За противодействието и 'антикорупцията'

Законопроектът за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество, подготвен от Министерство на правосъдието, и законопроектът на "БСП за България" за създаване на Специална агенция „Антикорупция“ се различават помежду си не само заради това, че уреждат различен тип обществени отношения. Двата законопроекта отразяват принципно различни разбирания за държавното управление.

Вниманието на медиите бе съсредоточено върху това кой и как ще определя ръководството на тази институция. Причината за това е в очевидната амбиция на президентската администрация в тази насока. Ако законопроектът, подкрепен от ГЕРБ, предполага изграждането на колективен орган, който да се назначава от Народното събрание, то проектът на социалистите възлага цялата отговорност за тази институция на президента, аргументирайки подхода си с това, че той е пряко избиран от всички български граждани.

Втората отчетлива разделителна линия, около която се разгръща аргументацията на БСП, е в представата, че това трябва да бъде институция, която да се бори с корупцията „по високите етажи на властта“. В представата на авторите на законопроекта това означава въпросната Специална агенция „Антикорупция“ да може да разследва, включително по собствена инициатива; да събира доказателства, да подготвя обвинение и да го внася в съда. Няма никакво съмнение в амбицията тази структура да създаде паралелен път за разследване на корупцията, но по-важното е, че тя ще действа като ЧК, като „черезвичайная комисия“ по модела на болшевишката тайна полиция на Феликс Едмундович Дзержински , която практически не подлежи на контрол, освен от Президента на Републиката.

Зад подобна законодателна инициатива стои разбирането, че корупцията е преди всичко подкуп, че тя се заражда и функционира само на най-високо политическо равнище и че може да бъде ефективно преследвана чрез някакви паралелни и извънредни правомощия. Ако законопроектът на Министерството на правосъдието се опитва да въведе единни стандарти и да синтезира натрупаната експертиза в различни институции, то другият законопроект разчита на съществуващата структура в ДАНС, която да получи извънредни по своя характер правомощия.

Критиката по отношение на съществуващите в момента институции за противодействие на корупцията има своите основания, но тя се отнася в същата степен и до специализираното звено в структурата на ДАНС. Ако общественото мнение възприема управлението като пространство на висок корупционен риск и очаква, че ефикасното му противодействие преминава единствено и само през ефективно наложени наказания, то „принос“ за липсата на подобни резултати имат всички структури, които са ангажирани в процеса на подготовка и поддържане на обвинението по такива казуси. Именно в тази си част, развиващият се публичен дебат трябва да придобие още по-ясни очертания.

През изминалите повече от петнадесет години бяха създадени различни стратегически и планови документи, бяха приети законови норми и започнаха съществуването си различни институции, които би трябвало да доведат до напредък в противодействието срещу корупцията. След яростната съпротива срещу тогавашната тройна коалиция, бе приет Законът за конфликта на интереси. Преди това, отново под натиска на гражданската инициатива и чуждестранни експерти, бе създаден и усъвършенстван Законът за публичност на имуществото на лицата заемащи висши държавни длъжности. След това бе приета иновацията за т.нар. гражданска конфискация и бе създадена Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество.

В разстояние на целия този период от време бяха правени промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс, в резултат на което постепенно отделните фази в корупционния процес намериха своя правна дефиниция. И все пак, въпреки многобройните декларации и предизборни ангажименти, резултатите от противодействието на корупцията оставаха частични и спорни. Отнемането на незаконно придобито имущество започна да дава резултати, макар и с огромните усилия на експертите и служителите в структурите на Комисията. Гражданската конфискация постепенно започна да придобива своя облик в практиката на КОНПИ, въпреки съпротивата и опитите за саботиране на процеса.

Новият законопроект на ГЕРБ търси път към ефективно съвместяване на тези функции и отговорности в структурата на единна Комисия, която да координира и повиши качеството на процеса за противодействие на корупцията. В този смисъл, законопроектът включва отмяната на три съществуващи до момента закона и интегрира структурите, създадени от тях. Така, за първи път в законодателната практика по отношение на противодействието на корупцията, не се появява нова структура, създадена по нов закон, а един нов закон отменя три съществуващи. Примерите за подобна законодателна ефикасност са много малко в българската практика.

Срещу това, авторите на идеята за някаква „специална агенция“, която да се бори с корупцията, противопоставят създаването на поредна нова структура, по специален закон, която освен всичко останало влиза в противоречие с основополагащи норми на конституцията, съществуващата законодателна практика и принципите на изграждане на модерната държава. Назначаван еднолично от президента председател на тази „специална агенция“ ще определя изцяло както заместниците си, така и задачите, които ще изпълнява тази структура. Разбира се, че след като е назначаван от президента, председателят или директорът на тази структура няма да има възможност да разследва онзи, който го е назначил.

Но освен всички тези теми и аргументи, все още встрани от общественото и медийно внимание остава един друг въпрос, който има определящо значение за предстоящите дебати по двата законопроекта. Авторите и защитниците на „специалната агенция“ настояват, че доколкото Народното събрание избира министър-председателя и Министерския съвет, то не е в състояние да гарантира контрол върху ефективността при разследването на корупцията. Това бе ясно и категорично заявено, без мнозина да се замислят върху истинския смисъл на подобно твърдение.

Ако Народното събрание не може да избира и контролира ефективно една институция, която трябва да противодейства ефикасно на корупцията, то това означава, че самата идея на парламентарната демокрация е подложена на критика. Ако пряко назначаван от президента едноличен орган на власт, който не се отчита пред никого освен пред самия „орган по назначаването си“, може да бъде по-ефикасен от институциите на парламентарното управление, това би означавало да приемем на доверие, че едноличното управление е за предпочитане пред парламентарната демокрация.

Сама по себе си подобна аргументация показва, че авторите на този законопроект, които и да са те, където и да работят и където и да се намират, се опитват да създадат представата, че Народното събрание и всички избирани и назначавани от него колективни органи са неспособни да гарантират законност и справедливост за гражданите. Това е скрит призив към установяване на еднолично управление, което зад маската на мажоритарния вот за президент на Републиката ни предлага възможност за създаването на неподлежаща на какъвто и да било контрол еднолична власт, която да разследва всяко управляващо мнозинство.

В тази перспектива дори не става въпрос за това какви би трябвало да са отношенията между тази „специална агенция“ и Прокуратурата на Република България. Тя се мисли като „щурмова команда“, която може да бъде използвана срещу всяко управляващо мнозинство от страна на всеки изпълняващ длъжността президент.

Същественият въпрос е колко далеко биха могли да стигнат радетелите за „бърза и радикална антикорупция“? Ако някой споделя разбирането за предимствата на изцяло президентски режим на управление, то това е въпрос, който може да бъде решен само чрез нова Конституция. Всичко друго е опит за компрометиране парламентарната демокрация и завладяване на държавата от групови и корпоративни интереси, което всъщност е целта на всяка политическа корупция.