Умря последният мъж

Дъглас Адамс, който живя, слава Богу, в моята младост и беше на разположение – за да се смеем и да мислим по-откачено заедно с книгите му, говореше за времената, в които „мъжете бяха истински мъже, жените бяха истински жени, а малките, космати същества от Алфа Кентавър бяха истински малки, космати същества от Алфа Кентавър”. Оле!

Хубави времена преживяхме. Президентът Борисов, когато го питали: Абе, Бойко, кога ще стане по-добре?” отговорил: "Е, то добрето свършИ!"

Оп, хванахте ли се, с пъргавите си като машинка за вдяване на игли мозъци, реагирахте ли бързо и остро на „президентът Борисов”? Този Терзийски не знае, че Борисов не е президент! Така си казахте вий, а аз припаднах от смях и сега лежа и се оправям лека-полека, защото смехът при мен протича по-тежко от Ковида!

Знам аз кой не е президент и кой е президент, но - от една страна - ми е все едно за такива глупости, от друга – обичам да гледам педантично закачени за дреболиите хора как се суетят, все едно строят замъци лего с боксови ръкавици, строят с думички като „президент” един ефимерен ред, та да се чувстват защитени в него като Зайо в хралупата си под снега!

Да, да, „добрето свършИ”! И дори татко Дъглас Адамс, писателят велик, няма да ни помогне. Защото той починА, докато беше на фитнес на 49, още в далечната и (от сегашната перспектива) изглеждаща розово-оранжева 2001-ва година.

Чета тук и там. И прочитам примерно, че Ковид отнел живота на последния мъж. Хоп, казах си, каква метафора! Я да видя!

И прочитам - след наполовина показалото се из джунглата на интернета заглавие следва историята на мъж от племето джума. Той бил на възраст между 86 и 90 години и оставил три дъщери. Бил носител на традициите на това племе, но сега само дъщерите му били носителки на тия традиции. Интересно, казах си, все още ли има (според медиите) носители на нещо друго, освен на Ковид? Брей – много либерално! Аз мислех, че на медиите вече им е забранено да говорят за друго освен за ваксинации и за Ковид, а то имало и носители на традиции. Браво! Я да видим: и погледнах да видя колко дълго живеят амазонските племена, към които се числи и гореспоменатото племе джума. В интернет има доста много неща, които можеш да видиш. Хм, те имали средна продължителност на живота от 45 до 52 години. Казах си: какъв късмет! Ковид удължава живота с близо 45 години! В племе, в което средната продължителност на живота е 50 години, някой умира от Ковид на 90. И това е повод медиите по цял свят да го съобщят – с мрачно-зловещ патос - като в погребална агенция. Да.

Казвам си: в България сме по-зле, средната продължителност на живота е малко над 73, а средната възраст на починалите от Ковид – 75. Само с две години Ковид удължава живота при нас. Откъде знам ли? Прочетох го.

Откъде знаете вие това, което знаете? Прочели сте го! Сега просто се сблъскват „моето прочетено” с „твоето прочетено”. Всеки е стоманено убеден, че това, което е прочел той е абсолютно вярното. Смешно.

(Гьоте, хитрецът, каза: А някои са надменни с това, което самите те знаят, и презрителни към това, което другите знаят.)

Последният мъж умря. Така прочетох. Вярно, както казах, след това се оказа, че е последният мъж от племето джума. Но заглавието в този му редуциран вид остави в съзнанието ми горчива следа. „Последният мъж умря”. Какво ще правят жените, ако се наложи да пренасят хладилника в нов апартамент? Без мъж?

Добрето свършИ, дами и господа!

Ницше, този самотник, добре казва, че оптимистите са просто щастливи хора, които създават своя философска концепция само в случай че трябва да обосноват щастието си, под нападките на песимистите. А песимистите пък грешат, защото налагат две несходими системи една върху друга (вероятно говори за реалността и идеала), като искат да унищожат по-несъвършената за сметка на по-съвършената: смятат, че несъвършената реалност не заслужава да „живее”, а само идеалът има това право. И се мъчат, горките, от това. А ако бяха хитри – щяха да разберат, че реалността си е такава, каквато си е, и няма нищо общо с идеала. И мерена с мерките на идеала, реалността ще ни носи само отчаяние. Я бъдете себе си, пусти песимисти, я се отпуснете, я не искайте реалността да стане нещо повече от това, което е! – така ми се ще да им кажа.

Ама се сещам, че ако кажеш на неподходящия човек да „бъде себе си” и току виж той ти откраднал колата. Или тръгнал по улиците с наакани гащи. Просто защото това смята за своето „бъди себе си”.

И пак чета. Тук и там. Прочитам, че един млад и вече не съвсем млад водещ закъсал, преследван от някакви защитници на правата на „онеправданите”.

Казал в някакво свое предаване, че... всъщност – въобще не ми се ще да цитирам, както ви казах, дребните неща, скрупульозността – са унизителни... та човекът казал, в общи линии (с много уговорки и страшно предпазливо), че не му харесва да не може да казва това, което мисли. Говорил за трансджендър, за хетеро, за хомо и за раси. Общо взето – това, което си говорим всички – навсякъде. Както го мислим. Убежденията му, както често се среща, били доста консервативни (в смисъла на едновремешното „консервативно”), доста патриархални и биха могли да бъдат определени от „новото консервативно” като „сексистки”. Но младият момък все пак е казал тия думи извънредно внимателно, предпазливо и в един общо взето дефанзивен стил. И аз веднага си казах: dа, сега говорещият това, което мисли... трябва да е в непрекъсната отбрана! Трябва да е като мангуста сред кобри!

Този, който казва това, което смята за истина – трябва да очаква да бъде атакуван! И естествено – атаката не закъсняла. Правозащитната организация го атакувала.

Защо той използвал такива думи и защо казвал такива неща?! Не знаел ли, че това наранява...

И аз си казах: сега вече ще се осъществи това, което неведнъж съм писал: една порода изнудвачи ще стоят с пръсти, пъхнати съвсем нарочно в процепа на вратата – там, при пантите – и ще чакат някой съвсем случайно минаващ да бутне вратата. Та те да завият мощно, да кажат заклинателните думи: "Той наранява нашите чувства (в моя метафоричен пример - „пръсти”), той погази нашите права! Осъдете го! И ще настане нещо, на което Светата Инквизиция ще гледа със завист и респект." И ще си вика Светата Инквизиция: "Брей, та и аз, хем каква коварна и зла бях – ама такива неща не се сетих!"

Времената, дами и господа, станаха особени. Ето – не смея да кажа какви точно. За да не изскочи някой и да ме съди, защото има наранени чувства. Но – добрето свършИ. Както казва президентът Борисов. Оп, пак допуснах грешка, извинявам се, сторвам поклон пред скрупульозната ви любов към „правилността и реда” (поне в наричането на президентите и премиерите). И отивам да поплача в тайната си стаичка за паметта на Дъглас Адамс, който говореше това, което си иска и го правеше блестящо.