За най-голямата и пакостническа книга, която нашите политици не са чели

„…Никога и нищо не искайте! Никога и нищо, особено от тези, които са по-силни от вас. Сами ще ви го предложат и сами всичко ще ви дадат!“

Воланд, „Майстора и Маргарита“, Михаил Булгаков

Наскоро станаха 80 години, откакто е написан може би най-великият роман на XX век, а един смазан от режима в СССР, изключително добър писател си е отишъл от този свят. Отлетял е като героя си – критичен към властта, безмерно талантлив писател, който – след множество унижения, уволнения и опити да бъде заглушен, вкаран в лудница и унищожен като личност – най-сетне успява да достигне до своя герой. А неговият герой е… самият Исус. Христос прочита романа и съобщава на Воланд (духът на злото), че авторът на книгата не заслужава светлина, заслужил е покой…

„Майсторът и Маргарита“ е книга за цензурата и доносите срещу непокорните, за съюзилата се срещу таланта посредственост, но и книга за най-поучителната история на всички времена – историята за предателството над Исус и неговата трагична, но и срамна за човека участ… „Майсторът и Маргарита“ е книга и за любовта – изскочила зад ъгъла, носеща „отвратителни, тревожни жълти цветя“, вярна до гроб – и в радост, и в скърби; както е книга и за… стигмата на църквата и държавата, между впрочем.

Знаете ли, че този великолепен, духовит, многопластов, забавен, трагичен и много критичен към съветската държава, към нейните министри, нейните палачи, нейните послушни и изпълнителни чиновници и нейния „вожд“ роман изобщо не е бил издаден, докато авторът му Михаил Булгаков е бил жив?! Нещо повече – той не е бил издаден в пълния си вид още 33 години след това?! А Булгаков го е писал и редактирал неколкократно под ботуша на Сталин, когато „чистката“ в СССР взима 3 милиона жертви чрез „бързото унищожение на заподозрени", а в лагера ГУЛАГ умират още 7,5 милиона души. Много от тях са от т.нар. художествено-творческа интелигенция на Русия, която си е позволявала критичност към властта. И това не е художествена измислица или преувеличение, а историческата истина.

По-младичките ни читатели ще кажат: че защо ще ги преследват и убиват, та те пишат само приказки, въображаеми измислици? О, думите, уважаеми читателю, думите, а особено мислите, които те изказват, правят видими, описват, изкрещяват… са най-страшни за илитератите и за любителите на режимите. В онова жестоко сталинско време, което дори заклетите комунисти си спомнят с виновно мълчание, за такова съждение – че Исус в поемата на поета Бездомни изглежда като да е истинска личност – са убивали!

Дали и днес е така?

Русия още плаче за своята убита журналистка Политковская, но тя съвсем не е единствената, паднала жертва на борбата си за истината; в Турция писатели, поети и журналисти се питат всеки ден дали те няма да са следващите, тикнати в затвора без съд и присъда; а ние…, уважаеми читателю…, ние сме на 111 място по свобода на словото и можем само да си направим нужните изводи и да отворим страниците на един от най-великите романи на всички времена, за да потънем в историята на Исус, която – ако се разкажеше така по някоя от нашите телевизии днес – щеше да предизвика доста уволнения.

Никога не съм си представяла, че в XXI век основните конфликти, които ще раздират човечеството ще бъдат религиозни, но от 11 септември насам светът определено не е същият. Редящите се в кошмарна последователност кризи – световната финансова криза през 2007; Арабската пролет; гигантският прилив от бежанци по границите на Европа; днешните огромни брожения между черни и бели в САЩ, някак сякаш нарочно предизвикани пак от „текст“ – от „писането“ (вярно, в Twitter) на новия им президент; новата криза, предизвикана от неизвестния и страховит вирус Covid19, която затвори границите и хората по домовете им и моментално бе използвана от определени политически кръгове за по-сериозен захват над основните човешки свободи в и без това все по-колебливо мъждукащите тук-там либерални демокрации… Всичко се повтаря, уважаеми читателю, така че няма нищо лошо, вместо да се опитваш да забравиш (не без помощта на насъщни питиета и мезета), докато хвърляш по едно око на „новините“ в социалните мрежи – да отвориш и една велика, прашасала, изпокъсана от четене, не видяла бял свят навремето заради режима в СССР книга – „Майстора и Маргарита“.

…

Има всякакви книги – едни забравяш веднага, след като си ги прочел, те са незабележими и ненужни, но служат, за да отвличат вниманието от страшните, мрачните и важните неща. Те са безполезни книги-призраци, еднодневки, които използваме за магическо „превозно средство“ между тежките моменти или за разтуха през ваканциите… Това са чик-лит книгите, криминалетата, любовните романи или дори по-нескопосаните варианти на научната фантастика. Има и други, които оставят драскотина, които запомняме и които винаги можем да преразкажем при нужда – обикновено те имат силен сюжет или сме ги прочели в сюблимен момент от живота си. Но има и трети вид – величествени и вълнуващи книги, които наистина ни жигосват и формират нашата ценностна система, предопределят посоката ни на полет и ни създават като личности. Такава книга-приключение ми се случи да прочета на 16. Тя се казваше „Майстора и Маргарита“ и остана любимият ми роман за цял живот. А аз съм чела много романи, така че – „след мен, читателю!“…

По онова време посещавах малко дисидентската юношеска театрална студия към театър „Сълза и Смях“, която ръководеше нашият учител – актьорът Бончо Урумов. Мисля, че именно той за първи път спомена пред мен този роман и го направи уж случайно и някак тайнствено, като че изричаше таен код, който – щом бъде разпознат – ни прави автоматично съмишленици. Той обожаваше романа, може би защото съдбата на неговия автор толкова приличаше на неговата… Самият Бончо произхождаше от буржоазно и неблагонадеждно семейство, както между впрочем и аз – семейства на интелектуалци и предприемачи, изселвани и ограбени от режима, чиято воля за живот е била унищожавана съвсем съзнателно. (Защо ли се усещам така и днес?) Бончо обаче не се предаваше и изпитваше истинско удоволствие да говори на 15-16 годишните си ученици против системата, но не с лозунги, а фино – чрез книги и техните послания, чрез сатирата на Валери Петров и Радой Ралин...

