Здравка Евтимова: И заваля сняг

Аз съм Пирина, очите ми са силни, всичко виждат: беше отслабнал, като показалеца ми тънък беше станал Калчо. Гледах го и сърцето ме стягаше, като че вместо кръв, към него течаха пирони.

- Нищо ти няма, какво си се превил. Ще ти мине като на куче – ободрих го аз. Държах ръката му, тънка като хартия, и жълта, дори безцветна. Никога не съм мислила, че мога да обичам такава ръка от жълта хартия, че ще ме е така грижа за някого – за мъж, дето няма сила да откъсне главата на пиле. Че сърцето ми ще се свие на лешник, бобено зърно ще стане сърцето ми само като гледам това момче – повече коса, отколкото човек, къдрава и сплъстена, цялата мирише на пот и болест, а лицето на човека го няма. Обаче не на мене тия, мръсна болест. Не си познала.

- Седни, Калче, седни ей тука- казах му, а той няма сила да седне. Ако се отпусне на тая трева, по която като пиявици са се залепили капки роса, сигурно ще настине, затуй свалих фланелата си, постлах я върху тревата и казах:

- Седни тука, Калче, миличък – никога не съм казвала на някого „миличък”- то направо грозно. Езикът ти да не е фурнаджийска лопата, че да го въртиш и да се преструваш пред мъжа. Какъв ти „миличък“, той вол двеста кила и очите си трябва да отвяваш като врата на хан да не те заклещи до някоя стена. Но някак на това момче можеше да му кажеш. Беше по-тънко от ризата си, същата риза, дето му бях занесла отпреди не знам колко време - купих я за лев от магазина за втора употреба.

- С тая риза мислех да умра – каза ми той. – Знаеш ли колко хубаво ми пази, нито ми е студено, нито ми е топло с нея.

- Калчо, знаеш ли какъв шамар ще отнесеш – срязах го аз. – Само кажи, че ще умираш и си го отнесъл.

Той се усмихна – така се усмихваше най-малкото внуче на баба Марица, бебе - една шепа дете, усмивката по-голяма от него – като ме види, усмивката му стига от терличките чак до последното кичурче черно кадифе от косъмчетата на главата му. Така, като онова кадифено бебе, ми се усмихна Калчо. Прииска ми се да кажа нещо хубаво, но не можех. Само го целунах – толкова тихо и кротко, като че той беше кадифеното бебе. Не исках да го боли, не щях да го пречупя.

- Калче, Калче – прошепнах. – Ще стоя при тебе. Ще ти разправям приказки сто дена, ден и нощ няма да спра. Ще станеш здрав като ония канари по Голо бърдо, казвам ти.

Той не можа да спре да се усмихва, будалата Калчо, а мене ми светло, мисля си - вместо да му разправям приказки, защо не го целуна още веднъж по тази широка като поляна усмивка? Може пък и да оздравее, кой знае. Баба Марица, най-умната жена в Радомир, казваше: – „Като човек се усмихва, Господ стои в очите му – в тях гледай и няма нужда да идеш на черква.“ Права беше. Калчо ме хвана за двете ръце и се наведе – главата му къдрава като халище. Бунище, обрасло с коприва, беше косата му и миришеше на лошо, но какво от това? От калпава миризма ли ще се плаша? „Човек е по-голям от лошото и по-малък от доброто, затова расте – за да настигне добрината“, така казваше баба Марица. Калчо вдигна ръцете ми близо до очите си, така близо, като че беше загубил нещо от злато и искаше да види дали не се е търкулнало някъде между пръстите ми.

Целуна първо малкото пръстче на дясната ми ръка, после безименния пръст, средния пръст, показалеца и нищо не каза. Погали ме от китката до лакътя и по кожата ми разцъфтяха цветя. Стига бе, какви ти цветя. От китката до лакътя имах синка до синка. Той нищо не казваше, не знаех дали ги забелязва - синките се получаваха, докато влачех камъни, докато ограждах бостана на мама. Никой не е гледал смазаните ми ръце така, като че небето и облаците бяха слезли при тях. Много рядко, като малко дете, преди да ме качи на конче, май тате ме поглеждаше така. И той нищо не казваше.

- Слушай сега – казах на Калчо. – Трябва ги почистим тия къдри, дето ти скриват очите. – Ти не се виждаш под тая коса, бе човек. Чакай ме тука, ще отхвърча до нас за ножица, ей го къде е.

- Не ходи за ножица, Пиринче-стотинче – каза той тихо.

Никой не ми е говорил така тихо. Никой не ми е казвал „Пиринче-стотинче”.

- Няма да ходя.

Внимателно, като че рошавата къдрава коса беше от стъкло и щеше да се счупи, я вдигнах от челото му. Едно високо чело, толкова жълто, че изглеждаше страшно. Започнах леко да го разтривам, притисках го така, сякаш разтривах петите на малката си, злояда сестра Люба, когато беше болна и кашляше, а мама мислеше, че детето скоро ще си отиде. Но аз разтривах петите й като лъв и не й давах никъде да ходи. Абсолютно никъде. После се научих да разтривам и чела. Полека под кожата на Калчо започна да се появява розово - както се появява денят над реката още преди слънцето съвсем да е изгряло. Тогава си припомних – като бях малко момиче, по-малко от нашето куче Гашо и боледувах, тате се навеждаше над мене. Целуваше ме по челото и казваше:

- Сега болестта ще ти мине, Пиринче.

И ми минаваше.

- Сега болестта ще ти мине, Калче – казах аз на Калчо и го целунах точно там, където върху розовото му чело се опитваше да изгрее слънцето.

