Във фургона имаше легло, маса и гардероб – сигурно отпреди Първата световна война. Дървото бе изгризано от червеи. Вътре миришеше приятно – някакви билки.

- Дай ми да ям - нареди й той.

Жената донесе метална чиния с нещо зелено в нея, хвърли на масата хляб. Той опита. Беше вкусно. Отпи от супата – страхотна, велика. От коприва. Естествено - около фургона стърчеше коприва, зелена експлозия, избила над кръста му.

- Искам още.

- Няма – изстреля тя.

Въобще не можеше да си спомни какво й каза после.

Любовта се случи лесно, както винаги протичаше с него, не струваше кой знае какво - шепа стотинки. После тя остави на масата наръч сурови коприви и още хляб. За пръв път от година, може би повече, заспа, без да му се налага да пише наум една от тъпите си истории. Беше забелязал, че ако се опита да излъже съня с една и съща залъгалка, въобще не се получаваше. Трябваше да бъде нещо различно, иначе лежеше потен и ококорен цяла нощ. Започна сам да води счетоводството си, но цифрите не помогнаха. Премести се да живее при едно момиче, което се занимаваше с литературознание, защото подозираше, че сънят иска жена, но сметката се оказа без кръчмар – сънят не се появи. Може би бе гладен за сурова коприва и хляб. Историите, които прехвърляше в ума си, му бяха омръзнали.

- Идват да крадат – беше споменала тя. Какво ще откраднат от тебе - помисли си Явор. В един от ъглите на фургона висеше гъста паяжина; видя на пода две-три тенджери, на масата - една лъжица, една вилица и голям нож. Беше го изчакала да приключи със супата, после тя яде със същата лъжица. Нямаше вода. Нямаше ток.

- Докато отмине заразата – подхвърли неясно пръчката. – Докато вирусът се махне.

Тази не можеше да не знае – очакваха вирусът да се задържи не месеци, а години.

- Поне отначало да съм далече – оправда се тя. – Ела. Ще ти покажа къде да се измиеш.

Склонът беше не отвесен, но противно стръмен. От всички страни зад грозния каменен зид блъскаха дървета. Явор не ги разпознаваше. Въобще не се интересуваше от тях. Вътре в „двора“ видя – по някои клони тук-там висяха сливи и вишни.

- Аз ги присадих – похвали се тя. – Присаждам дървета. Имам седем различни ножа - ашладисвам по седем начина. Идват и ме крадат – тя посочи къщите на баира отсреща. - Затова вдигнах стената – да ги спира. Внимавай. Пред тебе има шипка и глог. Бодат.

- Къде да се измия? – попита той.

- Там – отговори тя.

Да дъното на дивия й двор, по-точно би било да се каже писта са ски слалом, нещо бучеше. Поток? Вулкан? Вълк? Оказа се, че водата удряше грамада камъни, трещеше, виеше, пътят й бе блокиран с пънове, кал, трошляк.

- Аз направих яза – каза тя. Свлече роклята си - стара, останала без цвят, пълно демоде - и скочи във водата.

Мястото приличаше на вир, но не беше. Течението бе издълбало скалата, водата се въртеше, хапеше брега отвсякъде, но жената не обръщаше внимание. Луда, помисли си той. Изчака я да излезе. Тя нахлузи грозната рокля веднага, без да чака кожата да изсъхне. Явор докосна водата с пръст - беше непоносимо студена. Ледена. Режеше. Помисли, че въртопът ще го изхвърли надолу, по склона.

- Заминавай – извика й. - Не обичам да гледат, когато се къпя.

Тя не каза нищо. Светкавично, като че пътеката щеше да избяга от краката й, се втурна нагоре към ръждясалия фургон. Явор успя да издържи във водата десет секунди. Сигурен беше, че тя остана в яза пет минути, може би повече. Безсънието бе превъртало мозъка му в хронометър.

- Трудно иззидах оградата, суха зидария – заговори тя. – Зидът е като човек. Слагаш дребен камък в основата, върху него нареждаш тежки камъни. Но дребният човек не може да търпи по-тежки и по-умни от него над себе си. Трябва да ги обърне, да ги срути. С малкия камък е същото. Не го слагай в основа.

- Откъде купуваш хляба?

Тя помаха към къщите на баира отсреща.

- Пътят дотам е два часа. В едната посока. Стръмно е. Мястото било на прадядо ми. Кръстил го Жедна. Вдигнал къщурка край потока. Така пиел винаги прясна вода. Разбира се, жена му не могла да понесе пустотията тук. Само бук, бор, змии и гущери. Избягала.

Явор не искаше да слуша тази истории. Чуждите драми не го интересуваха, сънят не искаше чужди истории. Идваше само при неговите, които звучаха безсмислено.

- Ти сигурно си от тях - ония хора. Борът изсъхна, като спря в сянката му – продължи да дърдори тя. Не го интересуваше тази жена. Не искаше да знае нито как присажда дръвчета, нито да гледа кривите й дръвчета.

