Защото искам да сънувам

От стр. 1

– Разкажи за октопода!

– А, да – за октопода. Работата е там, че Емил тичал страшно грозно. Целият му стил на бягане е една цинична подигравка към законите на физиката и здравия разум. Утре ще ти го покажа в Youtube и ще разбереш точно какво имам предвид: лицето му е изкривено в някаква ужасяваща гримаса, побеснелият му, увиснал език се опитва отчаяно да избяга от пръхтящата клопка на устата му. Tялото му от кръста нагоре е като обхванато от епилептични спазми. Главата му се клатушка неконтролируемо вляво и вдясно, сякаш всеки момент ще се отдели от тялото. Лявата му ръка е ту подозрително неподвижна, ту подскача неочаквано и удря с неподправен ентусиазъм собствения му нос. Дясната от своя страна ръкомаха хаотично като вбесен катаджия от началото до края на състезанието. На пистата Емил изглеждаше така, сякаш беше попаднал в прегръдката на огромен, невидим октопод, и докато тичаше, се опитваше да се изтръгне едно по едно от обвитите около тялото му лепкави пипала.

– Как е печелил тогава?

– А, ето това е големият въпрос! Как е печелил наистина? Не само ти, Емчо – целият свят се е чудил как е печелил. В бягането на разстояние има много техника. Нужна е ефикасност, рационалност на движенията, аеродинамика. Специалистите, зрителите, журналистите – всички били в недоумение. Но помниш ли... онова нещо? Нещото, с което бил роден и което не искало второто място? То вече се бе превърнало в неговия ръмжащ, неукротим дванайсетцилиндров двигател! Емил тренирал шест часа и половина на ден! Три часа тичане сутринта. Два часа следобед. Час и половина вечер преди лягане! Той нямал треньор и се носели слухове за странните му методи на самоподготовка. Те не били преувеличени. Вродената изобретателност на Затопек дарила света на леката атлетика с революционната интервална тренировка. „Защо ми е да тичам бавно – казвал Емил, - това вече знам как да го правя. Аз искам да тичам бързо.“ И започнал да се подготвя с безумни серии от спринтове. 400 метра спринт, последван от 400 метра лек крос за възстановяване. И така 20 пъти... 30 пъти... 50 пъти. Емил стигнал до умопомрачаващите сто последователни спринта! Това е почти един маратон! Специалистите се подигравали на системата му. Наричали я лудост. Но когато започнал да чупи световни рекорди, целият свят се опитал да я копира... и я използва и до днес!

Но това не било всичко – Емил тичал с тежки военни ботуши. Излизал и от пистата, за да бяга по трудни, пресечени местности и дори в дълбоки преспи сняг с тежести на краката. Един от най-безумните му похвати е свързан с дълга редица от високи тополи, строени като войници покрай една от пътеките, по които обичал да тича. Емил решил да пробяга една трета от редицата дървета, без да диша. Речено-сторено! След няколко дни превзел половината тополи. Затопек продължил лудия си експеримент, докато един ден не пробягал цялата дълга тополова дистанция, без въобще да си поеме дъх, след което се строполил на пътеката в безсъзнание.

Междувременно подвизите на Емил започнали да се превръщат в митология. Не само заради световните рекорди, но и заради характера му. Винаги усмихнат, галантен и естествен, Емил бил някак непресторено дружелюбен. Казват, че очите му излъчвали добрина. Създавал си нови приятели за броени секунди. Обичал искрено хората – искал да бъде около тях, да знае всичко за живота им, семействата им, мечтите им. Говорел шест езика перфектно и имал добри познания по още толкова. Учел ги така, както ние запаметяваме телефонни номера. Наизустявал думи директно от речниците. „Ако научиш достатъчно думи, граматиката сама ще си дойде на мястото“, казвал Затопек. В която държава отидел, давал интервюта на съответния език. Било почти невъзможно да откриеш човек, който да не го обича. Дори съперниците му го обожавали! Той винаги е казвал, че изпитва особена връзка с останалите бегачи, и гледал на тях като на семейство. Дори французинът Ален Мимун, когото наричали Сянката, защото винаги завършвал втори след Емил, се възхищавал от чешкия си съперник.

Голямата мечта на Емил била Олимпиадата в Хелзинки, където се очаквало да спечели отново любимата си дистанция – 10 000 метра. Но той за малко да не отиде на нея! Само дни преди да отпътува за Финландия, Емил научил, че комунистическата партия е забранила на бегача Станислав Юнгвирт да участва на олимпиадата, тъй като баща му бил политически затворник. „Ако той не участва, и аз няма да участвам!“ – заявил Затопек. По това време подобнo изказване граничело с лудост. Петнайсет хиляди финландци чакали чешкия отбор на летището, за да зърнат Емил, но той не слязъл от самолета – правителството наредило да бъде оставен в Прага. Два дни по-късно, под натиска на световната общественост, и Затопек, и Юнгвирт се озоваха в Хелзинки.

