Защо се субсидират богатите потребители на топлоенергия?

През последните две години електроснабдяването попадна в центъра на политическия и обществения прожектор. Случайно или не, частните ЕРП-та/ЕСП-та бяха обвинени за всички грехове в енергетиката и един кабинет падна заради създалата се криза на доверие. Само че проблемът не е толкова в снабдителите на ток - в ЕРП-ЕСП-тата остават под 15% от сметката за ток, а всичко останало отива в НЕК, ЕСО и бюджета, тоест в държавата. 

За жалост, почти толкова сериозни са и проблемите в топлофикационния сектор, за които почти никой не говори. Те не могат да бъдат изчерпани с един коментар, затова тук ще се фокусирам върху най-големия и най-важния проблем – кого субсидира държавата чрез политиката си за топлофикационните дружества?

Избраният от българските политици подход е този на т.н. крос-субсидиране на топлинната енергия. Тоест регулаторът определя за всяко топлофикационно дружество определена цена, често не само под пазарната, а и под производствената, на топлинна енергия и отделна цена за електроенергията, която то генерира. Тоест чрез по-висока изкупна цена на електроенергията, държавата субсидира единица произведена и продадена топлоенергия на ниска цена. Въпреки че това е практика в много държави, тук е доведено до крайност и побългарено в лошия смисъл.

И тук идва въпросът кого субсидираме по този начин? Ако субсидията се получава на база изконсумирана и закупена от потребителя топлинна енергия, то елементарната логика подсказва, че големите печеливши от сегашната схема са богатите домакинства, ползващи много топлинна енергия, а не бедните. Защото обикновено богатите, а не бедните, живеят предимно в по-големи апартаменти и нямат икономически стимул да пестят топлинна енергия поради по-високите си доходи.

Този дефект, при който голямата част от реалната полза от субсидираната услуга, се използва от по-богатите, а не от бедните, трябва да бъде отстранен час по-скоро. Той създава несправедливост в обществото, а също и поставя топлофикационните дружества в несигурна регулаторна среда, в която на близките до властта и политически важни топлофикации може да се дадат по-добри условия, за сметка на останалите. Всичко това не е убягнало от погледна на Европейската комисия и неслучайно България е от малкото държави, на които тихо и мълчаливо се отказват субсидии за топлофикационна дейност (а дали нашите политици са си ги потърсили усърдно е друг въпрос).

Начините да се въведе ефективна и справедлива система са добре известни в европейските и световните добри практики. Първо е важно обществото да разбере, че съществуващият модел на субсидиране на крайната цена на топлинната енергия облагодетелства предимно по-богатите, а не бедните, а освен това води и дружествата (било то частни или публични) до банкрут. Следователно, той трябва да се промени, като опциите са няколко – целева помощ през социалните системи, ваучери, двустепенна цена на енергията и др. Второ, трябва да се премахне едногодишният регулаторен период и да се замести с три- или петгодишен, което ще даде предвидимост и спокойствие. Трето, трябва да се въведе някой от международно приетите стандарти за определяне на цената на топлофикационната услуга и да се преустанови практиката ДКЕВР да отрежда индивидуални условия на всяка топлофикация. Всички тези възможни решения ще обсъдя по-подробно в следващи статии. Защото сега е лято и е топло, но няма да усетим кога пак ще дойде зимата.