За знаменията. Разказ за 15 септември

На 15 септември ме поканиха по програма "Христо Ботев" в Българското национално радио да участвам в предаване по случай първия учебен ден. Предаването беше от девет и половина вечерта. Няма да крия, почувствах се поласкан. Ето че и ти стана от писателите, казах си наум, които, подобно на класиците, канят за добра дума, за напътствие към учениците, за благослов. Така вероятно са правили в своето време и Елин Пелин, и Талев, и Радичков. Човекът е лесно нещо. Кажи на някого три пъти, че е станал класик, и на четвъртия път вече и с топ не можеш да му избиеш тази мисъл от главата. Самовнушението е голяма сила.

Едно е да си повярваш обаче, макар и наум, а друго - да има какво да кажеш. Какво можех да кажа аз на малките? Че животът е труден, но училището е свещено, трудът на учителя също е свещен, а българският език - най-хубавият на земята? И че не всичко опира до парите? Сам разбирах, че това са само празни думи. За да стигнат думите до хората отсреща, трябва и друго. Какво е то, не знаех. Може би тъкмо това тайно знание разделя класиците от останалите?

Наистина, имах скромен учителски опит. Бях работил две години като даскал по литература в Четвърта сменна гимназия през деветдесет и втора, деветдесет и трета. Времето на първоначалното натрупване на капитала, на митингите по улиците и площадите, на барикадите от боклуджийски кофи по кръстовищата, на огньовете от изпочупени пейки… "Докато скачахме по площадите, хората направиха пари", казва за този период един мой приятел. Понякога на учениците наистина им ставаше интересно в часовете ми - но рядко. Повечето от тях работеха, гимназията беше с такъв профил, и аз им влизах в положението. Така или иначе, главната беда беше в това, че никой не четеше произведенията, които се изучаваха. Още ми е пред очите една Ева от десетите класове, която за класното си беше написала с химикалка на бедрата "Опълченците на Шипка". И само си вдигаше поличката по-нагоре и по-нагоре, за да ползва текста. Такива ми ти работи. Мисля, че й писах четворка.

Или да вземем Радичков. Кой от младите щеше да е прочел нещо от Радичков, ако Валери Найденов не го пускаше навремето много настойчиво, грижовно и упорито на страниците на "24 часа".

Между другото, на поклонението на Радичков в църквата "Св. Седмочисленици" се случихме с Валери Найденов един до друг. Опашката стигаше до другия край на градинката. Беше страшен следбогоявленски студ - Радичков почина в края на януари. През цялото време, докато тропахме на студа, събирах кураж, за да изкажа на Валери Найденов една, как да река, чисто писателска благодарност за това, че показа на младите поколения кой е Радичков. Но студът така беше залостил и вдървил езика ми, че в крайна сметка се отказах.

Късният час на предаването се оказа проблем. Трябваше да се мотая два-три часа по улиците. Влизах в разни кафенета, пиех тук едно кафенце, там – едно кафенце, но накрая ми писна и гаврътнах едно малко уиски. Тъкмо да си развържа малко езика, рекох си наум. Когато човек се появява по телевизията, не трябва да е близнал и капка, защото веднага си личи. Но по радиото може, успокоявах се, докато си поръчвах второ питие – там нали лицето не се вижда. А повод за радост и черпня имах. Само преди час бях взел от издателството сигналната бройка на новата си книга.

Като ударих и второто малко, пак минах на кафе. Времето се точеше отчайващо бавно, беше станало едва осем и половина. Хайде още едно последно кафенце, рекох си. И хлътнах в първото попътно заведение на "Любен Каравелов".

- Едно кафе - казах на барманчето.

- Честит празник - каза ми то. - Да ви почерпя едно уиски?

Брей, огледах се стреснато, толкова известен ли съм станал. Заведението беше полупразно, в дъното имаше една двойка, които пиеха бира и отвреме-навреме се целуваха с мокри устни.

- Какъв празник? - рекох.

- Нали е 15 септември. Вие не ме помните. Аз съм Жарко. Бяхте ни учител по литература в Четвърта сменна.

- Я гледай ти - седнах разчувстван на високото столче пред бара и махнах с ръка. - Давай тогава.

Жарко наля едно голямо.

Погледнах си часовника, имаше време до девет и половина.

- Е, що за учител бях? - попитах го.

- Не бяхте кофти учител. Не знам какво научихме, но всички прописахме. Аз още си пазя едни мои стихове оттогава. И на вас ви ги бях дал.

Всичко това се беше изтрило от паметта ми, но кимах с глава и пиех бързо уискито, за да не закъснея за предаването.

След малко вървях по "Графа" и сякаш имах криле на раменете. Каква знаменателна среща, мислех си. Какъв подарък от съдбата за скромния ми стаж като учител – и то точно навръх 15 септември.

Влязох в радиото, качих се в студиото. Журналистката се оказа позната, нейният син бе в класа на дъщеря ми навремето в 22-ро. Знаменията през този ден нямаха край.

- Ей сега ще дойде и Валери Найденов и почваме - каза водещата.

Какво? Самият Валери Найденов! Лично не го познавах, но го познавах от журналистическите му писания като ярък и непридвидим автор. Щастливите знаци през този 15 септември не свършваха. В себе си реших да му подаря на края на предаването директно в ефир сигналната бройка от новата си книга, колкото и да ми беше безценна. Този ден го заслужаваше.

Валери Найденов влезе след минута и предаването започна. Водещата си беше приготвила умни и всеобхватни въпроси - за срива в образованието, за краха на възрожденския модел, за учителското печалбарство от частни уроци... Валери Найденов говореше гладко и умно. Аз – не толкова гладко, не и толкова умно, но за сметка на това доста емоционално. Справях се някак. Пък и имах своето дълбоко обяснение за своята емоционалност. В края на предаването дори успях да изпълня намерението си. Първо разказах за дълбоко метафоричната и знаменателна среща, както ми се струваше, с моя бивш ученик Жарко. И сетне тържествено надписах и подарих сигналната бройка от новата си книга на Валери Найденов. Дори прочетох в ефир посвещението. Доколкото си спомням, беше нещо от рода на "На учителя - от ученика. С благодарност."

Сетне, докато слизахме по стълбите на Радиото, му казах:

- Кога да ви се обадя за книгата?

- Дай да си говорим на ти. Ми кога? Обади се в края на месеца.

- Радвам се, че ти подарих тъкмо сигналната бройка. Ако ти харесат разказите, напиши нещо за книгата. Става ли?

- Какво, рецензия ли? Може. Макар че аз рецензии не съм писал.

- Само ако книгата ти хареса. Само тогава.

Нямах никакво съмнение, че книгата ще му хареса. Че, дето се вика, сега, като се прибере вкъщи, още от прага ще започне да я чете. Даже още от асансьора.

Денят наистина беше изпълнен със знамения. Добре го бях измислил. Книгата едва излязла, и изведнъж рецензия за нея от Валери Найденов. Който иначе никога не е писал рецензии. Добре го бях измислил. Това щеше да се оцени от широката публика.

- Хайде - казах на изпроводяк. - Ще се обадя в края на септември.

Обадих му се точно на 30 септември вечерта.

- Още не съм я прочел. Но ще я прочета.

- Ще се обадя в края на другата седмица.

Обадих му се в края на следващата седмица.

- Абе някъде съм я бутнал. Още не съм я прочел. Но ще я прочета.

Звънях му май още веднъж. И се отказах.

Отказах се да вярвам и в знамения. Което, честно да ви кажа, малко ми липсва.