Здравка Евтимова: Шапката

- Страх ви е от Гроба – отсече мъжът, стегнат и здрав, гъвкав като камшик. Беше работил пет-шест месеца като ски учител в Шварцвалд и му личеше. - Забелязвам – продължи той, - ядете земята с очи. Да не сте червеи? Или къртици?
Всички в кръчмата „Пълно щастие“ мълчат, очите им се разминават по пода.

- Ако някой се спусне със ски по Гроба – пет стотака изваждам – ей сега – и му ги давам - отряза Шварцвалд. - Ама душите на българите са големи колкото гушите на пуйките.

Гроба е гилотина - връх, раздрал облаците над пивница „Щастие“, тъмна завеса, от октомври до юли затрупана с преспи над два метра, сняг на остри зърна - господ го е месил корав и зъл, за да тласне скиор и ски в бездната. Небе и земя са остри, грапави, гладни за кръв, не се знае кое е горе, кое – отдолу. Камък ли хапе леда, пропаст ли дебне под краката, навсякъде студ, заледено, без дъно, без предел, където и да погледнеш - заболяват те колене, очи, пети, зъби, всичко едновременно. Оттук започва краят.

Кръчмата мълчеше. Сякаш никой не дишаше.

В целия окръг хората са скиори, преди да се научат да говорят, хлапетата карат ски, бащите са ски учители, майките – инструктори по сноуборд; изкарват добри пари, стига да могат да метнат няколко думи на английски: хелоу, мяу мяу, он дъ лефт! Ските са водата и въздухът тук, английският е черен трап - едно пишеш, друго четеш, трето разбираш.

- Е, нищожества - изстреля камшикът от Шварцвалд. – Кръчмата за парцал не става, клиентите й – боза от едно и също шише. Какво - никой ли не иска моите пет стотака?

Точно тогава момичето, което сервираше ракии и салати на клиентите в „Щастие”, едно такова нищожество с табла в ръка, дето никой не му помнеше името, спря пред човека, дошъл си за малко у дома от немските поляни, и каза:

- Аз ще се пусна по Гроба.

Мъжът я изгледа с известно любопитство, побутна я - като че разрязваше гъсеница под микроскоп.

- Ти?- изкашля се той. – Ти не можа един коняк да ми донесеш като хората.

Тя нищо не каза. Постоянните клиенти на „Щастие“ грейнаха – виж какво им пада в ръцете сега. В този високопланински регион, както го описваха по телевизията, хората мряха да направят някого на кайма. Започнеха ли да хвърлят подигравки, не се задаваше отбой, докато не заровят човека до перчема в тиня. Накрая изсипваха в очите му каруца прясна тор за „довиждане“ – ето такива хора се въдеха под тия остри чукари. Че как иначе?

Пред очите им нямаше нищо друго, освен Гроб, склонове, ридове и шила на върхове. Накъдето погледнеш - камък и канара, няма път, няма пътека. Смажи нещастника, докато държиш щеки в ръце, иначе тебе ще изравнят с дъските на пода.

Та сега, когато това момиче така се изстъпи, всички млъкнаха и взеха да го оглеждат. Как се казваше тая паплач? Трябва някой да я постави на място; всички в тоя скалист край точно за това се бяха родили - да те поставят на такова място, че никога да не излезеш от него, докато расте череп под косатата ти.

- Ти имаш ли огледало? – обади се един от инструкторите, който беше успял да посдъвка английския и се чувстваше по-висок от отсрещното бърдо. Момичето, на което викаха „жената“, не отвърна нищо. Той извади от джобчето на сакото си огледалце, вдигна го напред и подвикна: - Я се огледай тука.

Жената взе огледалцето, повъртя го в пръстите си – не се огледа - върна го на собственика му и отмина, без да каже дума. Друг инструктор, който също обаждаше малко английски, подвикна:

- Ако питаш мене, сигурно е обратна - при което жената

продължаваше да не реагира, което със сигурност демонстрираше тъпотата й.

- Много сме нагли - обади се зад масата ски учителят, който работеше с деца на известни родители от столицата и ги обучаваше как се прави рало, за което взимаше едър хонорар. Тук в тая част на света, където освен баири, сняг, скали и вятър нямаше нищо, парата беше най-прецизната мярка и теглилка за всеки човек. Когато парите говорят, и бог ти се кланя - така говореха людете в кръчма „Щастие“ под Гроба.

– Ти няма ли си? Или мозъкът ти е недостатъчен да си отвориш устата? – поинтересува се друг ски учител. Голяма част от годината той работеше на Боровец. Там си бе купил зелено таке и бе привикнал да не го сваля по никакъв повод от главата си. Така доказваше, че му е известно колко струва и не клати шапка никому.

Очевидно жената не беше няма, защото се обърна към господина, пристигнал от Шварцвалд:

- Хиляда лева.

