Умирай като свободен човек - не като похабен катър!
Иво Алексиев разговаря с актрисата Невена Калудова за креативната експлозия Теди Москов.
„Светът е оцелял, защото се е смял“, учеше някога Радой Ралин. А колко са в съвременния български театър смехотворците, съизмерими с Теди Москов? С хумориста-деконструктивист, който на сцена прави живота на пух и прах, само за да изтупа след това праха и покаже истинския цвят на живота? С апостола на Commedia dell'arte по нашите земи? С майстора на гротеската, плевяща неволи с корена? Кой е коренът на неволите ли? Е как кой – това че приемаме себе си и уредбата на света прекалено сериозно. Това че цял живот се спъваме в собствена глупост и глупостта на силните на деня. Вместо да си вървим разсъдливо и невъзмутимо - по човешки…
През текущия сезон една от сцените, на която Теди Москов поставя, е сцената на Театър „София“. Разсъждава върху търпението на масите с „Няма да платим! Няма да платим!“ на Дарио Фо. Споделя, че чувството му за хумор този път по-малко задълбава в дълбините на философията. Че кани просто на гощавка с голяма порция смях. В самия текст на Фо обаче зад комедийния маскарад се крие достатъчно дълбочина. Фо е потомствен социалист и до края на живота си си остава ляв интелектуалец. Възражда в родината си поувехналия жанр Commedia dell'arte. Със стилистиката му резили буржоазното битие, намалявайки възможността цензурата да го уязви. Защото винаги, когато цензура се изправя на пътя му, сблъсъкът е неприятен. През 1962 г. Фо е режисьор, сценарист и водещ заедно с жена си Франка Раме на популярното телевизионно шоу Canzonissima („Най-добрата песен“). В едно от предаванията темата е убит от мафията журналист. Властта е подразнена. Фо и Раме са уволнени. 15 г. им е отрязан достъпът до държавната телевизия RAI. Профсъюзът на артистите обаче възроптава срещу заглушаването им. Солидаризира се с тях. Налага бойкот на предаването. Бойкотът не позволява да се намери артист, който да замести уволнената съпружеска двойка. За цели 5 години Canzonissima е свалена от ефир. Питам се, дали и Съюзът на артистите в България някога е заставал толкова решително на пътя на цензурата…
До самата си смърт през 2016 г. Дарио Фо не спира да критикува набези срещу свободното слово. Мобилизира срещу деградацията в италианските медии, която смята, че се случва. В нея вижда „предотвратяване на критична култура“.
Берлускони пък обвинява в опит за узурпация на всички канали за комуникация. Колко познато звучи всичко това у нас. Добре, че резултатът от президентските и парламентарните дава надежда за промяна… През 1997 г. Дарио Фо получава признание за творческата и обществената си дейност. Удостоен е с Нобелова награда за литература.
Той пише „Няма да платим! Няма да платим!“ през 1974 г. - време в което Западният свят е особено критичен към репресии в буржоазната епоха. И този път изследва манталитета на „малките хора“. Беззащитните. Тези, които са притиснати от интереси и йерархии на плутокрация. Които мъчно преживяват. Които сякаш самата съдба е предопределила за нерадост. Чийто живот е живуркане. Докато не им хрумне, че могат да бойкотират механизмите на принудата. Докато не извикат: „Няма да платим! Няма да платим!“ и заплашат с анархия. Но – колкото и просто да изглежда на пръв поглед това, оказва се, че просто не е по силите им. И умение не достига, и солидарност – и всичко си остава постарому. Силните на деня продължават волното си своеволие. Въпреки това Фо си пожелава свят, надживял статуквото. Завършва с будителско послание.
Изпълнената хорово финална реплика, зове за: „Свят, в който забелязваш, че все още има небе … и цъфтящи цветя …, че има дори и пролет… и момичета, които се смеят и пеят. А дойде ли денят да си заминеш, не умира стар, похабен катър. Не! Умира човек, живял свободно и доволно, с други свободни хора.“ Утопизъм ли е това? Оставям зрителя сам да прецени.