Междувременно моите родители четяха като луди и криеха на тавана всичко, което бяха успели да намерят на Солженицин, Платонов, Набоков, Бродски и разбира се – на Булгаков. Баща ми, помня, поради пубертета ми не беше успял още да ме накара да прочета любимия му роман „Майстора и Маргарита“ и затова просто изсумтя, когато аз споменах, че и Бончо ни е говорил за него: „Ммм, тя не е за деца – ти си много малка и няма да я разбереш!“ Е, това беше достатъчно, подходът му проработи – до сутринта я бях прочела.

Много сме говорили с моите родители за този роман – всъщност: от историите за „Нарния“ на теолога К.С. Луис, които тати ми четеше, превеждайки директно от английски, когато бях малка; през мюзикъла „Jesus Christ Superstar”, който имахме на плоча; до „Майстора и Маргарита“, (чието ново издание през 1988 си купих в цели 5 екземпляра, след като се редих 3 часа на опашка пред книжарницата на пл. „Славейков“ – ей така, за да подарявам на приятели) – аз получих моето религиозно образование по вероучение. Те преразказваха най-поучителната история на всички времена по различен и много скандален начин – във всички тях Исус бе представен като истинска личност – със своите колебания, страхове, гняв и любов… Години по-късно, докато работех в американската телевизия CBS, бях удостоена с радостта да разговарям лично с режисьора Мартин Скорсезе и му разказах за невероятното въздействие, което неговият филм по романа на Казандзакис „Последното изкушение на Христос“ бе имал върху мен, а той се учуди, че забраненият в САЩ скандален филм е намерил своя път през Желязната завеса. Искам да кажа, че по времето на соца Исус беше забранен, интересен и пленителен герой, а докато ходехме тайно с мама да обикаляме църквата на Разпети петък – аз мълвях наизуст всяка дума на Йешуа Ха Ноцри и винаги помнех, че Богът и Дяволът са опасно близо всъщност – толкова, че понякога даже е трудно да бъдат разграничени, защото „Аз съм силата, която желае зло, а все добро твори“ – цитатът е от Фауст, с него започва романът „Майстора и Маргарита“.

Винаги, когато имам нужда от полет на въображението, от вдъхновение, от повече смелост на духа, от истински и завладяващ смях… чета за Анушка, която трябва вече да е разляла олиото и за приказната свита на Воланд, за Йешуа и Майстора, доведен до лудост от цензурата и посредствеността, за бала у Сатаната и за полета на голата Маргарита… И винаги, когато се почувствам унизена несправедливо, предадена, отлъчена и наказана заради свободата ми, оставена да загина и да изгубя посоката заради таланта, независимостта или опърничавостта ми – си спомням за тези думи на Воланд към Маргарита и не моля за помощ или за милост.

Разбира се, никой никога и нищо не ми предлага, но вероятно това е, защото още не съм срещнала по-силните…

…

Днес в духовен план България прилича много повече на декор на „Майстора и Маргарита“, отколкото когато и да било през моя съзнателен живот. За жалост ние не сме научили нищо нито от 45-годишната история на комунизма, изпълнена със зверства и издевателства; нито от 30-годишните ни опити да създадем истинска демокрация. Днес свободата на словото и на печата у нас се усещат като точно толкова невъзможни, колкото са били по времето на Сталин и Живков, а малцината останали свободни гласове сред „художествено-творческата“ интелигенция, доведена междувременно съвсем съзнателно до просешка тояга, биват безмилостно наказвани и заглушавани в общия хор от чалга ритми, откровено фалшиви или долнопробни таблоидни новини. Дали наистина историята се движи синусоидално, а човешката природа просто не се е променила особено след онова голямо предателство преди 2000 години – не знам, а и коя съм аз, че да съдя?!

Добрата новина в случая е, че на фона на огромните скандали и разобличаващи разкрития срещу политическия елит; на фона на смразяващия страх и жалкото стаяване в интелектуалните гилдии, които би следвало да са най-свободни; на фона на ежедневните предателства и доноси у нас… пак тук някой е направил прекрасно ново библиографско издание на великия роман „Майстора и Маргарита“ с изключително смели илюстрации на две млади художнички и то вече е на пазара. Издателството е „Кръг“, графичното оформление е на Весела Карапетрова и Наталия Чайкина – студентки в Националната художествена академия в катедра "Книга, илюстрация и печатна графика", а преводът е все същият – любим, който знаем наизуст и цитираме през годините – на Лиляна Минкова, чиито са и бележките под линия.

Защото, както знаем от самия извор: „Ръкописите не горят“. Така че, приятно четене, читателю, чети и помни, че все пак „В началото бе словото…“