Жан Дювал – потайната, наказвана с презрение и неизменно изкусителна муза на Шарл Бодлер

Отправяме поглед към картината на Гюстав Курбе „Ателието на художника: истинска алегория, обобщаваща седем години от моя живот на художник и моралист, 1854 - 55“. Намира се в Музея Орсе в Париж и търсещият наблюдател би могъл да открие в нея разказ, революция и съпричастност (към образите, които авторът среща по пътя си).

И действително – творбата е изпълнена с герои, а в центъра самият художник, изобразен като такъв, е хванал четката и палитрата и работи върху голямо платно. Зад него, от дясната му страна, е изправена гола женска фигура, навярно символизираща академичните канони, срещу които Курбе се бунтува по онова време. До рисуващият има бяла котка и малко момче, запленено следящи работата на артиста. Любопитно е какво се случва и в лявата част на картината – там има руски евреи, кърмеща жена, музикален инструмент, работници, куче и други образи от живота във Франция в средата на XIX век.

"Ателието на художника"- Гюстав Курбе

Но най-интригуващият детайл в работата на художника остава фигурата на мистериозната муза, отправила сластен взор към изобразения Шарл Бодлер, който пише тихо в ъгъла. Коя е тя? Никой не може да бъде напълно сигурен, тъй като авторът е опитал да заличи фигурата на музата от картината си. Говори се, че направил това по молба на самия Бодлер, който бил отчаян и озверен след поредното скъсване с Жан.

Шарл Бодлер в ъгъла на картината "Ателието на художника"

Коя е Жан? Тъмнокожа, мулатка, жена от „смесена боя“ и „долнопробен“ произход. За нея в тези години се смятало, че носи в себе си – и дори че безцеремонно въплътява, ах, каква наглост! – добре познатите черти на имигрантите, на робите, на съществата „втора ръка“. А именно – спонтанност, необуздана емоционалност, ниска интелигентност, отсъствие на класа, подчертана празнота и дивашка готовност да се бори с лакти.

Жан Дювал

А всъщност Жан е момиче с шоколадов тен, наричан днес понякога дори „златист“. Опитвала да го прикрива с много грим, но под всички тези помади личала екзотичната жилка на дете от смесен брак между французин и хаитянка. При тези условия се мъчела да открие своето място на френската артистична сцена. Но вместо операта и балета, за които била създадена и които бленувала, се налагало да изнася съмнителни представления в кабаретата и да се грижи за доброто настроение на мъжете, които я възнаграждавали за това.

Впрочем тя живеела на улица в близост до Нотр Дам и на жилищната кооперация и до ден днешен пише „Улицата на жената без глава“. Този мизансцен – все по-високо издигащият се Париж, все повечето изчезващи стари къщи, но все така лепкавата кал пред бардаците – навява мисли за похот и наслади, за вино и хашиш – възпети от Бодлер в „Цветя на злото“, но и за мизерия, предразсъдъци и бедност.

Големият поет Шарл Бодлер също имал драматичен живот, докато срещне своята „любовница на всички любовници“, както ще нарече Жан по-късно. Едва шестгодишен, той губи своя баща. С появата на втория съпруг на майка му, той изпада в незавидна ревност, която по-късно ще го кара да проклина всички жени. Наистина, незаличима травма. Половината от наследството си Бодлер ще профука за наркотици и жени, и ще започне живота си на поет и писател – сред лошия дъх на разврата и мрачния упадък.

Шарл Бодлер

Ето защо майка му и вторият му баща ще го изпратят на пътешествие до Индия – за да се отърси от целия този мрак. Там Бодлер ще познае остров Мавриций и голяма част от чудесата на света, така необходими на един писател. Но бързо поисква да се върне. И се връща, заварвайки един Париж на разрухата. Всички бедни мъже и жени, които до този момент са работили на улицата – като метачи или като събирачи на вехтории, ще останат и без това скромно препитание. Бедните ще бъдат наказани, а Шарл вече вехне по своята Жан, която нарича с различни имена и която не пуска да излезе от дома им през светлата част на денонощието. От ревност.

Ревностно пазена, укривана и обичана до рани и болка – това е съдбата на Жан Дювал, когато тя застава до Бодлер. Ето един емблематичен за творчеството на поета и за тяхната любов откъс от поема:

Вампирът

О, ти, която като нож
в сърцето ми отвори рана;
Ти луда и красива, с мощ
на стадо демони, пияна,
Духа ми, дух на верен роб,

в алков превръщаш ти, в постилка;
навеки свързан с теб, до гроб –
като пияница с бутилка…

Преводът е на известния познавач на Шарл Бодлер и поет Кирил Кадийски. „Цветя на злото“ – поетичният сборник на френския поет и бохем – беше преиздаден през 2021-а година от издателство „Колибри“. Томът включва и илюстрации от Улрих Мертенс.

За Жан Дювал знаем много малко. Едно от най-ярките изследвания по темата е документалният филм „Безименната, историята на Жан и Бодлер“ на режисьора Режин Абадиа. Имахме възможност да го гледаме в рамките на фестивала ‘Master of Art’ 2022. Филмът показва нелепото расистко третиране на една жена с различен цвят на кожата и потребност от изкуство. Това, оказва се, може да стане повод за преследване, ограничаване и наказване.

Жан Дювал

И докато поетът забранява на своята любима да се показва и да говори, бихме могли да допуснем, че неговата ревност е плод на страст и привързаност. Неоправдана страст, но обяснима. Но когато френското правителство забранява няколко поеми на Бодлер да бъдат отпечатвани и четени – защото накърнявали морала и противоречели на религиозните ценности, тази също толкова жестока несправедливост нагнетява сърцето на поета и на малка част от неговите приятели. Репресията срещу Бодлер влошава още повече финансовото му състояние, а по това време вече двамата с Жан страдат от напредващия сифилис, който болезнено разрушава телата им.

От едно писмо до майка си, от друго до издателя си, от стиховете и рисунките на Бодлер научаваме, че е имал муза – една различна жена с трагична участ и опасна харизма. Жан, която го зарежда и убива.

Шарл Бодлер умира на 46-годишна възраст, в тежко физическо и ментално състояние след престой в болница, далеч от Жан и близките приятели от бохемските среди на Париж. До него е майка му. А дали Жан е починала преди това или след него, няма да узнаем скоро.
Ясно е обаче, че поетът получава своето призвание – вече повече от век и половина „Цветя на злото“ е четена и препрочитана книга. Изгнанието на Жан, с което живее приживе, остава и след смъртта ѝ. И вече толкова години тя е само сянка.

Сянка от любовта на поета.