Шварцвалд зина, но веднага се усети и хлопна уста така, че зъбите му се изкривиха. Ха-ха-ха! - засмя се той. Една висулка зад стъклото на прозореца с трясък се откъсна от покрива на „Щастие“ и се заби в снега. Той докосна челото си с показалец и красноречиво го завъртя. Жената го гледаше – като че се намираше някъде далеч и се опитваше да съзре нещо на отсрещния хълм. Беше много тихо и всички чуха, когато Шварцвалд заяви:

- Добре. Давам хиляда.

Жената му обърна гръб, прекоси „Щастие“ и се насочи към вратата.

- Изниза се, кучешката тения – констатира инструкторът със зеленото таке. – Уплаши се.

Когато жената се върна с чифт ски, всички млъкнаха.

- В провинцията на кравите им връзват звънец на врата - отбеляза ски учителят със зеленото таке. - Заповядай – той измъкна от джоба си камбанка - бяха му я дали на едно парти по Коледа. Жената огледа камбанката, взе я и каза:
- Благодаря.

Шварцвалд закашля и се задави в ракията си.

- Мога ли да видя парите?– попита жената, но немският възпитаник я пресече:

- Аз имам пари. Но ако ти не се пуснеш - какво? Заложи нещо и тогава ще приказвам с тебе.

- Тая ли? Тя струва колкото употребявано найлоново пликче – обади зеленото таке.

- Залагам ските – каза жената и ги вдигна до главата си.

По тия места разбираха от ски повече, отколкото разбираха жените си. Ските й струваха! Гласът й беше равен и сух. Като че господ го беше излял в калъп от зъл вятър.

- М-у-у! Откъде толкова пари за тия ски, м-у-у-? – реши да поразрови инструкторът с добрия английски, което го правеше обект на завист и мили очи едновременно. Една кихавица – това са хиляда лева в София. Но тук струваха пречупен гръб, отровен пес, срязани гуми, натрошена ръка, избит зъб и още много други неща. А ските й си ги биваше.

- Може ли да оставите хиляда лева на масата? – попита жената с тих като гробище глас. Шварцвалд бръкна в джоба си и измъкна пачка – останалите млъкнаха, дълбоко респектирани от тази гледка. Тук единствено банкнотите заслужаваха мълчание и респект. С небрежен жест мъжът отброи десет парчета, а останалата част от пачката, която въобще не бе усетила липсата на десетте, прибра още по-небрежно във вътрешния си джоб.

- Дали нямате работа за водопроводчик през летния период? - попита най-учтиво инструкторът на столичните хлапета, ала стройният господин, дошъл от немската планина, въобще не благоволи да му отговори, с което спечели още по-дълбокото уважение на инструктора на невръстните малчугани.

- Откъде ще се качиш на върха на Гроба?- попита Шварцвалд, потупвайки пачката във вътрешния джоб на сакото си. Този джоб изведнъж бе станал олтар на пивница „Щастие“. Всички разбираха, че каквото и да изрече, собственикът му има право.

- Ще намеря откъде – каза жената. - След около час ще ме видите на върха.

- Му-у, ти за легло не ставаш, нали? – подвикна й някакъв инструктор, който все още не бе спечелил име след колегите, но забележката му бе приета с одобрение от всички присъстващи.

Жената нарами ските си и сподирена от погледите на колегията, плътни и яки като въжета, пое към вратата.
Акълът й е колкото плюнка, не обели нищо качествено, не метна две думи на кръст, коментираха опитните инструктори. Ма откъде се взема тука тая, бе – разчоплиха темата те. С удоволствие я чакаха да се размаже на Гроба. Сигурно ще грабне лифта до Сини Вир и оттам ще се покатери нагоре. Откъде ще да се катери. Да се разпори като хлебарка. Егати и нещастницата. После естествено заговориха за друго – другото по тези места можеше да бъде единствено банковите сметки – те бяха първото, второто, десетото и сто и десетото – те бяха всичко.

Колко се печели в Англия, колко в Германия и колко в нашата оглозгана държава? Да, бе, българите са нищожества и скръндзи. Ако си отворят устата, то е само да излъжат нещо. Сега всички имаха време, можеше да обърнат по още една. Изведнъж онзи с такето ахна:

- Виж я тая. Издрапала е догоре идиотката.

Черният й гащеризон - невзрачно тъмно петно - разряза белия въздух като кама. Сега ще се сгърчи този глист, предположи инструкторът, който не си бе спечелил име сред колегията, но и този път думите му бяха приети с одобрение.

Черното петно полетя по Гроба надолу – бучеше като гръм, съскаше, трещеше - ножовка, преса, чук - копаеше гроб върху Гроба, страшен черен език ближеше адския сняг, дълбаеше диря, биеше планината, ровеше бързо, страхотно, светкавично, къртеше отвесния склон, спускаше се, подскачаше, потъваше, удавен в пръски, в порой, в океан от раздиплен, разбит сняг, превърнат от черното петно в пяна.

