За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове
От стр. 1
Въпреки че никога повече не успя да се добере до Тура, приносът му към този спорт и голямото му сърце не бяха подминати от щатската федерация и през 1999 година името му попадна в Залата на славата на американското колоездене.
Между другото, сигурно ще се съгласите, че ако имаше зала на славата на филмовото изкуство, Микеланджело Антониони без съмнение щеше да присъства в нея. Понякога е трудно да се каже какво точно прави творенията му уникални, но тяхното вълшебство е неоспоримо. Антониони задава въпроси, без да дава категорични отговори. Филмите му са тест, отправен към тази част от мозъка на зрителя, която регулира абстрактното мислене. Те често са почти лишени от диалог, но когато той присъства, човек трябва да внимава: в почти всяка дума се крие смисъл. Всъщност всяка сцена и всеки кадър ca наводнени със символика. Всичко е на мястото си - няма нищо случайно. Ако хотелската стая прилича на затворническа килия - това не е случайно. Ако на леглото до Никълсън има чифт очила - това не е случайно. Ако тялото му присъства върху кревата, но лицето му остава извън кадър - това не е случайно. Не са случайни нито картината на стената, нитo ъгълът, под който светлината се прокрадва в стаята, нито фактът, че героят се обръща с гръб към прозореца. В ръцете на Антониони 24 кадъра в секунда не са просто движеща се лента, а възможност да бъде създадена сложна, мозаечна композиция от метафори и шифрирани послания. И за да бъдат разбрани, човек трябва да ангажира тази рядко използвана част от съзнанието си, която е в състояние да възприеме всички отделни щрихи поединично, преди да ги обедини в цялостен, хомогенен образ. Те нямат нужда от начало и край; oт горе и долу; oт герои и антигерои; oт псевдокалоричните белтъчини, с които ни е закърмила масовата консумация. Те са импресия, която човек трябва първо да усети, преди да се е опитал да разгадае. Разбирате ли, Антониони не прави филми - той прави картини! Hавремето гледах “Професия: репортер” седем пъти в рамките на две седмици в галерията, наречена кино “Дружба”, и за моя изненада видях седем различни филма. Има хора, които все още търсят скритото послание на филма, но Джак Никълсън не е един от тях. Той винаги е твърдял, че знае точно за какво става дума в “Професия: репортер”. В даден момент героят му Дейвид Лок промълвява следното от екрана: “Проблемът е, че ние се опитваме да правим превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове”.
По някакъв странен начин, подобно на Джак Никълсън, кънкобегачът, за когото искам да ви разкажа, също е наясно с криптичното послание на Лок. Искате ли да се срещнем с него в един от най-напрегнатите моменти от живота му?
Ето го: едва 21-годишен и облечен в прилепнало като бляскав епидермис по тялото му златисто трико, кънкобегачът се носи като ракета върху олимпийския лед.
По петите му е легендарният световен рекордьор Кай Арне Стенсхемет от Норвегия. Двама изтъкани от мускули и воля мъже в жестока последна битка за олимпийското злато.
Публиката е полудяла. Остриетата късат с хриптене леда, разпръсквайки облак от побеснели кристали зад шеметно летящите атлети.
Остават 800 метра. Ненадейно бръсначът на дясната кънка на младия кънкобегач се натъква на цепнатина в леда. Публиката замира.
Само пет дни по-рано същият кънкобегач победи в ожесточен директен дуел световния рекордьор на 500 метра Евгени Куликов с няколко стотни от секундата. Този златен медал, както и олимпийският му рекорд бяха много изненадващи, тъй като никой не го смяташе за фаворит в спринтовите дисциплини. Само ден по-късно младежът се окичи и с второ злато - този път на 5000 метра. Невероятно, но малко по-късно станалият любимец на публиката олимпиец бе отново на върха на стълбицата - този път със златото в дисциплината 1000 метра. Сякаш нищо не можеше да го спре. Минаваше като огнена мъглявина по олимпийския овал, печелейки медал след медал и мачкайки рекорд след рекорд. Механиката му бе перфектна, психиката непоклатима, а мощта, издръжливостта и бързината, спотаени в чудовищните му бедрени мускули, правеха съперниците му безпомощни.
Именно нечовешката му мускулатура му помогна да преодолеее опасното спъване на 1500 метра. Кънкобегачът загуби равновесие, но някак си остана върху масивните си крака и намери начин да влезе отново в ритъм. Дори великият Кай Арне не можа да се възползва от ситуацията и минути по-късно младежът се окичи с четвъртия си златен медал и пореден олимпийски рекорд. Но това не бе всичко: само 48 часа го деляха от любимата му дисциплина: 10 000 метра. В нощта преди състезанието кънкобегачът не можа да заспи - унесе се чак на сутринта и бе събуден от треньора си минути преди финала. Това не му попречи да спечели петия си златен медал и да изпепели световния рекорд с цели 6 секунди.
