Воюващи складове

Ако Стивън Кинг познаваше по-добре България би написал роман за военен склад на когото му е омръзнало да чака и е започнал своя собствена война. Но, складовете не воюват сами или поне не от тяхната воля зависи кога ще започне поредната канонада. От началото на юли 2008 година, след първия инцидент в Челопечене, до сега, взривовете във военни складове, които отнеха живота на десетки хора, се превърнаха в част от звуковия фон на политическия дебат.
Взривовете във военни складове винаги са съпроводени със съмнения за престъпления и опит за прикриване на кражби. Обясненията, свързани с ролята на частни компании, които не спазват необходимите технологични изисквания при утилизацията на боеприпаси, заплащат минимални средства на работниците и разчитат на корумпираната среда, за да се измъкнат от наказателна отговорност, са масово споделени. Подобно обяснение има своите напълно логични основания, още повече ако имаме предвид това, че корупцията при военните поръчки е на второ място в световен мащаб, след корупцията при обществените поръчки. Но, зад възможността военните складове да се превърнат в поле за организирана престъпна дейност, стоят още по-сериозни въпроси.

Всеки пореден инцидент, още повече ако е придружен с човешки жертви, активира темата за съдбата и бъдещето на предприятията от българския военнопромишлен комплекс. Това винаги е била тема, която е неразделна част от национал-популистката пропаганда в България. Всеки пореден взрив разширява представата за пробив във военната ни сигурност, за „разградения двор” на отбранителната ни промишленост, а оттам и за загубата на суверенитет. Това е една от най-експлоатираните теми на про-руската пропаганда в България, която получи нов тласък след обявените намерения за обновяване и модернизиране на оборудването на Българската армия. Общата обяснителна схема включва целенасоченото унищожаване на българската военна промишленост в интерес на други държави. Но зад клишетата на пропагандата се крие друга, много по-съществена картина.

Българският военнопромишлен комплекс никога не е бил развиван за целите на Българската армия. В рамките на съветския лагер, военнопромишленият комплекс, разположен в страната ни трябваше да обслужва всички армии на Варшавския договор. Това е причината за първите съществени трусове, след разпадането на системата на съветския лагер. Българската армия никога не е можела да възлага и реализира поръчки, които биха били достатъчни за пълноценното натоварване на военната ни индустрия. Тя изгуби традиционните си легални пазари, както и съществена част от военните доставки към т.нар. „братски партии” и революционни движения, а всъщност – предишните си позиции в нелегалната търговия с оръжие.

Политиката на конверсия не даде очакваните резултати. Тя трябваше да насърчи технологични решения, които постепенно да променят характера на индустриалното производство за военни цели към други приоритети. Висококвалифицираните специалисти трябваше да бъдат запазени, както и по-голямата част от съществуващите работни места. Мащабите на военната ни индустрия, както и представата за огромния идеологически залог за нейното развитие, доведоха до трайни промени в социалната среда, които останаха неоценени. Военните заводи до такава степен предопределиха ритъма на живот в по-малките градове, където бяха разположени, че тяхната трансформация доведе до истински социален катаклизъм. Социалният ефект от липсата на политическа воля за интелигентна конверсия на военната ни индустрия, продължава да влияе върху пазара на труда, житейските планове и социалните шансове на десетки хиляди души в България.

Състоянието на отбранителната индустрия е чувствителен въпрос за всяка съвременна държава. В България този ефект винаги е бил усилван от специфичната роля на военната индустрия, както и на целия сектор за сигурност, в контекста на нео-колониалната зависимост на страната ни, преди спрямо Съветския съюз, а и до днес – спрямо Руската федерация. В рамките на системата на СИВ и Варшавския договор, зависимостта на всяка от нашите страни спрямо СССР се реализираше преди всичко, в сферата на сигурността и енергетиката. Патентите за някои от най-продаваните български специални изделия, продължават да бъдат руска собственост. Едновременно с това, развитието на българската военна индустрия, продължава да бъде обвързана с отношения и зависимости, формирани в епохата на Студената война.

Залогът наистина е много голям, защото става въпрос за поминъка и перспективите за икономическо развитие на цели райони в България. Модернизацията на българската отбранителна индустрия и прекъсването на зависимостта спрямо Русия, няма алтернатива. В същото време, отношението към българската армия продължава да се изгражда в рамките на предишните стереотипи. Армията не се мисли като модерна среда за технологично развитие, като съществен фактор, гарантиращ не само отбранителните способности на страната ни, но и като източник на стабилност и перспективи за регионално и местно развитие. Нужна е дълбока и цялостна промяна в начина, по който се изгражда публичния образ и авторитета на българските офицери и войници. Но, докато всичко това предстои, десетки хора губят живота си преработвайки отдавна ненужни боеприпаси срещу мизерно заплащане.

През изминалите десетилетия, бе натрупан огромен и все по-ненужен резерв от боеприпаси, машини и оборудване. Ако преди охраната на военните погреби бе въпрос от значение за националната сигурност, заради възможността те да бъдат унищожени или използвани срещу България, то днес, тези огромни излишни резерви се превръщат в критична инфраструктура, която бива атакувана от организирани престъпни схеми. Ниската цена на работната ръка у нас позволи да бъде развит пазар за утилизация на боеприпаси с чуждестранен произход. Високите равнища на безработица в районите на бившите военни заводи, както и трудовите навици и квалификацията на работниците, създадоха подходяща среда за развитието на този пазар. На свой ред, дублиращите се и най-често размиити отговорности на институциите, отговорни за контрола върху тази дейност, позволиха изискванията да бъдат занижени до степен при която страната ни продължава да губи човешки живот и материална база. Последните взривове в Иганово повдигнаха и основателни съмнения за саботаж.

Българската армия трябва да получи своето модерно въоръжение, а българската отбранителна индустрия трябва да се освободи от пост-колониалните си рефлекси спрямо Русия. Постигането на тази цел не е само въпрос на пари. Много преди да се говори за цената на подобна национална политика, трябва да бъде преосмислена досегашната стратегия за развитието на отбранителните ни способности в променящата се външна среда за сигурност. Срещата на върха на НАТО в Уелс през 2014 година много ясно потвърди необходимостта от преосмисляне на досегашните ни планове за развитие. Първите опити за формулиране на подобни стратегически цели срещна яростна съпротива от страна на групите от интереси, поддържащи сегашното статукво. Преодоляването на тази съпротива няма да бъде лесно. То изисква политическа воля за реформи и модернизация, но преди всичко истинско уважение към българските офицери и войници. Не числеността на Българската армия, а дълбоката обвързаност между армия и гражданско общество е в основата на сигурността в днешните условия. Консултативният съвет при Президента за състоянието на въоръжените сили, може да се превърне в начало на подобен политически дебат, ако бъдещето на отбранителната ни индустрия напусне трайно орбитата на досегашните зависимости и корпоративни интереси.

Ако и след последните взривове този дебат не започне, и не намери своите автентични говорители, военните погреби ще продължат да бъдат източник на нарастващи рискове, както за околната среда и всекидневната сигурност на хората, така и за гражданските права и политическата свобода в България.