- Да, минава ми – прошепна той. – Минава ми.

Започнах да му разправям за Италия, за жегата и морето, за огромните камиони по магистралата. За това как се бях разпиляла от радост, че видях един с български номер.

- Ако ти е много тежко да ме слушаш, ще ти дам пет лева за това, че се мъчиш – казах му.

- Не се мъча. Хубаво е. Спря да ми се гади – каза той. - Вече няма никога да повръщам.

- Хайде да не се изсилваме толкоз – прекъснах го. - Повръщай си спокойно и малко по малко ще спреш.

После Калчо ми обади, че често ходел на гроба на баира отсреща - само там не му се повръщало.

- Какъв гроб?

- Ами твоят, Пиринче.

Защото в Старо село си мислели, че щом не съм се върнала от Италия или от Португалия и ли кой знае откъде, щом толкова години не съм се обаждала, сигурно съм умряла и са ме заровили в някоя чужда страна. Изкопали гроб за мене точно под хвойната.

- И какво заровихте вътре? – попитах. Виж ме - приличам ли ти на човек, заровен в гроб? Майка ти ми каза, че заровила твоето мече Миньорчо. Как така, да ми зарови мечето Миньорчо! Аз пораснах с него – бях колкото мечето на височина, после полека-лека то се смаляваше, аз ставах висока и яка. Миньорчо се топеше като пряспа сняг, затова го обичах още повече. Влачех го навсякъде с мене, с него си приказвах и на глас, и наум. Мама все такива ги измисля, точно Миньорчо да зарови, ей това се казва глупава жена.

- Ще ти купя друг Миньорчо – каза Калчо.

- О, недей. Ако искаш, вместо да си пилееш парите на вятъра, ти стани моят Миньорчо. Навсякъде ще ходя с тебе, Калчо. И в топло, и в студено, като ме боли зъб, и като не ме боли. Ще си говоря с тебе, и на наум, и на глас. Ти всичко ще знаеш, което имам в главата си – о, колко е хубаво някой да знае всичко в главата ти. Той е най-големият ти приятел, първият ти приятел и е приятел, докато си жив.

- Аз на никого не съм първият приятел – въздъхна Калчо.

- Как не си, а аз какво съм тогава?– прекъснах го. - Винаги си ми бил първият и най-големият приятел и ще бъдеш така, докато съм жива. Щеш не щеш.

Той целуна първо малкото пръстче на лявата ми ръка, после малкото пръстче на дясната.

- Сега вече знам, че съм приятел – каза и чорлавата му коса се спусна като свлачище върху жълтеникавото му лице.

Абе, какво жълтеникаво, я стига! Нали знаех как се разтриват петите на дете, на моята сестра Люба, хем голямо дете, а не някое капризно кърмаче, като например внучето на баба Марица. Леко натискаш, много внимателно да не раздразниш кожичката, с възглавничките на пръстите, и точно възглавничките затоплят крачето. Жълтата кожа става бяла. А когато се усмихне жълтата кожа, толкова им е хубаво на възглавничките на пръстите, че си мислиш - „Ти нямаш ръце, Пирино, а балерини“.

- Пиринче -стотинче – каза Калчо и точно тогава жълтите му бузи решиха, че ще са по-красиви, ако мъничко порозовеят.

- Не съм Пиринче-стотинче – възразих, макар че беше страхотно някой да ме нарича така.

Калчо продължи. Повтори „Пиринче-стотинче“ около двеста пъти и аз, за да го накарам да престане, го целунах – изпих дъха му, изядох „Пиринче-стотинче“ и му дадох всичкия си силен, най-боен мой дъх. Калчо беше по-слаб от малкия ми пръст, който беше целунал, по-тънък от ризата, която му бях подарила. Исках да го притисна към мене – аз съм силна, най-силното момиче в Радомир, работила съм в Римини, в Мадрид, в Сарагоса и Гандра, Португалия. Инат съм като баба Марица, а тя е по-хвърковат инат от вихрушките през февруари. Яка съм като баща ми. Исках да притисна това рошаво момче до мене толкова здраво, че цялата му кожа да порозовее, но ме беше страх да не го пречупя. Затова внимателно, тихо, като че той беше слаботелесно дете като малката ми сестра Люба, го гушнах. Щях да му дам от моя инат, колкото иска и още повече, от моята яка сила щях да му дам.

Имах думи само за Калчо, а не можех да му ги кажа. Толкова бях оглупяла. Той стисна ръката ми – толкова леко я стисна, но добре, че и толкова сила имаше.

- Аз веднъж ходих до вашата къща – каза Калчо. – Два пъти падах, докато изкатеря хълма. Мама си помислила, че съм припаднал, но не бях. Добрах се до вратата. Важното е, че стигнах.

- Защо е толкова важно? - попитах го аз.

- Ами...

- Какво?

- За да кажа на майка ти, че те чакам. Че ще оздравея, като се върнеш - измърмори Калчо и това бяха най-хубавите думи, които бях чувала, откакто съм човек. Как успя да ги измисли това рошаво момче.

… В косата ми като че се е изтърсило чувалче брашно. Вече приличам на баба Марица, лека й пръст, най-мъдрата жена в Радомир. Калчо съвсем побеля, но е пъргав, сила има в него, и дано има повечко, че трябва да поливаме градината на лято.

- Пиринче-стотинче, не бъркай там! Ще те стисне чекмеджето – вика той на нашата внучка, хлапе на година и три месеца, толкова диво, че два университета за пакости може да отвори.

Късно. Хлапето си заклещи пръстчето и такъв рев отпусна, че небето се огъна и заваля сняг.