Управление на несигурността

Оставката на правителството Борисов и отказът на БСП и ДПС да формират правителство в рамките на 41 Народно събрание въведоха България в период на политическа нестабилност. Досегашният ни опит показва, че подобни периоди траят между пет и седем години. Предсрочните избори не преодоляха несигурността, а дори я задълбочиха заради амбицията на БСП да управлява независимо от цената, която ще трябва да платят българските граждани. Правителството Орешарски и съставното мнозинство установиха модел на управление, в което несигурността се превръща в ключова предпоставка за оцеляване.

Политическата нестабилност се превърна във всеобщо извинение за начина, по който се практикува властта. В името на стабилността и преодоляването на „наследството на ГЕРБ” правителството установи модел на властване, който придобива все по-ясни характеристики. Преди всичко, правителството ограничи достъпа до информация за собствените си действия. Преустановяването на практиката за публикуване на протоколи от заседанията на Министерски съвет е само един от външните белези на тази политика.

Всъщност, независимо от формалните срещи с граждани и партийни активисти по места, днес българските граждани знаят много по-малко за плановете на управлението, отколкото преди. Именно затова, процесът на взимане на решение остава не само извън парламентарен, но и какъвто и да било граждански контрол. Отговорите на въпроса: Кой всъщност управлява България остават все така в сферата на политическите технологии и представите за неясни договорки между различни корпоративни субекти.

Общите тенденции в управлението се определят от централизация на управлението; разширяване на обхвата на държавната намеса в икономиката; преориентиране на външнополитическата активност и насърчаване на всички елементи на пропаганда и агитация в стила на „развитото социалистическо общество”.

Правителството на ГЕРБ наложи представата, че окончателното решение се взима лично и единствено от министър-председателя. През по-голямата част от управлението на това правителството нямаше гражданска съпротива срещу модел на управление, при който премиерът управлява като кмет. Дори напротив, съществени групи от българското общество са убедени, че е по-добре важните решения да взимат от един център, а най-добре от един човек.

Правителството Орешарски промени този модел. Малцина смятат, че всички решения в страната се взимат от премиера, въпреки че очакванията са, че те се взимат от един център на влияние. В същото време, мнозинството от българските граждани са убедени, че публичните фигури не са определящи за политическите решения. Тази нагласа позволява масовите обяснения за ролята на „задкулисието”. Но независимо от това кой взима крайните решения, тенденцията към засилваща се централизация е очевидна.

Формирането на фонд за регионално развитие продължи политиката от края на управлението на НДСВ и ДПС, когато беше създаден ПИП. Критериите, по които тогава бяха финансирани проектите за публични инвестиции, останаха неясни, а медиите създадоха образа на „жълтите чешмички”. Правителството Орешарски не само повтори този модел, но и задълбочи негативните му измерения. Не получиха отговори въпросите защо министърът на финансите определи проектите за регионално развитие, които получиха държавна помощ; защо след като става въпрос за регионално развитие, не бяха финансирани проекти, които да обединят усилията на повече общини; не стана ясно защо, ако не става въпрос за предизборно раздаване на пари, финансовият министър е изчислявал относителния дял на общините, в които управлява ГЕРБ спрямо всички останали. Резултатът от всичко това е налице – за пореден път, в навечерието на избори, идеята за публично финансиране на проектен принцип бе компрометирана.

Правителството на Орешарски променя външнополитическите приоритети на България. През изминалите месеци кабинетът има много по-интензивен диалог със страни от Шанхайското споразумение, отколкото в рамките на Европейския съюз. Официалните позиции на България или липсват или се доближават все по-плътно до интересите на Руската федерация. Реакцията по отношение на гражданската война в Украйна е само един, макар и сред най-значимите примери в това отношение. Правителството не е получило подобен мандат нито от българските граждани, нито официално от подкрепящото го съставно мнозинство в парламента. Още по-тревожно е, че тази промяна е за сметка на интензитета и качеството на българското участие в европейския политически процес.

Зад лозунга за реиндустриализация на България, правителството увеличава държавната намеса в икономиката. Освен популистки призив към носталгично настроените към съветската индустрия избиратели, говоренето за реиндустриализация по-скоро подготвя среда за промяна в профила на чуждите инвестиции като резултат от променената геополитическа ориентация на България. Освен пряката конфронтация с производителите на зелена енергия, ЕРП-та и големите търговски вериги, правителството създава представата, че има желанието да промени вида и структурата на чуждестранните инвестиции. Увеличаването на държавната намеса се реализира паралелно с официално прокламираните намерения за облекчаване на бизнеса чрез намаляване на регулаторната тежест.

Крехките индикации за подобряване на инвестиционните очаквания са по-скоро резултат от приемането на факта, че управлението на страната бе овладяно, но не могат да гарантират устойчив растеж. Неефективното управление на публичните приходи е съпроводено с допълнително административно натоварване, което непрекъснато се увеличава от страна на финансовото министерство. Само по себе си решението за създаване на самостоятелно министерство на инвестиционното проектиране е един от най-видимите белези на претенцията за централизиране на управлението и увеличаване на държавната намеса. Разбира се, това увеличава корупционния риск, но очевидно това не безпокои нито управляващия политически съюз, нито правителството.

Публичните комуникации на правителството са ограничени до обхвата на партийната пропаганда и агитация. За разлика от сложната структура на парламентарното мнозинство, правителството комуникира като партиен кабинет. Все по-често темите и приоритетите на правителството биват артикулирани много по-отчетливо от пресцентъра на БСП, а не от правителствената информационна служба. Равнището на публична комуникация остава в рамките на елементарна техническа справка. Изглежда, че кабинетът Орешарски не търси обществена подкрепа за собственото си управление. Това подсилва представата за правителство като преходно, временно управляващо от името на някой друг.

Това е управление, което използва несигурността като ресурс за властване. Тенденцията към централизация на управлението и увеличаване на държавната намеса не води до подобряване на средата за икономически растеж. Реализирането на подобна политика не ограничава негативните ефекти на политическата нестабилност. Липсата на предвидимост и устойчивост на публичните политики ограничава възможностите за граждански контрол, а оттам и демократичната легитимност на правителството и парламента. Управлението чрез несигурност може да отложи политическата криза, но за сметка на неприемливо високи равнища на риск. Липсата на активно управление на рисковете на свой ред увеличава социалната цена, която българските граждани ще трябва да платят.