За отказването на награди

Видях за първи път Стефан Цанев… Не, това е глуповато начало. По-скоро така: Имало едно време един Стефан, който бил Цанев… май и така не върви. Както и да е – ще го карам както ми дойде.

Стефан Цанев отказа да получи награда Златен глобус, не, по-точно – Златен век от екс министъра на културата Вежди Рашидов. Поводът за отказа беше, че наскоро тази награда беше връчена и на бившия шеф на Шесто (ах, как само го написах с главна буква, какво комсомолско мекере съм и аз, но няма да се поправям) управление на Държавна сигурност. Което управление сред задачите си е имало една основна – да следи хора из сред по-образованите – дали не говорят срещу властта и дали нещо там не мътят водата на чистия, зрял социализъм.

Когато брат ми – млад физик - пееше в компаниите си вулгарни руски песнички и рецитираше стихчета за помияра с лъвска кожа, застанал на чело на една държава - тогава пред дома му стояха - около два месеца - мъже със сиви шлифери, в една служебна лада, а през няколко дни го привикваха, за да му обяснят, че ако не им сътрудничи, ще се наложи да се откаже от всякакво бъдеще. Той не им сътрудничи и заряза физиката, жена си, дома си и стана мебелист. Сега има хубав завод за мебели. Но - така де – да не се отклонявам – просто, познати са ми методите на разните шести управления. В цялата им бисерно-чиста низост. И господин министърът или екс министърът или какъвто там се пада Рашидов ги познава много добре.

Но това не му пречи да дава висши награди на бившите им шефове. Ех!

Сега ще ви кажа: Има хора, които са стенобионти и такива, които са еврибионти. Все едно – два различни класа хора, доста странно. Това е доста старо мое откритие.

Взех тези термини от биологията, защото съм биолог. Ето: Еврибионтите виреят и дори просперират по някакъв си начин във всякакви условия. Стенобионтите могат да живеят и дишат само в среда, която е оптимална. В чиста среда.

При хората това може да се интерпретира така: Има такива, които живеят при всякакви режими, условия, правила и идеологии, при всякакви видове обществен морал и при всяка религия – много прилично. Те изглеждат като Вежди Рашидов. И като Стефан Цанев. И като бившия началник на Шесто управление. Те са от едната група. Те са еврибионти. Винаги са си добре. Раздават си награди и си ги отказват, или ги приемат, или ги мажат на филии бял хляб и ги ядат.

Ето друго обаче: За съжаление цялата българска култура е изградена – ако я има въобще – от такива еврибионти. В популярния език тях ги наричат нагаждачи.

Трудно е все едно да се разбере, че ако си бил наистина смел и критичен по времето на един тоталитарен режим (а кога в България от Крум до сега – режимът не е бил тоталитарен?) ако си казвал самата истина в очите на управляващите, ако не си бил плюнка и подмазвач – просто е нямало как да останеш жив!

Който е останал жив и дори е пишел или нещо там е творил в срамно време – значи е бил услужлив и мил, ведър слуга на властта. Дори и по най-безобиден начин. Пишейки лирика, примерно, но държавно одобрена лирика. Държавно одобрена малка пластика. Стефан Цанев. Вежди Рашидов. Шесто управление. Еврибионти.

За съжаление няма как да дам пример за стенобионти сред хората на културата. Те просто са изчезнали – задушени от отровнозелената плевелна твар на оцеляващите, на нагаждащите се. Мир на праха им.

Всъщност и аз бих отказал награда, получена преди мен от бивше висше ченге. Но никой не ми я предлага. Предлагат се награди на удобни, добре загладени и ошлайфани хора-камъни. Подпорни камъни на властчицата. Загладени така, че винаги да пасват на обстановката.

Аз съм стенобионт. Който се прави, че може да оцелява. Дори в отвратителна и задушаваща среда.

Преди дни казах на някакъв приятел: Да се пренасят гнилочите от срамното ни минало в съмнителното ни настояще е само залог за мрачно бъдеще. Той кимна и каза: Доста е… обезкуражаващо.

Аз му казах: Не, окуражаващо е. Просто трябва да има достатъчно смели стенобионти, хора, които могат да живеят само в чиста среда – като смели и малки планински еделвайси – и те да правят малки острови от нов смисъл около себе си. Нищо повече.

Да – каза моят приятел – може би си прав.