Пет златни медала! Пет рекорда! Всяка индивидуална титла в цял един спорт бе негова. 21-годишният олимпиец се превърна в глобално явление. Постижението му бе немислимо и съпоставимо с това един и същи човек да победи във всички лекоатлетически дистанции на олимпиада - от 100 до 10 000 метра. До ден днешен подобно нещо не е правено и едва ли някога ще се случи отново. Целият свят говореше за него - за могъщите му крака, голяма усмивка и... невиждана скромност.
Момчето бе на върха на спортния Олимп, но се чувстваше крайно неудобно и правеше всичко възможно да се измести от центъра на вниманието. Сякаш не можеше да разбере защо всички камери са насочени към него, защо получава предложения за женитба от всички краища на света. Защо трябва да дава интервюта всеки пет минути?
“Какво толкова съм направил - попита с недоумение кънкобегачът в една от срещите си с пресата. - Според мен хората надценяват значението на игрите. Защо не интервюирате хора с истински професии?”
Думи, които ме карат отново да се замисля за мистериозно изчезналата лента на Антониони. “Професия: репортер” е филм за кризата на личността, която обича да се стоварва неочаквано и безмилостно върху хората на средна възраст. Когато човек усети, че дните, които е оставил зад себе си, са станали повече от тези, които му предстоят, съмненията често се превръщат в паника. Вратите, които си оставял открехнати, сякаш вече са затворени завинаги. Дали направих правилния избор? В личния си живот? В кариерата? Дали не трябваше да бъда археолог? Или пожарникар? Или учител? Дали не пропилях живота си? Може би... не е късно да започна всичко отначало. Може би някъде зад ъгъла все още ме чака истинската, единствена любов? Или поне моето голямо призвание?
В такива случаи много хора изоставят здравия разум и действат егоистично и импулсивно... като Дейвид Лок. Oкован в инфектиран от изневери брак, фалшиви приятели и усещане за незначителност, героят на Никълсън сякаш осъзна, че целият му живот се е превърнал в безучастен репортаж. Той се задушаваше в самия себе си и знаеше, че за да оцелее, му трябва ново начало, нов смисъл... нови кодове. Всички знаем колко е важно човек да не губи своята самоличност, но какво става тогава, когато самоличността ти не е нищо повече от координати на мястото, където са катастрофирали мечтите ти?
Историята на Дейвид Лок е нещо като екзистенциално съзерцание на отчаяното бягство на един човек от самия себе си. И може би предупреждение. Над целия филм витае някаква обреченост. Самоличността, казва Антониони, не може да бъде сменена като риза. Да, сигурно има начин да излезеш от килията, която си купил под наем. Възможно е даже да минеш през решетката, но дори да се измъкнеш от себе си, няма да можеш да се измъкнеш от последствията. Но не винаги е така. Мъдростта на филма е в това, че той отказва да бъде назидателен. Антониони не вярва в категоричните послания и знае идеално, че животът е далеч по-добър режисьор от самия него. Някъде във всеки негов филм живее и намекът, че в нашия свят няма нищо невъзможно.
Да вземем историята на кънкобегача например. Много, много странна сага... и не всичко в нея е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Действително, великият Ерик Хейдън направи нещо безпрецедентно на Олимпиадата в Лейк Плесид. Помня как дори нашите медии не можеха да сдържат възхищението си въпреки гримасите на комунистическата цензура. От шестте златни медала на домакините пет бяха негови. Младият американец събра повече титли на тези игри от Финландия, Норвегия, Холандия, Швейцария, Западна Германия, Италия, Канада, Унгария, Япония, Чехословакия и Франция, взети заедно! Едва 21-годишен, вече бе сложил целия свят в краката си. Чакаха го още много медали, рекорди, рекламни договори, телевизионни участия, обожание, красиви жени и много, много пари.
И в този момент, необяснимо защо, Ерик Хейдън захвърли всичко зад себе си и се гмурна без абсолютно никакво колебание в напълно нова самоличност и нов живот, за който не знаеше нищо. Човекът, който се бе пързалял от малко дете ден и нощ сред виелиците на Уисконсин и който тренираше движенията си непрекъснато дори у дома върху пластмасова плоскост, просто махна с ръка и... изчезна.
“Аз не съм станал кънкобегач заради славата - каза Хейдън на прощаване. - Ако исках слава, щях да стана хокеист. Златните медали не значат много за мен. Ако някой ден го закъсам за пари, сигурно ще ги продам. Свършвам с кънките. Може би... ако имаше начин да бъда анонимен спортист, както преди, щях да продължа.”
Ерик отказа да рекламира бирени компании и бързи храни и нахлузи с усмивка новата си самоличност: тази на колоездач. Не го спряха нито скептиците, нито възраженията на финансовите му съветници. Фактът, че с неговoтo масивно телосложение и липса на опит успя да спечели американската титла, говори много за нечовешката му воля. И въпреки че жестоката катастрофа пет дни преди финала му попречи да завърши Обиколката на Франция, той вече бе постигнал целта си. Бе доказал на себе си, че е способен да избяга от най-бързия кънкьор на света. С няколко завъртания на педалите да остави и него, и златистото му трико далеч зад себе си.