Още в първия ден на състезанията Емил прелетял по пистата в познатия си невъзможен стил, спечелвайки златния медал на 10 000 метра и изпепелявайки собствения си олимпийски рекорд.

Журналистите, които бяха започнали да го наричат Чешкия локомотив, го обсипали с въпроси.

„Защо бягаш толкова грозно?“ – питали го. „Така мога – отвръщал Емил. – Когато започнат да дават медали за естетика, като във фигурното пързаляне, ще променя стила си.“

Само два дни след изнурителните десет километра Емил успял да се класира и на финала на 5000 метра – дистанция, в която конкуренцията била чудовищна. Кадрите от съревнованието са изумителни: ритъмът, наложен от англичанина Крис Чатауей, е нечовешки. Видимо изтощен, Затопек изостава на четвърто място. Остава само една обиколка. Агонията, изписана на лицето му, е отражение на някаква неистова болка, която извира от всяко негово измъчено движение. Емил отново бяга във вече познатия на целия свят неописуем стил. Пръстите му търсят да се уловят за нещо и драскат с нокти хладния финландски въздух. Дробовете му хриптят. Ръцете, главата и раменете му се люлеят във всички посоки, сякаш закачени за конците на някакъв невменяем кукловод. Емил е неговата марионетка. Много, много бърза марионетка. Остават само метри до края и Затопек неочаквано изригва – изтръгва се свободен и лек от безпомощните пипала на невидимия октопод! Спринтът му сякаш пристига от друго измерение – от работническото детство, от безкрайните тренировки, от сянката на мълчаливите тополи, под които бе припадал без капка кислород в дробовете cи. И ето – той излиза с изпепеляваща тартана крачка от външната страна, задминавайки и Чатауей, и германеца Шаде, и Ален Мимун – Сянката.

Емил печели едно от най-изумителните надбягвания в историята с нов олимпийски рекорд и зашеметена, публиката започва да скандира спонтанно: „За-то-пек! За-то-пек!“.

Със своите три толкова музикални и лесни за скандиране срички името му се превръща в песен на трибуните – неофициален химн на игрите в Хелзинки. Веднага след награждаването Емил открил своята Дана, за да я целуне и да ѝ даде златния си медал. „За късмет!“ – прошепнал ѝ Емил. Само минути по-късно Дана излязла на стадиона и хвърлила копието си с такава сила, че съперничките ѝ не могли дори да се доближат до нейния резултат. Публиката не можела да повярва на красивата магия, която бе позволила на двамата влюбени да спечелят олимпийско злато в рамките на един и същи следобед.

Но Емил бе решил, че има още работа за вършене в Хелзинки, и се записал за участие в маратона – дистанция, която не бил пробвал нито веднъж в живота си! Тъй като нямал представа как се бяга подобно състезание, Затопек решил, че най-подходящата стратегия е да следва фаворита и световен рекордьор – англичанина Джим Питърс. По средата на дистанцията Емил, който се носел с учудваща лекота редом до тичащия с всичка сила британец, го запитал: „Хей, Джим, това дали не е много бърза крачка за маратон?“.

Пъхтящият англичанин отвърнал на шега: „А, не – даже е прекалено бавна”.

„А, добре тогава“, казал Емил и излетял с такава скорост, че Джим Питърс повече не го видял. Нашият герой минал лек като дим през улиците на Хелзинки и когато влязъл далеч преди другите в тръпнещия от нетърпение стадион, невярващата публика изригнала: „За-то-пек! За-то-пек! За-то-пек!“.

Обзети от общата еуфория, бегачите от щафетата на Ямайка, които току-що били спечелили златото, го качили на раменете си и го понесли в незабравима почетна обиколка! „За-то-пек!“ Трите вълшебни срички дълго се носили във въздуха над финландската столица и според много хора все още са там – неразделна част от нейната митология.

В рамките на една седмица трийсетгодишният Емил бе спечелил трите най-изнурителни олимпийски дисциплини, при това с три олимпийски рекорда. Никой никога не е правил подобно нещо, Емчо, и никой никога няма да го направи отново! „Някъде на самата граница на болката и страданието е мястото, където момчетата се превръщат в мъже!“ – казал веднъж Затопек. Емил обичаше да живее точно на тази граница, приветстваше болката и дори я търсеше, знаейки, че тя е единственият начин да надхвърли себе си. Прочут е случаят, в който преди старта на маратона в Мелбърн казал с усмивка на останалите бегачи: „Приятели, днес всички ще умрем по мъничко!“.

Следва на стр. 3