- Но може да греша – подхвърли тя. – Познавам хора, които ми приличат на тебе. Спечена пръст. Суха земя. Виждал ли си изсъхнала тиня – твърда е като камъните долу при яза. Нищо не може да поникне в нея. Ако попадне семе, издъхва. Коренът умира.

- Значи съм суха земя? – изсумтя той. Помисли си – затова сънят не идва. После, разбира се, реши, че това са глупости.

- Никой човек не е изсъхнала земя – възрази тя. – Пръстта е суха, докато не я полееш с вода. Напои я, разкопай я – тогава става поле. И човек става поле, ако някой му даде вода и разкопае душата му.

Тая е дървен философ, рече си Явор.

- Не ме интересува – каза той.

- Как си изкарваш хляба? – попита гя.

- Не е твоя работа.

- Мога ли да дойда при тебе, ако закъсам за пари?

- Не.

Тя помълча, изведнъж посочи:

- Тука има диви малини. Ела да те почерпя – тръгна след нея. Дървета въобще не го привличаха, беше израснал в града. Въпреки това му се искаше да огледа вишните й, разхвърляни като просяци по неприятния склон. Всичките бяха присадени. До една.

- Знаеш ли колко е важно да видиш къде се пече змия на слънце – подхвана без никаква връзка тя. – Където се пече змия, там слънцето лекува. На това място човек трябва да направи къща. Затова баща ми е довлякъл фургона тук. Цяла седмица чакал да разбере ще се увие змията да се топли по пладне.

Той не я гледаше. По едно време си спомни – беше оставил портфейла си без надзор, докато спа. Сигурно му е задигнала парите. Имаше 420 лева. Дърветата й бяха красиви – личеше къде са пресаждани, клоните им бяха окастрени. Короните - симетрични, леки. Сигурно бе проследила погледа му, защото подкара:

- Клоните на дървото трябва да са така сложени едно спрямо друго, че през короната да може да прелети врабче. И с човек е така – трябва да е свързан с друг човек, но да е достатъчно далеч, така че между тях птица да поиска да свие гнездо. Да е топло.

- Пипала си портфейла ми – каза той.

Преброи парите си. Не му беше откраднала нищо.

Любовта се случи като водата, която се блъсваше в камъните при яза. Нищо ново под слънцето, жълти стотинки, но неочаквано му донесоха сън.
- Дано имам дете - измърмори тя.

- Не ме интересува – отряза Явор. - Дай ми ядене.

Тя свари нещо. Оказа се супа от киселец.

Странно, дори плашещо - сънят дойде веднага, лек като първия сняг. Той помнеше как подскача и се мята от радост в преспите като момче. Зимата винаги му носеше нещо добро. Ако бе карал ски, сънят идваше след съвсем къса история.

Сега не беше нужно да измисля нещо. Леглото й беше толкова тясно, че нямаше място за двамата.

Тя измъкна отнякъде конопени чували – „В тях събирам змийско мляко. Билка - като направиш дюшек от нея, не те болят ставите. Можеш да вдигаш много тежки камъни.

- Не ме интересува.

- Искаш ли да ходя да купя хляб? – попита тя, когато Явор се събуди.

Не й отговори. Реши, че му е писнало от бъбривостта й, от присадените й дървета и оглозганата от жегата каменна стена. Хвърли поглед към къщите на баира отсреща. Със сигурност бе невъзможно човек да стигне до тях за два часа.

Извади 50 лева, хвърли ги на пода на фургона, който сега изглеждаше още по-очукан и жалък. Мразеше дървета, които изсъхват, ако се спреш под сянката им.

- Ще ти върна парите – каза тя.

Направи крачка към него, но Явор я блъсна назад.

- Ще ти ги върна, ако си ми…

Жената се люшна, клечка и половина, но свикнала да пази равновесие заради камъните, веднага се изправи.

- … ако си ми оставил дете – довърши тя.

Явор не се обърна повече към нея.

Колата му, Нисан, здрав и стабилен, дремеше на пътя, където я беше паркирал. То път ли е въобще – свършва пред три срутени къщи и отвратителен склон.

Качи се, запали. Двигателят работеше перфектно. След три часа и половина беше в София. Трябваше да си гледа бизнеса, с коронавирус или без него. Човек тежи, колкото портфейла си.

След около месец безсъние и глупави истории за примамка на съня, кой знае - може да и било повече от месец - получи писмо. Старомодно, мизерно, направо да прихнеш от смях. Върху бялата хартията не беше упоменато име на подател. Той прочете собственото си име – Явор Петков - и собствения си съвсем точно изписан адрес в София.

Отвори плика. Банкнота от 50 лева, огъната от две – само това намери вътре.

Явор преглътна. Включи телефона си.

Намери една снимка.

Стара чешма сред дървета, охлузен каменен улей, канара, върху която някой бе издълбал надпис - „1837 г.“