И в този момент колоездачът реши, че е време отново да захвърли напълно настоящата си самоличност и да облече следващата. Ерик завърши първото си висше образование в Уисконсин, след което бе приет в престижната медицинска академия в Станфорд. Дългото, изнурително следване не го изплаши, защото, както знаем, винаги е вярвал в печелившата комбинация от време и усилия. В един пролетен ден на 1991 година му бе връчена тържествено диплома на доктор и петкратният олимпийски шампион Ерик Хейдън положи Хипократовата клетва. До ден днешен не е забравил нито дума от нея. Фактът, че в момента е един от най-търсените травматолози на Америка, се дължи не на легендарното му име, а на абсолютния му професионализъм и жажда за самоусъвършенстване. Колкото и да е невероятно, много от пациентите му нямат представа, че личният им лекар с тих глас и широка усмивка е жива олимпийска легенда. Наскоро холандската преса, където този спорт е религия, го нарече най-великия бегач за всички времена. Що се отнася до медалите, самият Ерик признава, че в продължение на години са събирали прах в забравено чекмедже в дома на родителите му.
И двамата негови пациенти, с които се свързах за тази статия (Сюзън Евънс и Стив Тилфорд) ми казаха едно и също нещо: че Хейдън се гордее далеч повече с постиженията си нa лекар, отколкото нa кънкьор. За него всеки излекуван човек е златен медал, несравнимо по-благороден от олимпийския. Всеки път, когато сте на път да се разочаровате от човешката раса, си спомнете за доктор Ерик Хейдън. Вярно е, неговата история е странна. История на три отделни самоличности, която сякаш няма нужда от начало и край, от горе и долу, от псевдокалории. За да бъде разбрана напълно, ще трябва да възприемем всяка една от трите й части поотделно, преди да ги обединим в цялостнa хомогеннa картина. В ръцете на доктор Хейдън 24 часа в денонощието не са просто интервали от безвъзвратно отминали моменти, а възможност да бъде създадено нещо хуманно, хубаво и стойностно. Разбирате ли, той не прави отлитащи моменти - той прави живот! Доктор Ерик Хейдън никога не се е отказвал от себе си по начинa, по който го направи Дейвид Лок. Кънкьорът и колоездачът ще бъдат част от него до края на дните му, но истинската му самоличност – тази, на чийто прозорец няма решетки - винаги ще принадлежи на лекаря.
Казват, че кризата на идентичността е характерна за хората на изкуството и особено за актьорите, използващи метода на Станиславски. Най-добрите от тях са свикнали да се превъплъщават до такава степен в героите си, че често с месеци губят своята собствена идентичност... като Джак Никълсън например. Истината е, че той не бе в ролята на Дейвид Лок или Дейвид Робинсън, или някой друг. Той играеше Джак Никълсън и навярно затова филмът има огромна стойност за него. Може би затова почти никой нe бе изненадан, когато именно той се оказа мистериозният колекционер, отмъкнал филма на Антониони от световния архив. За щастие, след като му се наслаждава в продължение на две десетилетия, големият актьор най-после се раздели с негатива преди няколко години и предостави филма изцяло на Sony Pictures, заявявайки, че просто иска той да бъде разпространяван без съкращения и комерсиални модификации.
Понякога наричаме киното седмо изкуство и причината не e нито Спайдърмен, нито Годзила. Причината са творения като “Професия: репортер”, които ни карат да мислим, да се съмняваме и да търсим не само големите отговори, но и техните въпроси. Аз не вярвам на тези, които твърдят, че днешната генерация не може да оцени филма. Изкуството си е изкуство и дори след 400 години ще има хора, които ще се взират в подвижните картини на Антониони и ще оставят въображението си да се лута омагьосано из неговите пищни композиции.
Разбира се, както сега, така и тогава ще има и такива, които няма да искат да разберат нито посланията на италианския
режисьор, нито живота на добрия, скромен лекар. Но те нямат вина. По-скоро имат проблем. Проблем толкова стар, колкото е стара уязвимата човешка самоличност. Вие вече се досещате точно кой е той, нали? Да, разбира се, напълно сте прави: Tехният проблем е, че се опитват да правят превод на всяко свое преживяване, използвайки все същите стари кодове.
--------------
В четвъртък, 3 юли, в книжарница "Хеликон" Иво Иванов представи книгата си "Кривата на щастието", издадена от издателство "Вакон".
Повече от 3 часа стотиците му почитатели чакаха на опашка за автограф от Иво.
Ако искате да си купите книгата, можете да я поръчате тук.
Публикуваните в OFFNews разкази на Иво Иванов можете да намерите в секцията "Нашите автори" или на следните линкове: