Всяка втора седмица на август

Михо се затича по пътечката на хълма. Подмина църквата, притихнала и сгушена между смокинови дървета. След още два хвърлея щеше да се покаже и плевнята. Не го беше предупредила, че идва, но знаеше, че той я чака. Всяка втора седмица на август, това бе единственото, което си обещаха.

В раницата си носеше японски чай, пакет сладки от тиквено брашно и две кимона в цветовете на слънцето. Двайсет и шестчасовият полет беше изтощителен, но не си позволи да остане дори за една нощ в София. От летището отиде направо на автогарата и взе първия автобус до морското градче. Изминаваше този маршрут вече петнайсето лято.

През първите години майка й се опитваше да я спре.

„Михо, не можеш да бъдеш красив залив за мъж, когото виждаш само две седмици през годината – казваше й. – Не си вече млада, нямаш време за неразумни полети.”

Михо кимаше с глава, но си мислеше за него. Обичаше да си спомня как го откри. Примами я тясната пътечка над църквата. Отдели се от групата и последва извивките й. След двайсетина минути я видя – дървена постройка със сламен покрив.

Вратата беше отворена. Надникна и бързо отстъпи назад. Любопитството я върна обратно. На изсушената трева спеше мъж. Дългата кестенява коса и светлата брада се сливаха с цвета на сеното. Михо внимателно извади фотоапарата и приближи. Такъв кадър не можеше да се направи всеки ден – играта на сенките и лъчите на слънцето щяха да превърнат снимката в сюрреалистичен светлопис. Заобиколи спящия и щракна още няколко фотоса. Последният кадър изглеждаше по-различно.

Свали фотоапарата и видя, че мъжът е отворил очите си. Това беше различното. Михо отстъпи назад. Поклони се леко и докосна длани:

„Сори, соу сори...”

Мъжът стана и без да каже дума, я грабна и повали на сеното. Михо се учуди колко меко може да бъде едно сламено легло. Не се и опита да го отблъсне, ароматът на билки я придърпваше към себе си. Косата й се разпръсна върху изсушената трева като крило на птица. Птица, която не иска да излети.

После едва намери групата, екскурзоводката беше отишла в полицията да съобщи, че една от японките се е изгубила. Михо й каза да продължат без нея. Обеща да ги чака на летището в София след три дни. Но остана в плевнята две седмици. При Страхил. Кръстили го така, защото всички родени преди него деца в семейството умирали. И го нарекли Страхил, да плаши смъртта. Уплашил я и оживял.

Разказа й тази история на следващото лято. През първото нямаха време да говорят, нямаха и общ език - той не знаеше английски, никога не беше излизал от градчето.

Първите български думи Михо научи в края на това първо лято, когато се връщаше с автобуса към София. Едно малко момченце на съседната седалка изследваше лицето на майка си.

„Ето?” – сочеше с пръст.
„Ухо” – отговори майката.
„Ето?”
„Око.”
„Ето?”
„Уста.”
„Ето?” – прегърна я.
„Мама. Обич.”
„Ето?” – детето залепи показалец на прозореца.
„Море. Море!” – усмихна се майката.

Не са ли тези няколко думи най-важните и истински във всеки език, помисли си Михо. Цял живот после добавяме още и още прилагателни, съществителни, местоимения, само за да скрием мислите си. Заливаме се с потоци от думи, ситни и изплъзващи се като песъчинки. „Сега разбирам защо толкова обичам хайку - засмя се. - Защото думите там са точно колкото трябва. Не са създадени да скриват мислите.”

През второто им лято Страхил й каза „Обичам те”. Михо засия като японско слънце. Цяла година беше чела учебника по български език за чужденци, който поръча в една книжарница в Токио. Когато изкачваше пътечката над хълма преди четиринайсет лета, се питаше дали, кога и как да му признае: „Аз тебе те обичам”. Той я изпревари. Повали я на сламеното легло в плевнята и на сутринта я събуди с „Обичам те, Михо”. През следващите дни само тя говореше, не можеше да се нарадва на учудването му от това, че я разбира.

„За първи път съм щастлив, че някой говори, Михо. Избягах в тази плевня, за да не чувам пороя от думи. Бях свещеник и се уплаших от изповедите на хората.”

„Избягал? Уплашил? Как така страх от думи? Ти нали Страхил? И от мен ли ти страхува?” – попита Михо.

„Шшт” – целуна я и я поведе към морския бряг.

Отблизо морето изглеждаше различно. Като Страхил, помисли си Михо. Отблизо е топло и сгушено в залива, отдалече е като тайнствен синьо-зелен йероглиф.

„Ти си Михо, моят красив залив” – беше научил какво означава името й на японски.

За петнайсето по ред лято Михо приближаваше върха на хълма. Приличаше на крехка птица, завръщаща се в любимото гнездо. Обърна се, докосна длани и се поклони на морето. Още малко и щеше да се покаже сламеният покрив на плевнята. После и Страхил. Чакал я беше през всеки един от изминалите 350 дни. Затича се към нея, вдигна я на ръце и я пренесе до морския бряг. На сутринта погали следите от стъпките им по плажа и я събуди със стих:

„Йероглифи върху пясъка
Вълни разчитат
Тайнописа от телата ни.”

И знаеш ли какво ни казват те, Михо? Че вече няма да те пусна да отлетиш.