Дори когато „просто“ забавлява, Теди Москов рядко си изневерява. Гротеската клокочи от жизнеността, проницателсността и ритъма на неговото светоусещане. Ситуация, движение, мимика, жест и емоция се разпадат в ръцете му на съставни части, с които умело жонглира. Жонглира до тогава, докато сметне, че е помогнал на зрителя да осъзнае богатството, скрито в мига. С цедката на хумора деконструктивизмът му цеди смисъл и в най-банални ситуации. Действието и диалозите текат органично в поток от нестихващи импровизации и роящи се асоциации. Всеки момент е повече от непредсказуем. Който харесва неповторимия почерк на режисьора Теди Москов, ще намери точно това, което търси. Ще намери и гъделичкащи афоризми. Ето един пример. Простодушен полицай пита колегата си, какво ще да е това вегетарианец, а колегата му авторитетно отговаря: „Това е на индиански и означава лош ловец…“
В „Няма да платим! Няма да платим!“ Москов решава да спази канона на Commedia dell'arte. Актьорите му са гримирани, маскирани и костюмирани до неузнаваемост. Работи с преувеличенията на съзнателен фарс. Сценографията и костюмите са поверени на Свила Величкова. На сцената тя превръща героите в подвижни карикатури. Окарикатуряването подчертава характери, преживявания, болки и идеали. Става острие на комичното, завихрящо смехотерапия с висока лечебна сила. Някои считат, че облекчавала дори страничните ефекти на психопандемията…
Прииска ми се да узная, как се стига до творческите експлозии на Теди Москов, които раждат гротески като „Няма да платим! Няма да платим!“. Актрисата от Театър „София“ Невена Калудова, която изпълнява една от главните роли, сподели впечатленията си от работата с него.
Г-жо Калудова, немалко театрали считат Теди Москов за еnfant terrible на българския театър, за глезен талант, несъвместим с клишета и категории. Подходът му в началния етап на репетициите за „Няма да платим! Няма да платим!“ е полуезотеричен. След избора на актьорския екип дълго време … просто си говорите и гледате любимите му филми. Какво целеше той с това?
По принцип и други режисьори започват процеса на работа с актьори по този начин, гледат с екипа филми, насочват към определена литература, въобще, споделят личните си извори на вдъхновение. Така се избистря идеята за стила и театралния език на спектакъла, чертае се хоризонт.
Различното при Теди беше, че този начален етап продължи със седмици. Събирахме се за репетиция, сядахме в салона и гледахме филм след филм. Беше много приятно, но и странно, защото имах чувството, че никога няма да започнем същинската работа по пиесата на Дарио Фо. Още повече, че някои от филмите нямаха директна връзка с клоунадата и уличния театър. Гледахме, например, един от първите биографични филми за Пикасо или пък филм по роман на Бохумил Храбъл. Това сякаш ни доближаваше до личността и интересите на Теди, които далеч не се заключават в правенето на смешки и вицове.
Правилно ли разбрах, че за Теди е било толкова важно да отприщи творческия потенциал на всеки от актьорите, че едва ли не ви е карал да забравите всичко, на което сте учени досега?
По скоро ставаше въпрос да променим отношението и подхода си към процеса, да се освободим от чувството, че работим и носим отговорност за резултата. Един вид, да сме „професионално безотговорни“. И така се появи искреното забавление. Все едно си в кварталното кафене и слушаш, и разказваш случки, истории и шеги. С тази разлика, че отстрани седи асистент-режисьора Наско и записва всичко. Toй записваше всяка импровизация и идея. Включително описваше подробно всяко действие, което се извършва от актьорите. Така се получи нещо като музикална партитура, в която няма случайно поставена нота. Това е всъщност тайната на добрата импровизация, тя стъпва на стабилна и перфектно овладяна основа.
Теди постоянно бълва идеи и асоциации. Той обаче е предизвиквал и всеки от вас да дава спонтанни идеи за корекции и допълнения в текста на Фо. Всяка - дори и най-случайно, и най-невинно изречена от вас реплика, я стенографира асистент-режисьорът Атанас Атанасов. Опишете, моля ви, този етап от творческия процес.
