Завръщане към селото е завръщане към себе си

Съвършен изкусител е градът - особено големият! С вариации от форми, цветове, светлини, светлосенки, шумове, тълпи, вълнения, движения и какво ли още не надмогва всеки прагматизъм, всяка предпазливост. Обещава ли обещава, без дори да се замисля как ще изпълнява. Да - велик е той циник… Стотици хиляди предци повярваха, напуснаха селата и му се отдадоха. Припряно прерязаха пъпната връв с природата. Независими собственици на стопанства се превърнаха в наемници… Започна градската им одисея.

Градът ги направи войници в безкрайни битки. Убеди ги, че животът е сражение. И предците воюваха - поколения наред. И победите им, и загубите ги отдалечаваха от природата, от корените, от себе си.

Те бързо забравиха кои са. Суматоха и страхове в града не оставят много време за размисъл. Вместо това радио, телевизия и мрежата обясняват света. Колко практично някой да мисли вместо теб! И без това суета е замъглила разсъдъка. Заслепени от градски успехи, уязвени от градски прискърби все повече се затваряме в градската крепост. Циници я оприличават с кошара, в която стадният инстинкт ни бил натикал…

Възгордяхме се ние, гражданите. Наежихме се, че били сме избраници. Злословим за „грубия селски бит“. Родихме парадоксални умотворения. „В града дори само некролог, лепнат на стена, да прочетеш, пак поумняваш“. „В беда умри - гражданин бъди!“. Да-а-а - съвсем оглупяхме…

Животът на село ние, днешните, не познаваме от собствен опит. Но не считаме това за недостатък. Склонни сме да вярваме, че да си изкаляш обувките или да се ожариш в копривата е опасно за здравето. Да не говорим за змии, паяци, кърлежи и хилядите други селски страшилища… Но което и изкушение на града да опитаме, някаква мъчителна жажда остава. Смътно усещаме, че някога сме загубили нещо много ценно. Предчувстваме, че покой е възможен, едва когато си го върнем обратно.

Все някога съдбата те извежда от градската крепост. Отиваш на село. Потапяш тяло и дух сред природа. А тя като че ли те е очаквала. Посреща с безброй наслади. Става ти ясно, че парченцето от пъзела, което винаги е липсвало, се крие някъде тук. Осъзнаваш, че веднъж усетиш ли се с негова помощ завършен, ще разбереш и какво е да си съвършен! Далеч от тълпата неврозите отлитат, суетите се разотиват, сетивата плуват като риби във вода. Не винаги от пръв път се случва. Но след няколко опита съм виждал да поддават и най-закоравели градопоклонници.

Завръщането на село е завръщане към себе си. Сближаването с природата е еманация на твоя автентичен „аз“. В началото той ти прилича на чуждоземец, който едновременно те привлича и плаши. Все пак желанието да се сближиш с него надделява. Толкова си развълнуван, че в миг искаш да узнаеш всичко за екзотичния странник. Държиш се непохватно като влюбен ученик. Това е най-важната среща в живота ти, гражданино – не припирай! Ако обидиш непознатия, той ще си иде! Да, човече - тук няма за всичко платена услуга или фабрично изделие, както в града. Тук трябва сам да се справиш! Само с любопитство, непредубеденост, търпение и откритост можеш да заинтригуваш впечатляващия непознат! А неописуема е радостта, когато узнаеш, че той е всъщност твоят автентичен, разпиляван с поколения „аз“.

Простичкият живот сред природата става твой тил. Той е скривалище от градския гъмжилник, от натрапената суета. Тук отмаряш след безумните битки, сваляш тежката броня. Селото посреща гостоприемно, подслонява, слага на раните лек. Присмех и надфукване тук няма. Има чувство за хумор. Селският човек пази добронамереността и човечността, които в града не издържаха.

С течение на времето селото ти доказва, че можеш много повече от това да караш кола и пазаруваш в супермаркет. Откриваш твореца в себе си. Поддържаш растителност в двор. Правиш ремонт на къща. Майсториш от камък и дърво. Разбираш радостта от това сам да си изработиш нещо, вместо да го купиш от магазин. Правиш зимнина, вино, ракия. Опитваш градинарство и овощарство, а може би и животновъдство. На трапезата слагаш храна, създадена от теб. Най-сетне ядеш плодове и зеленчуци различни от „чудесата“ на генното инженерство и пестицидно-хербицидната естетика. Да, вкусът им тук е различен от твоите представи. В синтетично-нездравословната днешна действителност селото е и спасение за здравето.

Селският живот е пестелив. Липсата на суети свива нуждите, променя предпочитанията. Вместо разходка в мол - разходка в гора. Вместо шикозен ресторант - пикник на горска поляна. Не ходиш на СПА, а на …река. Спокойно! Не изпадай в ужас, че свършено било с градските ти навици. Не се налага да ставаш аскет, освен ако сам не пожелаеш. Само на разстояние от 30 до 50 км достатъчно голям град ще ти предложи всичко, без което „не можеш“. А може и да отсядаш на село в твой втори дом. Така страхът от „абстиненция“ става напълно несъстоятелен…

Животът е пътуване без цел и посока, за което друг ти е купил билета. От теб не се иска повече, освен трупане на впечатления. Когато броят им нарасне, има вероятност да стане ясно, накъде си се запътил, коя е крайната спирка. Общуването с природата помага в търсенето на отговора. Някои наричат това помъдряване – други просветление. Съгласен съм, че това не е за всеки, но много успяват.

Каквото и да правиш сред природата, то се превръща в медитация. Дразнения задръстват в града сетива и разум. Почти невъзможно е да ги изключиш и необезпокояван да погледнеш света и навътре в себе си. Но когато си сам с природата, умът утихва. Сетивата се обострят. В тези мигове без думи се случват най-интересните диалози в живота. Най-сетне разбираш колко по-ценно е да слушаш отколкото да изказваш мнение. Изчезва нуждата да се перчиш, че си прав. Страх те е дори да проговориш, за да не прекъснеш безмълвната беседа… Природата отгатва въпросите, на които в града никой не можа да отговори. И като че ли за всичко има решение, за всичко има съвет. В общуването с нея за броени минути научаваш повече отколкото в стотици градски разговори. И благодариш, че си открил селото.