За едното име

Стефан Брегов не издържа на напрежението. Защо се получи така и имаше ли действително някакво напрежение или бе само негова илюзия, породена от медиите – той си знае. Ние няма да навлизаме толкова дълбоко в онтологията на чувствата му. Ние само ще проследим неговия жизнен път от дивите Балкани до богатия и подреден Албион, ако мога да се изразя като футболен коментатор. Те тия коментатори ползват удивителни клишета като „коженото кълбо“, „зеленият правоъгълник“ и „майката природа“. Самият Стефан много ги обичаше и често ги ползваше. Изобщо, неговата мисъл течеше все в такива добре познати структури и там бе неговата сила. Той знаеше как да стане богат и успешен, защото бе прочел всичката литература за самоусъвършенстване на българския пазар.

Само че тази литература обикновено се създава извън българските реалности и Стефан установи това на 34 години и половина. Вече му се бяха родили две деца, с жена си живееха под наем в ж. к. "Слатина" в добър голям апартамент в нова кооперация, трудеха се съвестно тя като графичен дизайнер, а той като технически администратор в чужда фирма и се справяха с живота. Приходите им в семейния бюджет достигаха дори три хиляди лева месечно. Двете им дечица, момиче и момче, посещаваха детска градина, което те героически си бяха извоювали, без да ползват връзки и подкупи. Ходеха на почивка и екскурзии през всички ваканции и официални почивни дни. Съпрузите Брегови се разбираха чудесно и нищо не помрачаваше битието им.

Обаче шило в торба не стои. Предприемаческият дух на Стефан не му даваше мира. А как да започне свой бизнес в тази ориенталска и непредвидима обстановка? Че нали само за стартирането му щеше да потроши сума пари и нерви. Обсъждаха ситуацията с Нели почти всяка вечер. Можеха да продължат своето съществуване по същия тривиален и спокоен начин, да се впишат в обстановката и да се примирят с цялата кал и неразбория наоколо. Но един ден със сигурност щяха да съжаляват, че „не са си опитали късмета“. Изчакаха пролетта, купиха евтини самолетни билети, преброиха спестяванията си, щяха да им стигнат за три месеца, дори ако не работят през това време. И в края на май се обадиха по телефона на старите да им съобщят, че следващата седмица заминават.

Без излишни сантименти и прощавания. Светът е малък. На три часа полет от своето село са. А и родителите им не бяха от онези мрънкащи българи. Подкрепяха ги изцяло. В „тази страна“ живот няма. Там някъде далече може да са цял живот чужденци, но децата им ще се впишат в средата. Голяма работа, че щели да забравят българския език. И че нямало да празнуват Деня на будителите и други подобни неясни дни. И не ставаше въпрос за пълен хладилник и нова кола. Те такива неща си имаха и в София. Става дума за цялостната им перспектива на развитие. Тук развитие е невъзможно. И от ден на ден става все по-зле. Клишета като на футболни коментатори. Селска държава с много чалготор и ненормалници по улиците. Да те е страх да си пуснеш детето навън. А там, в онези „бели страни“, всичко е уредено. И така нататък. Да не изброяваме сега.

На края на втората седмица в Англия Стефан вече бе регистрирал фирма без никакви административни спънки. А в края на втория месец се чудеше защо не му върви бизнесът. На всички срещи ходеше безупречно облечен и говореше убедително на гладък английски. Потенциалните партньори му се усмихваха любезно, стисваха си ръцете с обещание за бъдещо сътрудничество. И дотам. Повече не се обаждаха. Каква можеше да е причината – недоумяваше Стефан. Последвалите събития се развиха почти като във филм. Ама от слабите филми. Щото решението, което взе, му хрумна някак в полусънено състояние една сутрин. Осени го на свежа глава. И трябваше да го реализира до края на деня.

Оттам нататък нещата се преобърнаха. Потекоха реки от мед и масло. Добър ден, поздравяваше човекът на най-чист английски език и никой не можеше да заподозре нечистите му корени. Подаваше визитката си, на която с изящен шрифт бе изписано името му – Стивън Брейк, ако не ми вярвате, да ви го напиша и в оригинал – Stephen Brake. Нищо и никакви буквички са това, да им се не надяваш просто какви свойства имали. Вълшебни, казвам ви. Стивън Брейк обаче смени не само името си. Смени и мисленето си. Забрани у дома им да се говори на български. Защото това може да повлияе върху произношението на децата, а нямаше желание да ги третират като потомци на имигранти. Така от смяната на няколко букви във визитната картичка тръгна техният успех. Стивън и Нели бяха доволни от живота. И то не като просто удовлетворение, а като такова, за което са заплатили съвсем нищожна цена. Тоест, удовлетворение, което ги изпълваше вътрешно и озаряваше лицата им с усмивки, както биха се изразили футболните коментатори.

А после всяка година почнаха да си идват семейно на почивка в Арбанаси, Копривщица, Лещен и други подобни дълбоко български населени места, наемаха си луксозни възрожденски къщи и потръпваха от патриотизъм, докато гледаха с вдъхновение залеза от терасата си. Масичката им бе покрита с традиционна българска извезана покривка. И чашките, от които отпиваха на малки глътки скъпа ракия, също бяха такива глинени и изписани с красиви фолклорни мотиви.