- Ще се размаже - подхвърли през зъби инструкторът с такето.

Всички погледи бяха залепнали върху Гроба и черния гащеризон, който бръснеше отвесната стена. Тъмното петно хвърчеше, ореше, задавяше се, плюеше струи от сняг и хвърчеше надолу, към „Щастие“, описвайки страхотна свирепа диря, разпаряйки Гроба на две хиляди настръхнали царства от мраз и студ.

- Тая е луда! – измърмори камшикът от Шварцвалд, така стиснал зъби, че устните му се изпотиха. - Тая е ненормална.
Изведнъж черния нож престана да дяла склона, ските спряха да режат, не дупчеха зловещи спирали и дъги, а хукнаха надолу към малката невзрачна кръчма в дива права линия, един безумен шус - надолу по Гроба, към кръчмата, към ада, или към небето, кой знае, но ските летяха, светеха, пърлеха земя и небо, звяр и природа, ръмжаха, пееха, виеха, падаха, мятаха се диво и страшно и никой от големите старши инструктори не знаеше тая жива ли е, мъртва ли е. Ските ли я бяха излъгали и защо налиташе като самоубиец надолу по черната стръмнина, по отвесния нож на склона.
Ще се блъсне в кръчмата, че се фрасне в някой бор, ще се забие като тесла в стената. Ще се разцепи. Ще се разпадне.
Но тя не се разпадна. Тя направи звънко, страшно, сребърно рало, издълба звяр-яма точно пред вратата на „Щастие“ и закова като статуя, като римска колона, като слънчево изригване се изправи черният гащеризон, ските точно пред най-важната кръчма „Щастие“ в света, където инструкторите бяха наскачали от местата си – потни, изстинали, сварени и замръзнали едновременно. Тая е луда. Гарга й е изсмукала мозъка. Малоумна. Но как спря. Как кара. Как се зарови в Гроба. Как го обърна с дъното нагоре. Как прехвърча само. Над гроба. Тая не е нормална, казвам ти.

Черният гащеризон влезе в къщата.

Аз изпълних моето – каза жената.

Мъжът от Шварцвалд, строен като камшик, изрече една единствена дума:

Няма да ти дам хиляда лева.

- Тя се спусна от Гроба - обадиха се в едно гърло другите инструктори. – Хвърча.

- Спусна се - съгласи се Шварцвалд. – Ама я вижте склона.

Погледите на всички специалисти по слалом, по спускане, по гигантски слалом и комбинация, всички вдигнаха очи и ги залепиха към Гроба.

Сред отвесния лабиринт на канарите, тесен като ковчег, отвратителен, страшен, потънал в два метра зъл сняг - твърд, подъл, изринат от мелницата на Господ, следите, издълбани от ските на черния гащеризон, образуваха една голяма и много обидна дума.

СТРАХЛИВЦИ!!!

Някъде ските бяха заболи прекалено дълбоко – например при опашчицата на буквата Ц - и бяха стеснили горното кълбенце на буквата В, но че се виждаше СТРАХЛИВЦИ, виждаше се от ясно по-ясно. Как бе успяла да издълбае трите удивителни в тоя ад, никой не можеше да си представи. Никой не можеше дори да си го помисли. Тая беше ненормална. Тая беше... хайде да не говорим. Беше страшна.

- Няма да давам хилядарка на некой да ме нарича такъв и онакъв – заяви мъжът, силен като боров лес в Шварцвалд. Той не изрече издълбаната като с длето и чук дума СТРАХЛИВЦИ.

- Тя се спусна по Гроба – каза инструкторът с такето.

Този път другите не реагираха. Чудеха се чия страна да вземат.

Жената свали ските си, лицето й гореше, кръв-алено, като залез пред земетръс. Инструкторите я гледаха. Очите им грабваха това алено лице и не можеха да помръднат сантиметър настрани от него. Над тях като бесило, като пъклена крепост, като вой на вълк се издигаше страхотния Гроб.

- Слушай - каза човекът, дошъл за няколко дни тук от немските поляни. – Прибираш парите, ако си вземеш гадната дума назад.

Той отри о брадата си десетте стотачки и ги хвърли на масата.

Черният гащеризон събра банкнотите, огледа ги една след друга с кафявите си като дъно на стар кафеник очи.

- Страхливец си – каза равно жената.

Тя внимателно остави парите на масата, като че бяха стъклени и можеше да се строшат на двайсет и осем парчета.
В „Щастието“ настъпи тишина – плътна и грапава, сребърна. Страшна и светла тишина. Толкова гъста, че човек можеше да я размаже върху лицето си.

По едно време инструкторът, който от месеци работеше на Боровец, хвърли такето от главата си и измърмори:

- Шапка ти свалям, жено.

Черният гащеризон не се обади.

- Тя се казва Ана – каза онзи, дето обучаваше софийските хлапета.

Мъжете не му обърнаха внимание.

Гледаха Ана.