Докато слушах и наблюдавах режисьора в началото на репетициите, си казвах: „Аз не мога да измислям такива абсурдни неща. Няма да се справя!“. Но с течение на времето се увлякох и в последствие дори се чудех: „Ле-ле, това моята глава ли го роди…!?“
Няма да забравя как асистент-режисьорът Наско, който беше безценен с работата си за всички нас, дойде при мен след репетиция, на маса, и ми каза: „- Следобед ще ти пратя новия ти монолог.“ „- Но аз нямам монолог!“- зачудих се аз, а той ми отговори: „- Вече имаш.“ После разбрах, че той е стенографирал някакви мои шеги, които съм приказвала по време на почивката, а Теди е решил да ги включи в спектакъла. Същото се случваше и с моите колеги и така от пиесата на Дарио Фо оставаше все по-малко, а текстът на спектакъла застрашително нарастваше. Обемът от думи надхвърли неколкократно оригинала. Трябваше да се направят съкращения, което си беше трудна работа, защото Теди Москов не спираше и не спираше да измисля. На репетиция, определена от самия него за съкращаване на текста, започнахме с 66 страници и завършихме със 74. Направо не му се виждаше края. В крайна сметка, Теди успя да се лиши от доста хрумки, защото както хубавия виц, така и добрата улична комедия трябва да бъдат поднесени кратко, стегнато и - по възможност, виртуозно.
При възникването на Commedia dell'arte във Венеция през 16-ти век е имало утвърдени образи като нашите Хитър Петър или Бай Ганьо. Публиката ги е разпознавала дори само по маската на актьора. Един актьор е играл цял живот само един единствен образ и се е специализирал в него до съвършенство. Как успява Теди да пречупи драматични актьори да станат клоуни?
С пречупване не става, всеки носи своя клоун в себе си. Това го е казвала Юлия Огнянова, която е театрална майка и кръстница не само на Теди Москов, но и на много други успешни български артисти, захранени с кукленото изкуство. Амплоато на клоуна се определя от детето в теб, какъв си бил като малък и доколко си съхранил това дете. Актьорът не избира какъв клоун да бъде, весел или тъжен, невротичен или флегматичен и т.н. Неговият клоун всъщност е невинното момче или момиче, което продължава да живее в порасналото тяло.
Спомням си, че като малка мен клоуните ме натъжаваха. Не знам защо. Радвах им се, но и изпитвах съжаление към тях. И сега, когато играя клоун на сцената, като че ли е така- хем се забавлявам, хем има и доза тъга.
Разкажете малко повече за философските търсения на Теди зад клоунадата.
И да ги има, не ги е споделял с нас. Нашата работа не е да философстваме, а да измисляме, да реализираме въображението си. Така че за тези неща трябва да питате самия Теди Москов…
Какво впечатление ви направи човекът Теди Москов? Кои качествата му помагат да създава и овладява креативен хаос, зачеващ неповторими пиеси?
По време на репетициите Теди ми приличаше на едно своенравно, невротично, разглезено, но много надарено дете. Той просто е талантлив! Владее по свой, неповторим начин изкуството на театъра и умее да увлича с таланта си. Радвам се, че работих с него, научих много и му желая здраве и театрални предизвикателства у нас и в чужбина.
Играете и независим театър, даващ особено много свобода. Разкажете малко и за тази част от актьорската си дейност.
За мен като актриса е много важно и зареждащо да участвам в независими проекти. Те носят по различен дух от работата в репертоарен театър. В момента играя в продукция на независимата компания „Паник бутон“ „Тяло, хвърлено под ъгъл към хоризонта“. Това е социално ангажиран спектакъл по книгата на Петя Накова „Годината на осемте химии“. На сцената излизам заедно с прекрасните актриси Елена Димитрова, Юлиана Сайска и Богдана Котарева. Режисьорът Василена Радева ни натовари със задачата сами да изградим драматургията на образите си. Беше истинско предизвикателство, но сега срещите с публиката носят голямо удовлетворение.
Чувствам се съпричастна към каузата на Свободния театър, който се сблъсква с огромни трудности в България. В тази връзка, щеше да е прекрасно, ако политиката изискваше от държавните театри подкрепа за свободните артисти.
Иво Алексиев е независим публицист. Кръгозора и широкия поглед поставя над теснозрението на тясната специализация.
Счита истината за събирателно понятие - не за аспект, изваден от цялото. С наблюдателност и международен опит приближава темата, докато не усети контури на обективна истина, които заслужават да бъдат осмислени и споделени. Осъзнава, че в споделената истина има оценъчност, която държи да е морално издържана.
Космополит. Живял, учил и работил в много части на света, предимно Германия.
Мотивацията му да публикува е вкоренена във философските търсения на хора от всички времена.
Ценител и тълкувател на изобразителното изкуство и театъра. Пише за политика, геополитика и изкуство, както и есета на лични теми. Освен публицист е и консултант по маркетинг и ПР в Германия и България.